Велислав Илиев
На 9 октомври 1934 г. югославският крал Александър Караджорджевич пристига на официално посещение във Франция. Крайцерът „Дубровник“ акостира на пристанището в Марсилия, а кралят е посрещнат от френския външен министър Луи Барту. Двамата се качват в открит автомобил, охраняван от многобройна полиция, и се отправят към префектурата. Автомобилът преминава сред насъбралото се множество френски граждани, дошли да посрещнат един от своите съюзници в Първата световна война. Тържественото шествие е съпровождано от радостните възгласи „Да живее кралят“, а Александър Караджорджевич гордо приема поздравите, махайки с ръка. В този миг се приближава мъж с бяло бомбе, който застава на едно от стъпалата на автомобила и поднася букет цветя на краля. „Да живее кралят“ – тържествено се провиква, на чист френски, непознатият и в този миг, иззад прекрасния букет, се подава дулото на маузер, което изстрелва няколко куршума в тялото на югославския владетел.
Кралят е мъртъв, да живее независима Македония….
Конен полицай със саблен удар съсича дръзкия атентатор, който дори и повален на земята продължава да стреля и убива един от телохранителите. Паникьосаните полицаи започват безразборна стрелба, като улучват случайно няколко граждани, а един от куршумите попада в ръката на министър Барту, който по-късно умира от кръвозагуба.
След няколко дни става ясно, че атентаторът е един от най-издирваните мъже на Балканите – най-добрият стрелец на ВМРО – Величко Димитров Керин, останал в историята като Владо Черноземски. Целият свят говори за Марсилия, където Черноземски въздаде справедливост за терора над попадналите под сръбско робство македонски българи.
Предистория
След края на Първата световна война България преживява втората си национална катастрофа. В резултат на десетилетната борба на ВМРО само Пиринска Македония става част от България, а Вардарският и Егейският дял на областта окончателно остават в Сърбия и Гърция. Следвоенното българско общество е деморализирано от краха на националния идеал за обединение на всички земи, населени с етнически българи. Икономическа и социална криза цари в България, която в качеството си на губеща страна във войната е принудена да плаща тежки репарации, а общият брой на всички военни, полицаи и жандармеристи е сведен на едва 33 000 души.
В тази тежка ситуация ВМРО, водена от Тодор Александров, остава вярна на своята цел за извоюване на свобода за българите в Македония. Организацията е твърдо решена да се бори с новите тирани, властващи в поробеното отечество, които са решени да изкоренят българщината. През 1921 г. Александър l Караджорджевич е коронясан за крал на сформираното след войната Кралство на сърби, хървати и словенци (КНХС). Новият крал е верен последовател на идеите на Илия Гарашанин и Стоян Новакович – бащите на идеята за голяма държава на южните славяни, доминирана от Сърбия. Една от основните точки в този план е изкореняването на българското самосъзнание в Македония и изграждането на нова национална идентичност – македонската. Александър Караджорджевич се заема с осъществяването на тази концепция чрез унищожаването на българските институции във Вардарска Македония. Българските учители и свещеници са изгонени от училищата и църквите, а местата им се заемат от сърби. Фамилните имена на българите са променени, като към тях се добавя наставка „ич“ или „ски“, а говоренето на език, различен от сръбския, е забранено. Издевателствата над мирните граждани, от страна на сръбските власти, е ежедневие, а тъмниците са пълни с онези, позволили си инакомислие.
Александър Караджорджевич влиза в черния списък на ВМРО още през 1913 г., когато все още е престолонаследник на Сърбия. В разгара на Балканската война сръбската армия влиза в Скопие, а гостоприемните българи посрещат с цветя сръбския принц на Камен мост. Сред посрещачите е 7-годишната Васка Зойчева. Напереният престолонаследник забелязва детето, слиза от коня и поставя момиченцето на скута си. „Каква си ти?“ – пита Александър, „Българка“ – отвръща Васка. Разгневен от отговора принцът зашлевява момичето. Случаят набира популярност, а Иван Вазов пише стихотворението си „Па шта си ти?“, във връзка с отблъскващата сцена.
Гледайки обективно на ситуацията Т. Александров разбира, че новата обстановка ще изисква промяна в тактиката на ВМРО. Великият водач се обръща към един метод, използван от него още преди Балканските войни – терористичните атентати. След смъртта на Александров през 1924 г., начело на Организацията застава Иван Михайлов. Младият водач, подобно на своя предшественик, смята, че четите трябва да отстъпят мястото си на малки наказателни групи от 3 до 5 души. Тези малки отряди ще могат да наказват конкретен злосторник в градски условия и бързо да се изпарят след това или да сложат край на живота си. По този начин мирното население е щяло да бъде предпазено от последващи изстъпления от страна на сърбите.
Тази тактика дава плодотворни резултати, като в резултат от прилагането ѝ са ликвидирани някои от най-мракобесните представители на режима на Караджорджевич и техните приятели в България. Светът е възхитен от смелостта и себеотрицанието, с която атентатори като Иван Момчилов, Менча Кърничева и Мара Бунева разстрелват враговете на българската нация, а след това нерядко сами слагат край на живота си.
И макар цялата европейска преса да пише със страхопочитание за атентата на Мара Бунева срещу Велемир Прелич, оприличавайки българката с Шарлот Корде, сякаш витае усещането, че светът още не е видял разгърнат пълния потенциал на ВМРО.
Подготовка и реализация на Марсилския атентат
Подробности – за възникването на идеята за атентата, неговите подготовка и реализация – разказа за БГНЕС историкът и бивш директор на Централния държавен архив Цочо Билярски.
В периода между двете световни войни, попаднали под сръбско робство, македонските българи са принудени да търсят съюзници, за да извоюват свободата си. В лицето на хърватската революционна организация Усташа, ВМРО вижда именно такъв партньор. Подобно на българите, хърватите страдат от денационализаторската политика на сърбите, в рамките на КНСХС и жадуват за права и свободи.
Контактите между ВМРО и Усташа започват още през 1927 г. , когато водачът на хърватите Анте Павелич е един от адвокатите, които защитават българските студенти в станалия печално известен Скопски процес. Две години по-късно Павелич пристига в София, където се среща с председателя на легалната Илинденска организация – др. Константин Станишев. Хърватският вожд влиза в контакт и с ръководството на ВМРО и двете организации се споразумяват за извършване на съвместни действия. Самото решение за атентата срещу крал Александър се взима на 15 февруари 1930 г. в швейцарския град Люцерн. На съдбоносната среща, от българска страна присъстват Ив. Михайлов, Симеон Евтимов (редактор на излизащия в Женева вестник на ВМРО – „Маседоан“) и Тома Карайовов (задграничен представител на ВМРО), а от хърватска – А. Павелич и Аугуст Кушутич. Предложението за покушението е направено лично от Павелич, който смята, че то трябва да се осъществи преди кралят да се премести в новия си дворец в Дедино.
Съзаклятниците веднага се заемат с подготовката на отмъщението срещу мракобесния крал, в чиито владения българите търпят издевателства, каквито не са виждали и от турците. Но, все пак… става въпрос за убийството на крал! Кой би се нагърбил с подобна мисия, която почти сигурно ще струва живота на извършителя? Иван Михайлов обаче разполага с точния човек – роденият във Велинград Величко Димитров Керин, получил псевдонима Владо Черноземски, познат още като Владо Шофьора.
Черноземски е член на ВМРО още от 1922 г. , като в същата година участва в т.нар. „Кюстендилска акция“ на Организацията. В рамките на тази операция Кюстендил е превзет от македонските чети, а намиращите се в града ренегати, сътрудничещи си с Белград, са ликвидирани. Прозвището „Шофьора“ идва от длъжността, която Черноземски е изпълнявал по време на Първата световна война. Вече част от ВМРО, бъдещият атентатор вози не само И. Михайлов, но и предишния лидер Тодор Александров. Легендарният щипски войвода забелязва потенциала на Черноземски и в архива му има редица писма, в които Александров посочва, че може да се разчита на Владо Шофьора за отговорните задачи.
Преди да бъде ангажиран с покушението на югославския крал, Черноземски се отличава с други два атентата. През септември 1924 г. той ликвидира комуниста Димо Хаджидимов, който в миналото е част от онази група дейци във ВМРО, гравитираща около Яне Сандански. Другият важен атентат на В. Черноземски е срещу бившия задграничен представител на ВМРО Наум Томалевски, който след разцеплението в Организацията през 1928 г. влиза в конфликт с И. Михайлов. Заради тези две убийства Черноземски е осъден на дълги години затвор, но през 1932 г. е амнистиран.
Едва излязъл от затвора, след броени дни героят пътува за Италия, където започва подготовката за делото на живота си. Следващата дестинация на Черноземски е лагерът Янка Пуста в Унгария, където действа като инструктор, обучаващ хърватските революционери, които е било планирано да убият крал Александър. За изпращането на Черноземски в Унгария, свидетелства писмо на И. Михайлов до друг член на ЦК на ВМРО Владимир Куртев, който през Втората световна е един от хората, отговорни за спасяването на кюстендилските евреи от изпращане в лагерите на смъртта в Полша. В писмото Михайлов съобщава, че в Унгария ще бъде изпратен Владо Шофьора и разпорежда да бъде изваден паспорт с негова снимка.
Убийството на югославския владетел е можело да бъде осъществено още в края на септември 1934 г., когато крал Александър пристига за среща с цар Борис lll в София. Но, тук още веднъж си проличава предаността на ВМРО към България и ръководителите на Организацията решават да не посягат на Караджорджевич в този момент, за да не бъде накърнен авторитета на страната. Македонските революционери обаче получават ценна информация – кралят ще посети Франция, пътувайки с кораб през Средиземно море и ще акостира в Марсилия. Усташът подготвя две терористични групи, чието ръководство е поверено на Черноземски.
Планът е някоя от групите да извърши нападението, докато кортежът на Караджорджевич се движи по марсилските улици. Когато тържественото шествие преминава покрай първата група – тя не реагира. Ето, че автомобилът с краля и френския външен министър наближава втория отряд, състоящ се от Мио Крал, Звонимир Поспишил и Иван Раич, а В. Черноземски е заедно с тях, за да направлява действията им. Хърватите обаче губят самообладание в решаващия момент и замръзват на местата си. В този миг, Черноземски, който не е бил натоварен със задачата да стреля по краля, взема нещата в свои ръце. Западната преса, от този период, твърди, че едни от последните думи на героя са справедливи обвинения в малодушие, отправени към хърватите. Сетне българинът излиза от публиката с викове „Да живее кралят“, застава на едно от стъпалата на автомобила и успява да накаже Александър Караджорджевич за целия терор над македонските българи, който лично е ръководил.
Малко известен факт е, че в този исторически момент, сякаш самата съдба се усмихва на делото на македонските революционери. Параноичният югославски крал е разполагал с бронежилетка, която е носил при публичните си появи. Преди да слезе от кораба, Александър се оглежда и не харесва начина , по който изглежда – с жилетка под униформата. Суетният злодей слиза на марсилското пристанище без предмета, който щеше да спаси живота му, тъй като всички изстрели на Черноземски са попаднали в части на тялото, които жилетката би защитила.
Съсечен от един от полицаите и жестоко ритан от обградилата го тълпа, В. Черноземски умира от раните си след броени часове. Трупът е разсъблечен и на една от ръцете, полицаите забелязват татуировка – череп с кръстосани кости, придружени от надпис „В.М.Р.О.“ и дата 1924 (вероятно годината, в която е направена татуировката). След борени дни светът разбира истината за събитието, разтърсило Европа – ВМРО за пореден път е наказала враговете на българщината в Македония.
Изфабрикуваната операция „Тевтонски меч“
Днешният политически елит в Северна Македония, макар и да припознава хора като Гоце Делчев, Дамян Груев, Яне Сандански и др. като свои национални герои, е доста негативно настроен към Иван Михайлов. Скопие неуморимо повтаря пропагандните лозунги, наследени от диктатурата на Тито, че последният водач на историческата ВМРО е „соработник“ на националсоциалистическа Германия. В продължение на десетилетия просръбските кръгове в Македония пласират теорията, че атентатът в Марсилия е операция на Гестапо, наречена „Тевтонски меч“, а ВМРО и Усташът са само изпълнители.
Разсекретяването на редица документи изважда истината наяве. Не само се оказва, че участието на Гестапо е измислица, но и че е творение не на Скопие или Белград, а активно мероприятие на КГБ (тайната полиция на СССР) и Щази (тайната полиция на Германската демократична република).
Цялата история представлява опит на двете секретни служби да дискредитират немски офицер, който през 60-те години има реален шанс да стане генерален-секретар на НАТО. Става въпрос за ген. Ханс Шпайдел, който през 50-те години е началник щаб на НАТО. През 1934 г. Шпайдел е капитан и помощник военен аташе в германското посолство в Париж. Целта на КГБ и Щази е да представят германския офицер като главен организатор на убийството на югославския крал и по този начин да го лишат от ръководния пост в НАТО. Двете комунистически служби изфабрикуват две писма. Първото е с дата 1 септември 1934 г. и е изпратено от германския министър на авиацията Херман Гьоринг, в което на Шпайдел се съобщава, че лично Адолф Хитлер е разпоредил убийството на Александър Караджорджевич и Луи Барту, а ВМРО и хърватите са готови да участват. Заповядва се на военния аташе да се заеме с реализацията на плана. Вторият фалшификат е с дата 3 октомври 1934 г. и в него Шпайдел „пише“ на Гьоринг:
„Аз подробно обсъдих с господин Ванчо Михайлов всички възможности. Ние решихме да проведем операцията в Марсилия. Там ще се срещнат двете интересуващи ни лица. Владо Шофьора е подготвен“.
Фалшификаторите явно са бързали, защото са допуснали една огромна грешка – забравили са, че на 19 май 1934 г. в България е извършен преврат и на власт идва проюгославското правителство на Кимон Георгиев. Новата власт забранява ВМРО и започва преследване на дейците му, а на самия Ив. Михайлов е издадена смъртна присъда. На 1 септември, когато Гьоринг уж инструктира Шпайдел, Михайлов се крие в Равда и Бургас и се готви да премине в Турция. На 12 септември водачът на ВМРО успява нелегално да прекоси границата между България и Турция и след това е поставен под домашен арест. Излиза така, че цялата българска полиция обръща дърво и камък, за да намери Михайлов и не успява, но Шпайдел пристига в България (между 1 и 12 септември) и някак чудодейно съумява да открие македонския лидер, чието местоположение е известно на едва още двама души. Не само това, но в рамките на дни И. Михайлов успява да организира цялата операция, за която вече беше споменато, че е отнела години.
Несъответствията в датите доказват, че цялата история е съшита с бели конци, но въпреки това, Скопие не спира да я използва, за да очерня Иван Михайлов и причината е ясна. Михайлов доживя демократичните промени в България и пред български медии разказа истината за националния характер на ВМРО и целта на борбата ѝ. Очевидно интересите на македонските управници не съвпадат с казаното от а „последния комита“.
Скопие често атакува стореното през 1934 г. и по друга линия, а именно, че при атентата загива френският външен министър Луи Барту. Дълги години се е смятало, че Черноземски е отговорен и за смъртта на френския първи дипломат. От френски документи, разсекретени през последните 20 години, става ясно, че Барту не е загинал от куршум на Черноземски. Когато атентаторът пронизва крал Александър, стъписаната френска полиция започва безразборна стрелба и един от изстрелите попада в ръката на министъра. Последният страда от хемофилия (заболяване, което пречи на кръвта да се съсирва), а в настъпилата суматоха никой не му обръща внимание. Барту тръгва пеша към болницата, но когато пристига вече е загубил твърде много кръв и издъхва.
Появява се още един въпрос, ако Луи Барту беше цел на атентата, как би могло В. Черноземски да пропусне да го уцели, при положение, че министърът седи буквално до убития крал. Силно съмнително е най-добрият стрелец на ВМРО да пропусне цел, намираща се на метър от него.
Памет
Владо Черноземски е препогребван цели три пъти в най-голямото марсилско гробище „Сент Пиер“. В крайна сметка, в началото на 50-те години на ХХ в. останките на българския революционер попадат в най-голямата обща костница в Марсилия, построена за героите, загинали за свободата на Франция. Преди 20 г. родственици на героя взимат пръст от гроба в Марсилия и я донасят в църквата в родния град на Черноземски – Велинград.
”Живот, о, дай ми ти на мълния крилата,
И порива свещен на ястреб устремен,
Да срещна аз в набег врага-тиранин,
Да смажа неговата мощ!”
Из стихотворението „Копнежът на революционера“, написано от В. Черноземски през 1924 г.