Ангел Гънчаров, humanus.blogspot.bg
Почна се да се шуми за училището и образованието из медиите във връзка с наближаването на началото на новата учебна година. Ще се пошуми малко и после пак ще забравим за дълго за тия неща, според обичая. Тази сутрин намирам в нета ето това: Проф. Румен Вълчев: Размисли за образованието и за ролята на училището. Представям избрани извадки от него под заглавието В момента никой не вярва на българското образование, мисъл, взета от самия текст на въпросния професор. Общо взето реалистично вижда плачевната картина и реалност в училищата, мислим в една и съща посока относно това как следва да се излиза някак от нея. Само дето професорът, кой знае защо, не смее да употреби някои възлови думички и изрази, касаещи същината на проблема. Примерно: свобода, демокрация, права. Интересно е, че толкова старателно избягва тия думички г-н професорът, нито веднъж не ги употребява. Вероятно е така, защото у нас има погрешна представа, че всичките ни проблеми, които се стовариха върху главите ни по време на прословутия преход, били плод тъкмо на... свободата и на демокрацията. Дори на "прекалената" свобода и демокрация били те израз, представяте ли си?! У нас отдавна свободата и демокрацията се възприемат като деструктивни фактори. Ред, хармония, просперитет, прогрес и пр. по тази овехтяла представа има само когато свободата и демокрацията биват натиквани, дето се казва, в миша дупка.
И какво излиза значи: хем у нас реално, на практика няма нито демокрация, нито свобода, нито пък има подобаващото съзнание за великата и незаменима от нищо друго роля на човешкия, на духовния фактор (човекът, знайно е, според понятието си е точно това, човекът е свобода!), хем у нас, в нашата образователна система имаме нескриван авторитаризъм, диктат, тоталитаризъм (държавата, държавните чиновници решават всичко, тяхната воля е свещена, всички в системата само изпълняват директивите и командите им!), хем за плачевното състояние в тази порочна система била виновна, представяте ли си, тъкмо прокудената от нея свобода - и несъществуващата в училищата ни демокрация! Представяте ли си каква гавра със здравия смисъл е това в недрата си порочно мислене? Страх от свободата, глупава боязън от нея, ето тук се корени главният порок в разпространеното (не)мислене, който ни пречи да вървим напред.
У нас масово свобода се асоциира с т.н. "свободия",
свободията пък се свързва с анархията, с безредието; здравият ред пък се възприема като производен от тъй милата ни идилия на командването, на казармеността, на диктата, на тиранията на "здравата ръка". Пуснеш ли хората да правят демокрация, да се самоуправляват - това значи, според въпросната порочна представа, да изпуснеш "злия дух" от бутилката, това значи край на спокойствието, а спокойствието, идилията на послушния пред началството колектив е направо идеал, е онази съкровена мечта, която вдъхновява привържениците на казармения строй у нас. Ето за тези фундаментално объркани представи за нещата става дума, знаем, че у нас всичко се възприема тъкмо наопаки на реалното, на истинското. Всъщност истински здрав и разумен ред, който да осигури простор за разгръщането на творческите и градивни сили на човеците е само редът, родил се на почвата на самоорганизацията, възникнал на основата на свободата.
Елиминираш ли човешкия фактор в лицето на въпросните "народни маси", т.е. дезактивираш ли самото човечество (в образованието това са именно учениците, техните родители, учителите, дори училищните мениджъри), направиш ли всичко за да блокираш тяхната енергия, то тогава прогрес не очаквай, тогава неизбежно настъпва тъй добре познатото ни мъртвило, настъпват нескончаемата агония, предсмъртните конвулсии, в които се гърчи българската образователна система от десетилетия. В ония, в непрежалимите времена на комунизма училищният модел на авторитарността, на тоталния държавен диктат може и да е действал, може и да е бил донякъде "продуктивен" (макар никога потискането на човешките творчески сили, на личностното начало и пр. не може да ражда просперитет, никога такова чудо не може да се случи!) или поне да е бил "единствено възможен" в условията на тогавашната диктатура, но сега живеем в съвършено други времена, ерго, трябва без никакво съжаление да се освободим от овехтелите си представи, които са продукт на онова същото непрежалимо от нашенските комуноиди време. Толкова е просто всичко това, че просто не ми е удобно повече да повтарям всичките тези неща. Да, ама някой възприема ли? И всички масово мечтаят за онзи тъй порочен рай, в който всички са така умилително послушни, изпълнителни, не спорят, не мислят, не искат кой знае какво, имат скромни желания, задоволяват се с малко, примерно салам "кучешко наслаждение" им е предостатъчен да си преглъщат и замезват винцето или биричката, ех, каква идилия беше тогава, другарки и другари, ето за какво жалим ний, ето за какво тъй неутешимо плачем!
За да се обезсилят тия силни демотивиращи фактори, пречещи на каквато и да било съществена и същностна промяна и реформа в образователната система на страната, най-напред трябва чрез разгорещен и непрекъснат дебат, чрез много дискусии, обсъждания, полемики да се избият (тази дума ми се вижда съвсем подходяща в случая!) от главите тия порочни, овехтели, демодирани и дефектни представи, които именно задържат развитието ни, които пораждат боязънта, страха от промени. Да, клин с клин се избива, налага се, в условията на една зараждаща се демокрация, да се започнат такива изтощителни, бих си позволил да кажа, дебати, в които съвсем свободно защитниците на двете диаметрално противоположни позиции да могат да кажат всичко, което им е на сърцето. Като си облекчат сърцата (щото сега всички масово потискат, крият това, което им е на сърцето), и то с една пределна, болезнена откровеност, искреност и честност, тогава, дето се казва, всичко ще бъде "сложено на масата" и ще си проличи действителната му стойност. Трябва да се спори до прегракване, до загуба на гласа, при това трябва да се научим да спорим, да се изслушваме, търпеливо да изслушваме мнението на опонента, на оня, който не мисли като нас - щото ние тия неща съвсем не ги умеем. Спорейки, в процеса на дебатиране и на дискутиране ние хем ще се учим да спорим, хем по незабележим начин взаимно ще си влияем на съзнанията, т.е. неусетно ще почнем да си променяме мисленето в потребната посока. Този е начинът, този е пътят, друг начин и път няма и е глупаво да се надяваме, че ние специално ще изобретим някакъв друг път. Дебати, дискусии, спорове - и то не само в медиите, а и непосредствено в конкретните образователни общности и учреждения, т.е. в самите училища, да, точно там, където блатото е най-неподвижно, на гнило, най-затлачено; трябва да се раздвижат водите на промяната чрез такива разгорещени дебати в самите "сплотени колективи", както ги наричат, както те самите се наричат, което само показва, че тази тяхна сплотеност е тъкмо около разлагащото и толкова порочно статукво, около тъпата комунална и обезличностяваща психология, която е характерна за идилично съществуващите в немисленето "колективи" (обединени около своя непогрешим и винаги най-правилно мислещ началник, именно г-н или г-жа директора, инспектора и пр.!).
Аз от опит добре зная, че този е начинът за
разклащане на догмите,
в чиято коварна броня са оковани съзнанията; този е начинът за разклащане и на ретроградните стереотипи на антидемократичността и на самия манталитет на вампирясалото минало, който все още изпива жизнените сили на нацията ни. Не само в образователната сфера, а и във всички други сфери на живота този е живителният, пробуждащият импулсите за живот, оживотворяващият начин, при който човешките и личностните творчески сили ще се пробудят и ще получат дължимия простор за разгръщането си. И в политиката, в сферата на функционирането на неукрепналата ни и толкова опорочена и извратена демокрация, и в другите сфери на "реформаторска активност", изобщо навсякъде трябва да се отпочне този съдбовен дебат, благодарение на който съзнанията ни, повтарям, ще бъдат освободени от коварните догми на миналото, които още тровят живота ни. И в процеса на тия дебати "отдолу" постепенно ще почнат да се открояват и конкретните работещи при това решения за това какво трябва да правим, как следва да постъпваме, опитвайки се да решим нерешимите иначе въпроси (примерно за дисциплината, за нежеланието на младите да учат и т.н.). Ако в решаването на проблемите на училището не бъдат въвлечени самите учещи, както и техните родители и учители, никакви работещи решения отгоре, сякаш с магическа пръчка, няма да бъдат изнамерени и внедрени; чакането отгоре някой да благоволи да ни осени с неземна мъдрост е един най-коварен стереотип на миналото, с който е крайно време да се разделяме. Тъй че изходът е този, този е единственият реалистичен вариант: промяната, реформата в образователната сфера може да се случи или да стане по един-единствен начин, именно отдолу, именно по съвсем демократичен начин, трябва да бъде направена от нас, от гражданите, от родителите, от учителите, от младите хора. Това е. Друг вариант, колкото и да е тъжно на някои, няма, не може да бъде изобретен. Отвсякъде ще пречат, но ако отдолу, така да се каже, се разгори тлеещият огън на промяната, скоро ще се разрази същински "пожар" - същинската, същностната, действителната промяна и реформа, която по начало е начин на съществуване на демокрацията. Обезправените - учителите, учениците, родителите - сами трябва да си отвоюват правата, има ли нещо тук за чудене, за туткане, за вайкане? Просто е, разбира се от само себе си, просто се иска известна решимост да бъде осъзнато. И след това се налага да почнем да действаме, да запретнем ръкави да правим демокрацията си, която не е пожелание, а следва да бъде непосредствена действителност на живота ни. Всеки с нещичко може да допринесе. Може да спомогне. Важното е обаче, потретвам, дължимата промяна най-напред да настъпи в съзнанията, в разбирането на колкото се може повече хора. Разбира се, първите истински дейци на промяната, на движението за едно ново, свободолюбиво и демократично в същината си образование пак ще бъдат единици, отделно взети немалодушни и авангардно мислещи личности. Така винаги е било в историята, така ще бъде и сега.
Тук не мога да се сдържа да не вметна нещо, което може да илюстрира горната теза. В ПГЕЕ-Пловдив (или в небезизвестния "ТЕТ-Ленин", както това учебно заведение го знае и го нарича масово народът в Пловдив, изобщо не се шегувам, тъкмо така го нарича народът!) точно по този начин преди няколко години се отпочна промяната. Интересното там беше, че до 2010 година в това учебно заведение реформата вече беше сякаш направена, имахме един модерно мислещ и либерално настроен директор (името на този човек, на тази личност от голям калибър е Венелин Паунов, инженер по професия, учител по призвание и велик талант в управлението, в ръководенето по човешки начин на хора, на образователната обкщност!), който беше успял със завиден мениджърски талант да осигури тъй потребната атмосфера за творческо разгръщане на потенциала и на учителите, и на учениците, и на родителите дори. Всички до един, дори и най-острите, проклети или горещи въпроси биваха обсъждани в най-приятелска обстановка, в съвсем демократични условия, учителите и учениците смееха да заявят без никакви опасения точната си позиция, те добре знаеха, че ще бъдат внимателно изслушани и мнението им ще бъде зачетено. Атмосферата, психологическата обстановка беше тъй благоприятна, че всички се чувствахме окрилени, отивахме с чудесно настроение на работа или на училище, всички се раздавахме докрай, респективно и постиженията ни бяха великолепни: това училище живееше със заслужена слава на най-елитно, на най-престижно, в което цареше, без преувеличение, един неподправен академичен, оксфордски направо бих си позволил да кажа дух. Аз съм писал навремето в блога си статии за ПГЕЕ-Пловдив и неговия славен тогавашен директор, които биваха препечатвани и във вестниците, това е голяма интересна тема как този човек, директорът Паунов успяваше да създаде всички потребни условия за свободна и творческа изява на всички; но сега искам да акцентирам на нещо друго.
Директорът Паунов беше пенсиониран, проведе се конкурс, по нашенския тертип, разбира се, и изненадващо за всички този конкурс беше спечелен от една учителка по литература, да, професионална гимназия по електротехника и електроника беше оглавена от литераторка!). Но това да беше само кусурът, сполай да каже човек; за година-две училището беше обаче върнато в най-грозните сталински времена, даже аз, дето съм доста живял и преживял човек, такова чудо в живота си не бях виждал. Много е интересно това, че сякаш възкръснаха, сякаш изпълзяха отнякъде като отровни змии всички ония стереотипи на миналото, които вече бяхме на път да забравим, какво говоря, отдавна ги бяхме забравили. Появи се страхът, блюдолизничеството, подлизурството пред началството, пак почнаха да ни спущат директиви за изпълнение, пак костеливата ръка на авторитаризма успя да хване всички за гушите, отиде по дяволите достойнството на учителите, появиха се добре познатите от миналото интриги, доноси, слуховете, следенето на различните, безогледното оплюване на опонента. И ръководствата на двата синдиката (първо единият, после фактически и другият, след известни плахи опити за противодействие) станаха верни клакьори на непогрешимата директорка, другоячемислещите бяха незабавно обявени за "народни врагове", за тяхното разгромяване се наложи да бъдат провеждани, досущ по стария тертип, съответните "народни" и "другарски" "съдилища" (човек вече не знае къде да сложи кавичките, толкова много кавички трябва да се слагат!), разгромни писма се писаха, позорни кампании по разчистване на сметки и то с аморално, с недопустимо въвличане и на ученици се направиха. Разбира се, хора като мен, които бяхме демократично мислещи, бяхме поставени пред дилемата: или млъкваш и ставаш покорен, или... шут, или рутник! Които капитулираха, бяха пощадени, моя милост, като "опасен ренегат" беше подложен на зверска кампания по моралното, професионалното, личностното и каквото си искате още дискредитиране и в крайна сметка бях уволнен по най-смехотворния член, именно чл. 328, ал. 1, т. 5 - "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "абсолютна липса на каквито и да било качества да бъде учител" и т.н.
Моят грях беше един: че и в новите, крайно обидни условия си позволих лукса да продължа да се държа като личност и като свободолюбив философ. Позволих си да се държа като човек с достойнство и като гражданин, силно загрижен, обезпокоен от регреса, който се разгръщаше пред очите ми. Позволих си непозволения лукс не само да мисля, но и
да се държа като демократ
Като демократ, който не желае да се раздели с демократичния си начин на мислене и стил на живот. Също така, разбира се, не пожелах да харижа пред трона на самодържицата-директорка своите творчески иновации в преподаването, на които бях отдал целия си живот. Тя понечи да ме принуди да стана типов даскал, който, така да се рече, е натикан калъпа на нейната бедна и твърде оскъдна представа за преподаване. Тъй като преподавам философия и гражданско образование, никога не бих си позволил да се отнасям неподобаващо към предмета си, да изневеря на мисията си, и то, видите ли, само и само да угодя на някаква си там претенциозна властваща администраторка, чието мислене е от едно друго, отдавна отишло си време. Сблъсъкът ми с въпросната самодържица беше фронтален, тя ми обяви безпощадна война и пожела да ми покаже, че властта й е безконтролна. Е, уволни ме, разбира се, но така, че сега вероятно сама съжалява, щото направи непростими грешки. Сега вече втора година й предоставям щастието да убеждава, общо взето съвсем безуспешно, най-различните инстанции на родното правосъдие в своята тъй претенциозна непогрешимост. Но причината да пиша всичко това е следната: щом като този пример за регрес показва, че задушаването на демокрацията и на либералността дърпа развитието назад, то значи само разгръщането на демократичния импулс, основан на свободомислието и свободолюбието може да изиграе ролята на нещо като локомотив на промяната, на реформата към по-добро в българското образование.
Да, мили ми образователни дейци, ще ви се наложи покрай другото да станете най-напред примерни граждани и демократи, ще ви се наложи да станете страстни свободолюбци, ще ви се наложи да покажете свободомислието и свободолюбието си да дело, съвсем непосредствено и практически, ще ви се наложи да посеете това семе на свободолюбието и свободомислието в душите на своите възпитаници, на младите, на учениците, и едва на тази база, благодарение на тяхната толкова мощна енергия (за момента съвсем блокирана от догмите, от примката, от бронята на желязната тиранична система) и на подкрепата на родителите ще можете да разчитате на някакъв напредък във вървенето си по верния път. Да, реформата и промяната в българското образование ще бъде започната от единици смели и достойни, немалодушни учители-личности, беззаветно предани на същинската идея за съвременно и човеколюбиво, бих казал също така непременно и жизнелюбиво образование и възпитание. Те ще трябва да понесат факела на промяната, ако се наложи с този факел ще трябва да подпалят тук-там доста мухлясала слама и други отпадъчни продукти на системата, пък като се поразгори огънят на промяната, тогава нещата ще потръгнат. Сакън, не се плашете от този огън, вярно, живеем в страна, управлявана от професионален пожарникар, който знае само, предполагам, огньове да гаси, в случая обаче става дума за съвсем друг огън, духовен огън, така да се рече, огън в душите, срещу него не помагат дори и пожарникарските кранове и маркучи.
Да, тия, който ще започнат промяната, най-напред неминуемо ще бъдат възприети като скандалисти, това няма как да е иначе. И като "врагове", разбира се, ще бъдат възприети. Искам тук в тази връзка да ви разкажа нещичко, може да ви се стори пикантничко, но пък мисля, че си заслужава да бъде казано. Да, във връзка пак с моята одисея в търсенето на работа като учител по философия и гражданско образование тия дни става дума. Знаете, аз вече имам славата на много опасен човек, на дисидент спрямо системата (много ми харесва тази дума, виждате, с удоволствие я употребявам, но какво да правя, като зорлем ме направиха такъв, и то в наше време!) и като такъв на много вреден; респективно на това до всеки директор на училище, в което кандидатствам, идват спешни нареждания от най-отговорни висшестоящи другарки и другари моя милост да бъде елиминирана непременно, сакън, някой да не се обърка да ме вземе на работа, щото, видите ли, съм бил щял "да му подпаля училището"; респективно се дава нареждане ако нямаме "наш човек", то да се назначи ако требва... филанкишията, но само Ангел Грънчаров да не се назначава, да пази Бог от такава опасна грешка! И директорките като получат тия нареждания, си плюят в пазвата да не ги фанат уроки и се зафащат да правят "най-демократични събеседвания", на които по най-законният начин моя милост да бъде елиминирана така, че да не може после да се жалва никому.
И ето, тези дни в тази връзка се проведе "събеседване" в едно училище, което при това се намира на хвърлей място от дома ми, без преувеличение, училището се вижда от балкона ми и мога до отида до него за три-четири минути. Е, ще се наложи да кажа кое е това училище даже, какво да крия: СОУ "Черноризец Храбър" се казва това училище. Най-интересното е, че в това училище в древните времена аз вече съм бил учител, но за ден-два, трябва да е било някъде в далечната 1993 или 1994 г., не помня точно. Защо един-два дни само съм работил там ли? Ами защото там бяха обявили учителско място със срок 1 година, а по същото време обявиха в друго училище учителско място по философия с постоянен срок (при това второто училище пък ми беше на три минути от тогавашния ми дом); е, мен ме взеха първо в "Черноризеца", а след това ме взеха и в другото училище ("Симон Боливар" се казва то и е в прочутия квартал "Изгрев", до още по-прочутото Столипиново); забележете, в далечната 1993-94 година моята кандидатура е била толкова силна, че ме вземаха където и да подам документите си (даже във великото училище "Лиляна Димитрова" ("Патриарх Евтимий" му е новото име), дето е на пъпа на Пловдив, зад самия Партиен дом, дори там са ме вземали, дори и там съм бил учител в ония времена, в които обаче още не бях се прочул като реформаторски мислещ и дори действащ учител. Та аз тогава предпочетох да ида на постоянното място, в един ден бях даже с две заповеди за назначение, с два договора, ех, какви блажени времена бяха тогава! А сега обаче никъде не ме вземат. Причината е, предполагам, че съм се прочул че съм "много льош" и опасен! Та думата ми е, че вчера се проведе "събеседване" в това училище, аз се явих, как мина събеседването няма никакво значение, днес ще кажат какъв ще е резултатът. Аз априори зная, че мен няма да ме вземат на работа, просто е невъзможно да ме вземат, ясно защо. Но е интересно какво стана пред вратите на събеседващата комисия - и вътре, разбира се какво е ставало. Ще кажа нещичко, което най-много ме впечатли.
Ний, нещастниците, дето кандидатстваме за философските учителски места в Пловдив, вече си се знаем не само по лице, но и инак вече почнахме да се опознаваме. Обикновено на такива места се мълчи, а вчера хората кой знае защо в един момент, като порядъчно си помълчахме (наложи се да почакаме поне половин час след обявения начален час), в един момент хората се отпуснаха и поразговориха - и взеха да си изплакват мъката. На такива места човек може много интересни неща да чуе. Аз обичам да слушам, щото моите мисли по тия въпроси са толкова необятни, че ако почна да говоря ще ми трябват часове за да се изкажа. Та затова само слушах. Сума ти интересни неща чух. Разбира се, няма тук да ги "докладвам", не е коректно. Но нещичко мога да кажа де. Примерно как в Образцова математическа гимназия, за историята в която вече писах в този блог, две различни служителки били упълномощени да приемат документите; едната била инструктирана да казва на кандидатите да чакат по телефона да им се съобщи кога е "събеседването", а другата направо съобщавала точния ден и час за самото събеседване. Така щастливците, чиито документи били случайно приети от едната служителка, се явиха на събеседване, а другите, на които документите им били приети от другата - не се явиха, те, милите, чакали да им съобщят часа и деня! Нищо де, то всичко си беше само фарс, знаело се е, че "голем човек" е решено да бъде назначен, именно въпросният партиен
функционер на братската на БСП партия АТАКА,
който при това е и "важна клечка" от РИО-Пловдив, представяте ли си колко много заслужил е тоз "наш човек"?! И прочие, много такива любопитни неща чуха ушите ми там, във фоайето - докато си чакахме реда да ни поканят да "събеседваме". Дойде в един момент и моя ред. Ще кажа само нещичко.
Комисията пак беше само от дами (то това едва ли има значение), директорката, кой знае защо, не председателстваше, председателстваше помощничката й. Зададоха ми се, както си му е редът, няколко въпроса, колкото да не е без хич. През цялото време имах усещането, че се прави един твърде показен ритуал, какво да правя, винаги ми се появява това усещане. Просто добре зная, че на ръководството и на това училище се налага да проведат тази толкова досадна процедура, при положение, че отдавна се знае кой ще бъде назначен. Или ако не се знае, то поне се знае това, че може да бъде назначен всеки друг, само не, опази Боже, избраният да се нарича "Ангел Грънчаров", щото тогава, ако се случи това, непременно ще се случи някой вселенски катаклизъм, знае ли се какво може да се случи, как може да пропищи дори природата ако Ангел Грънчаров случайно бъде избран?! Аз пък си позволих, за да изследвам реакциите на изпитващите, да кажа някои неща; научих доста за реакциите им; общо взето потвърдих си ония заключения, които си имах предварително. Никаква изненада и тук не може да има, естествено. Каквото е отсъдено, то ще се случи.
Та аз наистина вече съм нежелан никъде. Остракиран съм отвсякъде. Подадох документи и в ЕГ-Пловдив, и там има обявено място за учител по философия и гражданско образование, ще видим там дали изобщо ще ме допуснат до "събеседване". И това дори е възможно да се случи, именно да не ме допуснат, което, между нас казано, е по-чист вариант. Защо изобщо да разиграваме разни безвкусни шоута и театри, нима има някакъв смисъл от тях?
Спирам дотук. Та казах на тази комисия в "Черноризец Храбър", че е много обидно това, че ме елиминират отвсякъде на основанието, че съм бил уволнен дискриминационно и репресивно по член 329, ал. 1, т. 5. Значи репресират те, изритват те от едно училище по недопустим начин, потъпкват ти правата, а след това цялата система реагира по същия начин, вече те възприемат един вид като доживотно осъден, като дамгосан, като прокажен, един вид продължават да те наказват още по-безчовечно в знак на солидарност с безчовечността, която е дръзнала да прояви към теб администраторката, която те е уволнила!!! Ако това не е доказателство за абсолютната безчовечност на административната държавна и тоталитарна система на образование - сполай му кажи! Затова аз, привършвайки тук, си позволявам да кажа и това: с безчовечността ще се борим по един начин, а именно проявявайки човечност, този е начинът, друг няма. Безчовечността може да бъде победена само с колкото се може повече човечност! Аз друго противодействие на безчовечността не знам, вие ако знаете, кажете ми.
Толкова. Бъдете човечни, никога не жертвайте човечността си, независимо от съблазните! Не се отказвайте от човечността си на никаква цена. Да му мислят тия, които обаче служат на безчовечната система без капчица скрупули. Чао и до скоро!