Николай Василев
В обширна статия, публикувана в The National Interest президентът на Руската федерация Владимир Путин предлага класическа манипулация за трагичните събития довели до Втората световна война. Както всяка манипулация, така и неговата съдържа много истини. Путин е абсолютно прав, когато търси корените на Втората световна война в системата от мирни договори, с които завършва Първата световна война. Но критиката му към „Версайската система“ е бегла и едностранчива. Следвоенното статукво установено в началото на 20-те години на 20 век съвсем не се изчерпва с „грабежа над Германия“, за който говори той. Всъщност, както установява бъдещият германски външен министър и за кратко премиер, Густав Щреземан, положението на Германия във Версайската система, въпреки всички унижения на които е подложен нейният народ е от геополитическа гледна точна по-добро отколкото е било преди войната. Тогава Германия е заобиколена от велики сили – непримиримата Франция, непредсказуемата Австро-Унгария и огромната Русия, която тогава владее по-голямата част от Полша. След войната Германия е незначително отслабена, но на изток е заобиколена от широк пояс от малки и слаби държави, уплашени от новопоявилия се Съветски съюз. Германия, преценява Щреземан, няма нужда да води войни. Тя има потенциала по мирен път да коригира някои от неправдите, като например забраната за обединение с Австрия и да се утвърди като лидер в Европа.
Но „Версайската“ система съвсем не се изчерпва с начина по който е третирана Германия. Изходът на Първата световна война е предопределен от намесата на Съединените щати, но мирът не е наложен по рецептата на президента Уилсън за самоопределението. По настояване на Франция, на нейните реални и потенциални съюзници като Румъния и новопоявилите се Чехословакия и Югославяни е позволено да анексират обширни територии, чието население оценява тази анексия като катастрофа. Путин определя разделянето на Чехословакия в резултат на Мюнхенското споразумение – в което участва и Полша (кой знае защо руският президенти премълчава за участието на Унгария) като „жестоко и цинично“. Защо обаче не констатира, че начертаването на границите на Чехословакия след Първата война световна, в които пряко волята им са включени милиони германци, унгарци, поляци и рутени, е било такова. В резултат от недалновидните и отмъстителни мирни договори, за цели две десетилетия държавите в Източна Европа са разделени на такива, които подкрепят статуквото и на такива, които настояват за ревизия на договорите и границите. Недоволството от статуквото и съветската заплаха в крайна сметка ще доведат до това, че повечето народи от Източна Европа (финландци, естонци, литовци, латвийци, словаци, унгарци, румънци, българи, хървати…) – в по-голяма или по-малка степен ще сътрудничат с нацистка Германия.
Президентът Путин не казва нищо за друг важен аспект от следвоенното устройство. Западните сили с лека ръка допускат болшевиките да завладеят страни като Украйна, Грузия и Азербайджан, които подобно на Полша, Финландия и балтийските народи, в края на Първата световна война обявяват независимост и тя е международно призната.
Статията на руския президент започва с изразяване на
прискърбие, че Съветският съюз вече не съществува,
но не споменава, че самата му поява е една от причините за Втората световна война. И то не само заради поведението на СССР по времето на Сталин. Съвсем реалната съветска заплаха оказва огромно влияние върху на повечето европейски държави и не може да се изключи като важен фактор довел до Втората световна война.
Историята не признава „ако“ и ние не можем да си представим как би се развила тя, в случай, че Първата световна война бе завършила с компромисен мир между страните от Антатната и от Централните сили и е било дадено право на самоопределение на народите от Австро-унгарската, Османската и Руската империи. Но знаем, че отмъстителните договори спрямо победените страни и допускането на болшевиките да овладеят по-голямата част от Руската империя доведоха до Втората световна война.
Путин е абсолютно прав, когато констатира, че нацистите се възползват от чувството на унижение на германския народ и констатира, че „това пряко или косвено е насърчавано от западните страни, особено от Великобритания и Съединените щати“. За Путин това е „парадоксално“. Той изглежда не може да си представи, че обществата в тези страни са изпитвали чувство за вина, за несправедливите договори, наложени след тяхната победа.
Руският президент не пропуска да спомене, че западни финансови кръгове инвестират в германската оръжейна промишленост, но не споменава и дума за военното сътрудничество между Германия и Съветския съюз. Отдавна е известно, че Германия, на която е забранено да притежава бойна авиация подготвя много от пилотите на бъдещото Луфтвафе… в Съветския съюз!
Путин е напълно прав, когато заключава, че „Обществото на народите“ – доминирано от Великобритания и Франция се оказва неефективна структура. Когато Италия напада Абисиния (днешна Етиопия) западните демокрации са раздвоени между желанието си от една страна да накажат Мусолини, но от друга да не го тласнат към съюз с Хитлер. Благодарение на половинчатите им действия те се провалят и в двете си цели. Но руският президент пропуска да спомене, че Обществото на народите изключва Съветския съюз, когато той напада Финландия, с циничното оправдание, че нейните граници били много близко до Ленинград и щом като градът не можел да бъде преместен, границите можели!
Путин спекулира с твърдението, че днес европейските лидери се опитвали да „премълчат“ Мюнхенското споразумение. Това разбира се не отговаря на истината. Няма западен политик, който да не осъжда Мюнхенското споразумение. Отрицанието му е навлязло дълбоко дори в популярната култура. Във филма „Кръсникът 2“, когато Том Хейгън посещава Пантенджали в затвора, за да го убеди да се самоубие, споменава за разговорите им за история и за това как е трябвало Хитлер да бъде спрян още в Мюнхен.
Трагедията на Мюнхенското споразумение не е в неговите решения, а в това, че западните демокрации позволяват на Хитлер, който заплашва с война това, което не са позволили на демократична и разоръжена Германия!
Кога Путин е прав?
Когато определя несправедливостите на Версайската система като една от причините довели до Втората световна война, или когато обвинява западните сили, че в онзи момент не се застъпили заедно със СССР за запазване териториалната цялост на Чехословакия?
Най-нелепото обвинение, което руският президент отправя към западните демокрации е, че тяхната цел била Германия и Съветският съюз да се сблъскат и обезкръвят.
Защо това твърдение е нелепо?
Защото дори след Мюнхенското споразумение, СССР и Германия нямат обща граница. Както пише английският пълномощен министър в София Джордж Рендъл: „Най-разумното и естествено от наша страна беше тези две сили да се хвърлят една срещу друга и така да се стигне до тяхното взаимно унищожение“. Но и той признава, че за целта е трябвало да се плати висока морална цена. „Това трябваше да се комбинира с четвъртата подялба на Полша.“[1]
Великобритания и Франция отказват да я платят. След като Хитлер, във фрапантно нарушение на Мюнхенското споразумение окупира Прага през пролетта на 1939 г. – т.е. шест месеца преди договора „Рибентроп – Молотов“, западните демокрации дават гаранции на Полша. С това те дават на нацисткия фюрер ясен сигнал, че ревизията на несправедливия Версайски договор е допустима, но фантазиите му за континентална империя не са. Че ако реши да тръгне на поход на изток – за какъвто Хитлер говори още преди да е дошъл на власт, ще трябва да воюва и на запад! Ако Съветският съюз е искал мир, след като Великобритания и Франция дават гаранции на Полша, е трябвало да си отдъхне! Всичко което Сталин е трябвало да направи е да обяви, че ако Хитлер нападне Полша и западните държави спазят обещанието си, Съветският съюз също ще окаже на Полша всяка помощ, която Варшава би поискала!
При такива обстоятелства Втората световна война не би могла да започне. Или ако е започнела, е щяла да трае не повече от няколко седмици. Никаква „Антихитлеристка коалиция“ не е била необходима.
Путин обвинява Полша, която „дори под натиск от нейните съюзници отказала сътрудничество с Червената армия срещу Вермахта“.
Можем ли да обвиняваме Полша за това?
Всички знаем какво се случва през следващата година, когато Балтийските републики приемат
„сътрудничество“ с Червената армия!
Поведението на страните от Източна Европа през този период не може да бъде разбрано, ако не си даваме сметка в какво чудовище се е превърнал тогавашният Съветски съюз! След като е завладял международно признатите Украйна, Грузия и Азербайджан, режимът е провел кървава колективизация довела до смъртта и депортацията на милиони невинни хора. „Големият терор“, при който стотици хиляди са били разстреляни и милиони арестувани, току ще е приключил. Самият Путин признава за „престъпленията на режима срещу собствения ни народ и за ужасите от масовите репресии“.
Защо тогава се учудва, че през лятото на 1939 г. няма нормална държава на света, която би се съгласила Червената армия да се разположи на нейна територия. Хитлер разбира се също е бил заплаха. Неговият режим няма да остане по-назад в извършването на колосални престъпления. Но това все още не се е случило! По това време лагери като Дахау и Захсенхаузен бледнеят по мащаб пред Гулаг, а никой не е можел да си представи, че лагери на смъртта като Аушвиц и Треблинка ще бъдат изградени.
През лятото на 1939 г. Светският съюз не се е нуждаел от „сътрудничество“ с Полша. За него е било достатъчно да се увери, че Полша няма да сътрудничи с Хитлер и да позволи на Вермахта да удари Съветския съюз през Полша. И Варшава дава достатъчно уверения за това. Официалните претенции, които Хитлер отправя към Полша са минимални. Той настоява „свободният град“ Данциг (Гданск), който от години се управлява от нацистката партия, поела администрацията на града след свободни избори, да бъде присъединен към Германия и Полша да ѝ отстъпи коридор широк 200 метра, чрез който германският ексклав Източна Прусия да бъде свързан с останалата част на страната. Отговорът на Полша е твърдо „Не“. Защото след окупацията на Прага, полските и западните лидери са разбрали, че думата на Хитлер не струва нищо и защото никой не може да си представи, че Хитлер и Сталин – които не пестят обиди един спрямо друг, могат да се спогодят да поделят страната.
Разбира се, можем да предположим, че Сталин се е страхувал, че в случай, че Хитлер нападне Полша, западните демокрации може да не удържат на думата си и да оставят Хитлер безнаказано да завладее Полша, след което той да използва нейната територия за нападение над СССР.
Но както става ясно, рискът за Съветския съюз, произтичащ от Договора „Рибентроп – Молотов“ се оказва значително по-голям!
Путин се опитва да представи този зловещ договор като „пакт за ненападение“. Всъщност той е
пакт за нападение и подялба на трети страни
пряко волята на засегнатото население. Нито една западна демокрация не е подписвала подобен пакт с Хитлер. За добро или за зло, Хитлер е посрещнат в Австрия и в Судетските области с небивал ентусиазъм. Последното нещо, което мнозинството от украинците и белорусите попаднали пряко волята си под полска власт след Първата световна война са искали е инкорпорацията на „Западна Украйна“ към Съветския съюз. Така че констатацията на Путин, че в „териториите предвидени да попаднат в съветската сфера живеят предимно украинци и белоруси“ е вярна, но нерелавантна!
Цинизмът на Путин достига до своя връх, когато заявява, че: „Разрешавайки своите военно-стратегически и отбранителни задачи, Съветският съюз започва процеса на инкорпорация на Латвия, Литва и Естония. Влизането им в СССР е осъществено на договорна основа, със съгласието на избраните власти.“
Та нима окупацията на Прага, с която Хитлер доказа, че не се стреми към ревизия на несправедливите договори, а иска да изгради империя не става с подписа на президента Хаха? Да припомняме ли, че той е посрещнат в Берлин с всички почести на държавен глава, след което е информиран, че ако не се съгласи да постави страната си под „протекцията“ на фюрера на Германия, Прага ще бъде срината със земята!
Путин се опитва да оправдае Сталин с довода, че СССР не се е включил във войната в първите дни след като Хитлер напада Полша. Но нима Сталин прави това защото се е отказал от своята зона? Няколко седмици по-късно той я получава, включително и градовете Брест и Лвов, които Вермахтът е завладял и от които се изтегля след общ парад с Червената армия. Сталин просто предпочита да остави на германците да разбият полската армия, а и да избегне война с Великобритания и Франция! Така съветският диктатор се доказва като ловък тактик, но допуска фатална стратегическа грешка. За да получи част от плячката в Източна Европа, той не само осигурява гърба на Хитлер по време на блицкрига в Нидерландия, Белгия и Франция, но и снабдява Райха с много ценни суровини и горива, без които победите му в Западна Европа едва ли биха били възможни. Както е можело да се предположи, след като овладява ресурсите на континента, Хитлер се нахвърля на изток и това поставя, не само руския, но и всички народи на Съветския съюз на ръба на оцеляването. Тогава Чърчил, не повтаря грешката на Сталин. Не осигурява гръб на Хитлер, а напротив, заедно със Съединените щати предоставят огромна материална помощ на Съветския съюз.
Путин е прав, че Сталин никога не е бил съюзник на Хитлер в истинския смисъл на думата. През ноември 1940 г. СССР не се поддава на внушението да се включи в похода срещу Британската империя. Но е очевидно, че Втората световна война се разделя на три фази, през които характера на войната се променя.
През първата фаза – от 1 септември 1939 г. до 22 юни 1941 г. Съветският съюз и нацистка Германия си сътрудничат. Последният влак с провизии от СССР преминава германската граница (в окупирана Полша) няколко часа преди нацисткото нападение!
През Втората фаза от войната, която продължава приблизително до 1 август 1944 г. Съветският съюз се бори за своето оцеляване. През последната фаза, основната мотивация на съветската политика е овладяването на Източна Европа. Както е известно, когато на 1 август 1944 г. избухва Варшавското въстание, съветската армия е разположена в покрайнините на града. Но тя остава пасивна за цели пет месеца, което позволява на нацистите да сринат полската столица до основи. Съветският съюз няма нужда от истински независима Полша и не оказва помощ на въстаниците. В историческата мемория на поляците тези действия злокобно напомнят на първите седмици на септември 1939 г.
Месец по-късно Съветският съюз, който е поддържал дипломатически отношения с България докато тя е член на Тристранния пакт, ѝ обявява война, когато на власт е дошло правителство, съставено от принципни антинацисти (още от времето когато Сталин сътрудничи с Хитлер) и което вади страната от Пакта и дори обявява война на Германия.
По повод 75-та годишнината от края на Втората световна война, съвременна демократична Германия, за пореден път обяви крахът на нацисткия Райх за свое освобождение! За съжаление днешна Русия не намира сили да обяви за такова разпада на Съветския съюз! Днешна Русия има повече основания да се отрече от Сталин, отколкото Германия (и Австрия) от Хитлер. Но Путин едва ли не с гордост заявява, че „Русия е приемник на СССР“!
В заключение руският президент заявява:
„Въз основа на общата историческа памет можем и трябва да се доверяваме един на друг“.
И би било чудесно ако имаме основания за това. Но не трябва да се връщаме чак до времето на Сталин, за да поставим доверието си към Русия под съмнение. През 1994 г. бе подписан Будапещенският меморандум, съгласно който Москва не само призна, но се ангажира да брани териториалната цялост на Украйна. Договорката не беше безвъзмездна. Срещу обещанието си, Русия получи цялото украинско ядрено оръжие. Въпреки това, през 2014 г. Путин анексира Крим. Трябва ли да му напомним, че доверието е нещо прекрасно, но то трябва да се заслужи!
[1] Sir George Rendel; The Sword and the Olive; London 1957