Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Ден след ден, година след година немалкият ми вече живот богатее на впечатления, но със същата методичност и беднее на приятели. Макар че вечната раздяла с приятел е също впечатление. И повече от впечатление – съдба и биография, бит и битие е. За мен обаче като православен християнин
вечна раздяла няма – нямаше и за Алекс
Има само вечност и всевечност на живота. Живот тукашен, земен и физически, но и живот отвъден, извънземен и метафизически. Който иска, нека залага на физиката – аз на метафизиката залагам. И въпреки несъмнената утеха, която това ми светоусещане обезпечава, тревожността от застигналата ме изневиделица преди броени дни вест за кончината на безценния ми приятел Алекс Алексиев с всичките ѝ многолики болки остава.
Чрез смъртта на близките си ние осъзнаваме не само автентичната стойност на собствения си живот, а и тяхната незаменимост. Ако са действително незаменими. Защото истината налага да признаем, че има и заменими, и взаимозаменяеми, и конвертируеми хора. Една конвертируемост, чрез която и приживе, и посмъртно те онагледяват своята несъщественост – докато незаменимостта е белязана от съществеността на хора и явления. В този смисъл Алекс Алексиев е несъмнено съществен с една същественост, онагледена от колоритния му живот и нагнетена от ненадейната му смърт. Един наш поет предрече, че и смъртта е хубава, когато е начало на нещо. В неравния път на Алекс по дъгата на земята несъмнено е така – един съществен живот не може да приключи с несъществена смърт. Като живота, и смъртта е тест по същественост – по безсмъртие тест. Една, казано с езика на Ясперс, гранична ситуация, едно екзистенциално изпитание, което Алекс издържа блестящо.
Изпитал още в ранно детство върху собствената си кожа свирепостта на комунистическото мракобесие и емигрирал след много премеждия в Съединените щати, Алекс превърна бушуващата през 60-те години по всички международни фронтове Студена война в своя лична битка. Битка, в която той често беше изоставен безпомощен и сам, но която донкихотовецът Алекс води с талантливото си слово десетилетия наред. А след като я спечели преди трийсетина години, започна друга една, не по-малко съществена словесна война – този път срещу пълзящата реставрация на комунизма на родна земя. Тази война Алекс не успя да спечели – смъртта се оказа по-бърза. Но той ни я завеща като кауза – да я доведем ние до края.
Недооценен, както често става с нашите емигрирали творци, в отечеството любезно, но високо
ценен като политически анализатор в Свободния свят,
Алекс работи дълги години по редица международни политически проекти на Вашингтон – включително и като директор на българската емисия на Радио „Свободна Европа”, където аз пък водех културната програма „Контакти”. По мащабност усилията му за тържеството на демокрацията и на родна земя, и по целия широк и пъстър свят са сравними само с формата му като човек.
Общувал с редица американски президенти и личен приятел със забележителни творци като Солженицин, като Василий Аксьонов и Робърт Конкуест, в дългите ни като легенди нощи, белязани от присъствието на близките му приятели Петър Стоянов, Борис Христов, Любо Канов, Илиян Василев, Стойко Стоянов, Алекс пресъздаваше с йовковско сладкодумие живописните си спомени за тези невероятни люде. Тези му вълнуващи разкази са също свидетелство за неговата незаменимост.
Като Асен Игнатов, като Георги Марков, като Атанас Славов, Христо Огнянов, Стефан Попов и много други, Алекс бе недооценен на родна земя и подобаващо оценен зад граница. И професионалните му политически анализи, и многобройните му публицистични изяви по света и у нас разкриват не само компетентност, а и една завидна хуманитарна култура, една изострена сетивност за духовното. Парафразирайки Музил, аз бих го окачествил като
княз на духа
Княжеска бе и щедростта, с която ежедневно се себераздаваше и на битово равнище – включително и на хора користни, които не заслужаваха неговото благородство. Предаността към богатото творческо наследство на баща му, писателят, художникът и книгоиздателят Райко Алексиев, му отиваше – кръвта вода не става. Само преди месец-два Алекс организира и откри в Софийска градска галерия огромна изложба, посветена на баща му.
Само като си помисля колко разнолики и мащабни бяха собствените му творчески планове, мъката по тяхната неосъщественост мира не ми дава! Алекс живя живота на творец – и със смъртта на творец си отиде, отиде си с блестящи интелектуални проекти в главата и с перо в ръка. С него си отиде и частица от доброто на тази размирна планета – с ненадейната му кончина този свят обедня на доброта и благородство. Днес трябваше да навърши 80 години, но споменът за светлата му личност се витализира, стана по-жив и осезателен и от живота му – от спомен в реалност неусетно се превърна. Една реалност, пред която времето е безпомощно. И едно време, което ще бъде населено от ненаситния му и безсмъртен живот.