Любомир Канов
Чета статиите и рефератите на един български лекар, израснал в началото на последния и може би най-ужасен век на отминалото хилядолетие. Получил образованието си във Виенския университет, той работил и лекувал един народ, облечен с потури и навуща, живеещ заедно с животните в нехигиенични къщи, измазани с кал, в семейства с по 10–12 деца, половината от които умирали невръстни от тиф, скарлатина, дифтерит или дизентерия. Успял да се изучи и да възприеме най-доброто от европейското образование и начин на живот, доктор Димитър Гошев се връща обратно в България, за да сподели в тези условия със своите изостанали събратя всичко, каквото е научил, и да им помогне да се приобщят към модерния свят.
Към това поколение принадлежеше и моят баща. И той беше завършил образованието си в Европа и до края на живота си считаше за свой дълг да просвещава – да говори със своите необразовани селяни и стопани, чийто животни лекуваше като ветеринарен лекар, не само за болестите, но и за хигиената, за чистотата, за инфекциите, за света, за войните,
за смисъла на събитията
Изнасяше лекции (наричани тогава „сказки“) на почти всички теми, беше член на лекторско общество – от астрономия, през медицина и философия до литература, създаваше оркестри като музикант и цигулар и беше съосновател на читалища като общественик.
Такива бяха тези хора от последния век.
Сега има други хора, наричат ги „милениалс“, тоест хора от Новото хилядолетие, родени след 2000 година. Мнозина от тях заминават да учат на Запад, една немалка част възприемат оттам „прогресивни“ и левичарски позиции, понеже не знаят и никой не им обяснява докъде доведоха тези учения половината човечество през същият този ХХ в. Други не смятат да поглеждат никога назад към България. Дали между тях ще се намерят вече млади хора, които с такава любов и дълг към своя народ ще се вгледат в обраслите коловози, оставени преди 100 години от техните деди, и ще имат същата обща култура и знания, за да продължат след тях и да оставят своята дълбока цивилизационна следа?
Препрочитам есетата на д-р Гошев за най-насъщните проблеми от медицинско или санитарно естество – от заразните болести до теми за мястото на жената, дори за нейното сърце, а и за моралните аспекти и успеха на младите жени, за значението на слънцето, за съня, за вредата от прашния въздух, за произхода на живота и наследствеността, за смъртта, просвещения за туберкулозата, беса, туморите, венерическите болести…
За мен като психиатър бяха особено интересни рефератите на медицинско-философски теми:
„Смъртта“, „Геният и Лудият“,
„Вътрешната секреция и нейното влияние върху телесния и душевния живот на човека“, изнасяни първоначално във Виенския университет, а по-късно, през 1930 г., и в Софийския.
Естествено, за последните почти 100 години твърде много неща в областите на науката са се променили, но при д-р Гошев поразява онази отдавна изчезнала енциклопедичност и задълбоченост на знанията, както и истинската европейска образованост във всички области на философията, психологията, литературата и историята, заедно с най-актуалните за времето си медицински знания.
Докторите по медицина тогава наистина са били и доктори по философия, доктори по любов към знанието. Поклон към онова поколение достойни граждани и лекари!
Дано да има и днес всред хората от Новото хилядолетие българи, които да следват техния пример. И нека те да прочетат тази книга, оставена от д-р Димитър Гошев, един от техните предшественици – „Просвещение и здраве. Заветът на един български лекар към поколенията“.
ЛЕКАРЯТ И ОБЩЕСТВОТО
Димитър Гошев
Положението, което заема лекарят в обществото се основава на неговото предназначение – да бъде буден страж и пазител на здравето и живота на обществото. Да помогне, когато човек е застрашен от някоя болест, да избави здравето и живота му – ето службата на лекаря всред обществото.
Лекарят вижда хората в часове на голяма нужда, често пъти в крайна мизерия. Вижда ги открити, без маска. Не само това – той вижда ясно тяхната истинска вътрешност. Лекарят често чува това, което никому не се поверява. Колко голямо е доверието на обществото към лекаря, личи от факта, че болните отиват при него с пълна откровеност. Разбира се, че те почти никога не остават измамени в своето голямо доверие. Думите, отправени от лекаря към болния, са най-силните и правдиви, които могат да спасят един живот. Голям брой от най-силните отрови със закон се отнемат от хората и се оставят на разположение на лекарите. Думата на лекаря отваря железните врати на затворите и сваля оковите от тялото на затворника. По време на епидемия всичко се поставя на разположение на лекарите – и власт, и население. Суровите мерки в такива случаи често преминават през отделни личности без оглед на тяхната свобода или интерес, в името на общото добро. Колко голямо трябва да бъде доверието на обществото към лекаря, за да върши всичко това и така безрезервно!
Има действия на отделната личност, които се уреждат със законоположения. Към тях спадат и някои действия на лекаря. Но тези ограничения съставят, може би, само една десета от съществуващите, останалите девет десети, невписани в законите, се съдържат в лекарската етика. Тя не е нещо отделно от общата етика, но се отнася главно до действията на лекаря. Не във всички времена и не на всяко място етиката е една и съща. Доброжелателството е основата на всяка човешка етика. Обществото изисква от лекаря себеотрицание и самопожертвование. Тези две неща означават отказване от приятните и нагърбване с неприятните неща в живота, заради жизнените интереси на обществото.
До 15-ти век във Франция на лекарите е било забранено да се женят, защото те трябвало преди всичко да принадлежат всецяло на своето призвание.
И в действителност, лекарят не принадлежи всецяло на себе си, а повече на своето призвание.
Някъде у нас криво се разбира лекарската готовност към самопожертвование, като се иска от лекарите безплатна работа. Обаче в интереса на народното здраве е – лекарят никога да не бъде в лошо материално положение. Готовност за помощ по всяко време и на всека цена не може да има тогава, когато лекарят търпи лишения и е принуден да мисли за насъщния хляб. Част от обществото погрешно мисли, че лекарят е длъжен само да дава. Средно взето, лекарите умират по-млади, отколкото хората, заети с други професии. Старост, нужда и смърт срещат лекарите по-немилостиво, отколкото другите. Лекарят има за предназначение да пази здравето и живота на обществото, както и да възпитава здравите в дух на оптимизъм и здравно благополучие. Той е постоянно в опасност и се намира по всяко време в положение на борба. Разните опасни и заразни болести не щадят нито лекаря, нито семейството му. Той всеки ден излага здравето и живота си на риск, за да помогне или спаси болните, обществото. Тази готовност за саможертва от страна на лекаря му дава вече право за по-големи привилегии в обществото и живота.
/Откъс от книгата „Просвещение и здраве“, статии и реферати от 20-те и 30-те години на ХХ век, издателство „Авангард принт“, съставител д-р Е. Гошева, редактор д-р Т. Любенова, 2019 г.
ПРИМЕР ОТ МИНАЛОТО
Скоро ще измине един век, откакто са написани тези статии и реферати. Медицината е напреднала много през всичките тези години, особено в технологично отношение. Родили са се и са се доказали хиляди и хиляди медици и специалисти в България и по света, но думите на д-р Димитър Гошев са странно актуални и полезни за обществото и днес.Защото, за съжаление, неграмотността и безразличието към здравето ги има във всяко едно време и място, а просвещението и знанието все още остават чужди за голям брой хора, за които здравето е последна грижа.
Развитието на предпазната медицина е безспорно. Ежедневно от електронните медии сме заливани от информация за нашето здраве, а рекламите на фармацевтични продукти са повече от натрапчиви. Достойнството на сказките, рефератите и статиите на д-р Гошев е в това, че той обвързва морала, ценностната система и начина на живот на българина със здравето. Той взема примери от миналото и ги препраща към бъдещето. И това го прави на разбираем за хората език, по интересен, дори и за днешните читатели, начин.
Все още има граждани на Търговище, които помнят голямата игла на д-р Гошев, която е останала като страшен спомен от детството им. Сигурно е така и в другите селища, където той е лекувал населението. Явно е всявал респект… Сградата на Тубдиспансера също стои. Така или иначе хората си отиват, поколенията се сменят, остава единствено писаното слово. А словото на д-р Димитър Гошев е леко и непретенциозно, мъдро и поучително. То е свидетелство за времето, което визира. Чрез него читателят се пренася в онези междувоенни години, когато грижата за здравето не е голям приоритет за населението и същевременно се пита: „А сега не е ли така?“ Затова словото на д-р Гошев трябва да бъде съхранено в тази малка книга. Неговото желание да допринесе за развитието на предпазната медицина ще срещне реализация, когато всеки един от читателите на тази книга научи по нещо ново за човешкия организъм, за болестите и за лечението им… Това ще е неговото завещание към поколенията.
Д-р Тоня Любенова
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Знаех, че в двете чекмеджета на стария гардероб в спалнята на родителите ми има важни документи. Най-отдолу имаше папка с твърди корици, която съдържаше множество пожълтели изрезки – здравни беседи, писани от баща ми във вестниците „Мир“, „Дневник“, „Народно здраве“, „Здравна просвета“, „Жената и нейният дом“, сп. „Кръгосвет“, сп. „Мидицинска мисъл“…
Сигурно съм прочела нещо. Но не съм намерила време да попитам каквото и да било за тях. Чак в късна възраст прочетох и подредих всичко. Нямам на кого да ги завещая. Предложих ги на Централния държавен архив в София. Приеха ги заедно с много снимки, налични документи, военен медал, дипломата от Виена със специално изрязан хартиен печат, каквато е била тогава практиката на престижните институции. Създадоха му партида. Останаха снимки и вещи, свързани с града на първите ми училищни спомени – Търговище, които реших да даря на Регионалния исторически музей там. Тогава уредникът в отдел „Нова история“ д-р Тоня Любенова прегледа тези папки и ме убеди да препиша материалите и ги издам в книга, общодостъпна за всички и предназначена за библиотечно ползване, като свидетелство за епохата и живота, за нивото на здравеопазването и просвещението, за здравния статус в този период по нашите земи…
Баща ми д-р Димитър Гошев е роден на 19.11.1899 г. в Кукуш, чисто български град, с обучение в училище на български език. (По това време там учат Христо Смирненски и проф. Александър Станишев, чието име днес носи хирургичната клиника на Александровска болница.) Бащата, Тено Гошев, притежава мандра, както и черничеви градини за развъждане на буби.
Когато е на 7 години, Димитър пада от кон и получава травма на крака. Последва остеомиелит и се налага кракът му да бъде опериран от турски лекар, който го скъсява със 7 сантиметра над глезена. Оттогава винаги е носел високи ортопедични обувки с вътрешно повдигане на петата с десетина сантиметра и бастун. Може би в този момент се заражда интересът му към лекарската професия и към медицината като наука.
След опожаряването на Кукуш през Междусъюзническата война към България тръгват кервани с бежанци. В каруцата на Гошеви са майката Вера с парализирана ръка след инсулт, двете дъщери Мария и Софка, баща ми, на 13 години, и по-малкият му брат Георги, на 8 години. Големият брат Петър по това време е на фронта. Бащата Тено ги изпраща със сълзи на очи, стоейки до тенекиите със сирене. Керванът потегля. По пътя си срещат изоставени бебета, възрастни хора. Някои ги подминават, други се смиляват над тях и ги прибират… Пристигат в София (квартал „Разсадника“) и започват да работят – продават вестници, семки и други дребни неща. Баща ми продължава учението си в училище „Уилям Гладстон“ на ул. „Пиротска“. Явява се и на допълнителен зрелостен изпит по латински език и история в полукласическия отдел на Втора мъжка гимназия. Дипломира се, но преди това участва като доброволец в Първата световна война. През 1920 г. Записва медицина във Виенския университет, основан през 1362 г. Като студент е подпредседател на студентското научно дружество, в което изнася реферати, някои четени по-късно и в нашия Софийски университет. Явно е бил доста любознателен и бързо е овладял немския език.
Дипломата му от Виена е издадена през месец юли 1926 г. След завръщането си веднага заминава за „дълбоката провинция“ в разгара на епидемиите от петнист и коремен тиф. Работи в Неврокоп, Банско, Сатовча, Белица. Следва период на волонтиерство в Александровата болница в София, при колегата му от Виена Константин Чилов, и в „Майчин дом“. През 1931 г. е главен лекар на Минералните бани във Вършец, строени по германски образец преди повече от сто години. Развълнувах се много, когато видях името му на табло в музея там. Намерих снимки от този период и ги предадох на служителите му. След това е работил известно време в Санаториума за белодробни болести в Искрец.
През 1932 г. се задомява с майка ми Славка Кюркчиева, родена в София, но също потомка на бежанци от Македония. Баща ѝ, Христо Кюркчиев, роден в Крушево и завършил Солунската гимназия, се ползвал с добро име и уважение. По време на Крушевската република, просъществувала 11 дни и смятана за венец на Илинденското въстание, той е бил нейният градоначалник, т.е. един от шестимата, съставляващи „Владата“ (управлението) ѝ. По време на въстанието той събира и затваря турските жени в черквата, за да осигури тяхната защита и да ги спаси от посегателство. След потушаването на въстанието точно те му помагат, като го обличат в турски дрехи, за да се спаси и избяга в България. През 2007 г. посетихме с мъжа ми този град. Тогава за пръв път видях портрет на дядо ми на 29-годишна възраст в музея. В централния исторически музей в Скопие има възстановка на Владата на Крушевската република от восъчни фигури, седящи около масата. Водещият заседанието е дядо ми Христо Кюркчиев. Почина през 1941 г. в дома си в София, където съм родена и аз. Запечатал се е в съзнанието ми винаги с книга в ръка.
Вероятно към 1933 г. мама и татко са отишли да живеят в Харманли. От този период има много писани популярни здравни статии, които намирам отпечатани в Хасковски и Харманлийски вестник. Но често пъти темите са чисто организационно-професионални – за Лекарския съюз, за борбите в него, критични по отношение на социалното осигуряване на бедните и т.н.
През 1939 г. баща ми изкарва курс за разкриване на тубдиспансери у нас при развихрилата се повсеместно туберкулоза. Много ме зарадва намерения от мен Отчетен доклад за първата година на Диспансера в Търговище, където живяхме до 1945 г. Личи с какъв хъс е работил тогава. Със същия хъс са писани и статиите в печата, посветени предимно на хигиената в бита. Това са едни от най-ползотворните и активни години в живота на баща ми. Като утвърден лекар и специалист баща ми беше много търсен – на неговите здравни сказки имаше истинско стълпотворение… Той е създател на Околийския противотуберкулозен диспансер през 1941 г., за който се построи отделна сграда в западния край на града. Бил е на щат и като лекар в прогимназията „Хр. Ботев“, дори понякога е замествал учителката по немски език, когато отсъствала. Упражняваше и частна практика – спомням си спрелите каруци от околните села пред нашия дом на ул. „Цар Освободител“. През януари 1945 г. баща ми беше задържан за двайсет дни от новата власт. Това задържане внесе неописуем смут и ужас в семейството ми. Баща ми беше безпартиен и никой не разбра защо е задържан. Пуснаха го на двадесетия ден – на 7 февруари (св. Григорий Богослов). Оттогава тази дата се превърна в свята за нашето семейство и мама всяка година палеше свещичка на нея. По време на ареста аз бях във второ отделение, а сестра ми Мария – на 4 годинки. Знам, че приятелите на татко го посъветвали моментално да напусне града. Не мога да изтрия от паметта си разстланите по пода одеяла, нахвърляните с бързина всякакви вещи в тях, зашиването на денковете от майка ми. За два дни напуснахме града и тръгнахме за София. Беше страшно. Баща ми до края на живота си думичка не е казал за този 20-дневен арест. Оттогава той приключи с всякаква социална дейност – сказки, реферати, статии в периодичния печат – с всичко.
В София започна работа като лекар към Държавната печатница, а сетне към Застрахователния институт. Упражняваше и частна практика, докато беше разрешена. Имаше и рентгенов апарат, който след време го взеха, платиха и на мен купиха пиано. Вероятно чрез писма до редакциите на престижните медицински седмични списания във Виена и Мюнхен е бил абониран за тях безплатно и той ги получаваше до края на живота си, даже и много години след това. Денят му минаваше с червен молив в ръка, четейки и подчертавайки в тях до последния си съзнателен ден. Не отказваше спешно посещение при болен, даже нощем! Помня колко време му трябваше да закрепи връзките на ортопедичните обувки. Чаках след това познатото периодично тракане на бастуна по стълбите на кооперацията при завръщането му. Докато беше разрешена частната практика, след посещение казваше: „нося левче“, а бедните преглеждаше без пари. След забраняването ѝ помагаше само безплатно. Хората го разбираха, обичаха и търсеха. Така беше до края на живота му. Почина на 19 септември 1982 г. в София след мъчителна петдневна кома.
Надявам се читателят да придобие представа за човека и за времето, в което е живял. От сърце ще се радвам, ако с тази книга той осветли онези години, в които е работил, и продължи да бъде полезен на поколенията. А аз ще съм удовлетворена, че съм изпълнила синовния си дълг.
От съставителя д-р Емилия Гошева