Силвия Авдала
В Музея на Холокоста – Скопие има десетки експонати, някои от тях и съвсем автентични, но експозицията съдържа един документ, при това получен от българския Държавен архив, в чиято автентичност нито в България, нито в Македония или по света никой не се е съмнявал.
Т.нар. „Споразумение Данекер – Белев“ за
изселването на евреите от Македония
за германските източни области е известно само и единствено на български език. В годините десетки изследователи /в това число - германски/ търсят варианта, който е написан на немски, но абсолютно безуспешно.
Договорът като експонат в Музея на Холокоста в Скопие
Освен в Скопие, той е част и от експозицията на Мемориала „Ванзее“ в Берлин, а доскоро беше част и от експозицията за България в Музея на Холокоста „Яд Вашем“ в Йерусалим. Споразумението е било представяно и във всички изложби на Държавния архив, посветени на Спасяването на българските евреи през Втората световна война. Копие от така популярния документ е изпращан от българското Министерство на Външните работи като доказателствен материал по процеса „Бекерле и Фриц фон Хан“ през 1968 г., като е заверено във френското посолство.
Следствието срещу бившия германски посланик в София Адолф Хайнц Бекерле трае близо девет години и го уличава в организиране на депортацията на евреите от Македония и Беломорието /включително Солун/. Тогава българската тоталитарна държава, чрез основния си инструмент – Държавна сигурност изпраща солидарни ищци и десетки документи, като нито един от тях в крайна сметка не е признат като доказателство. Споразумението обаче, дори и в превод буди толкова въпроси и догадки, че Главният прокурор на Франкфурт на Майн взема решението да го разгледа в София и в оригинал. Още повече, че копието по делото е придружено от служебна бележка че оригиналът се съхранява в Обществената културно-просветна организация на евреите в България.
Двайсетдневният му престой в България не е достатъчен да получи разрешение за достъп до документа, за сметка на това пък прокурорът се натъква на опити да бъде
вербуван от Държавна сигурност
А съмненията са повече от основателни и клонят към крайно криминален сюжет – при това скалъпен от българската държава:
1. Споразумението е цитирано от обвинител в Народния съд, но то липсва в документите по делото.
2. Текстът не е написан на бланка на Комисарството по еврейските въпроси, което би трябвало да го е съставило, липсват и всички държавни атрибути – не е изведен с номер и не е подпечатан. В две и половина страници текст има общо 26 грешки. И ако този текст е писан от служител на Комисарството той е не само полуграмотен, но не знае и името на ведомството, в което работи – защото същото е споменато като „Комисариат“.
3. В т.нар. оригинален текст има задраскване още в заглавието на думите „от новите български земи Тракия и Македония“, като не става ясно това задраскване е преди подписването или след него. И в двата случая задраскването прави официалния документ невалиден. Още повече, че в документа е налично още едно задраскване – на същия израз по-долу.
4. Във визирания от споразумението период – 1943 г., а и до много късно след това няма практика който и да е германски служител да се подписва под документ на език, различен от немския. Всички българо-германски споразумения са
сключвани само и единствено на немски език,
а след това се правят преписи в български вариант, които не са подписвани.
5. В Германия такъв документ не е известен чак до процеса „Бекерле“, на който българските власти обявяват че ще го предоставят като доказателство. За сведения – никоя държава в системата на Тристранния пакт не се е споразумявала специално за депортацията на евреи от нейната територия.
6. В Държавният архив е открито заверено копие на споразумението, направено върху карирана хартия, което е правено може би по памет. В него задрасканите фрази липсват, а думата „комисариат“ нар. е заменена директно с „комисарят“.
Интересно, че в годините автентичността на този крайно странен документ никога не е обсъждана публично. Нито по време на делото „Бекерле“, където документът не е признат като доказателство, нито по-късно, когато темата за спасяването на българските евреи става популярна и споразумението заминава по линия на обмена към десетки архиви, музеи и мемориали. А и в България липсва традицията да се подлага на съмнение автентичността на документ, който вече е депозиран в Държавния архив. А що се отнася конкретно за този – дори няма данни кога е пренесен от архива на Организацията на евреите в Държавния архив. През 2020 г. Фондация „Българска памет“ и „Независимо историческо дружество“ постигнаха това, което не успя въпреки всички настойчиви усилия Франкфуртският градски съд – поръчаха
истинска графологична експертиза на споразумението
Тя гласи, че документът е категорично неавтентичен и че няма как той да е бил част от легалния документооборот на администрацията в Царство България. Нещо повече – следите от пишещото средство не са от използваните по това време писалки, а от химикалка, навлязла в употреба в България чак в средата на 50-те години. Що се отнася до подписите – категорично – сравнителният анализ с други документи показа, че са фалшиви. 