На днешния ден всяка година навеждаме глави и се прекланяме пред паметта на зверски избитите и малтретирани българи в най-жестокия концлагер в историята на социализма – „Слънчев бряг” в Ловеч. Комунистическата Голгота е закрита преди 54 години, но още стряска свидетели и оцелели от своеобразната машина за изтезания и убийства.
Днес в Ловеч се организира традиционното шествие и поклонение пред жертвите на комунистическия терор. Колоната ще тръгне в 11.15 часа от площада пред Областна администрация, за да стигне до зловещия лагер. Поклонението ще започне в 12 часа с панихида, която ще отслужи Ловчанският митрополит Гавриил, съобщават от организаторите. Очаква се да присъстват бивши лагерници и други репресирани лица, депутати, политици, общественици и граждани.
Кървавата кариера
край Ловеч просъществува 3 години – от 1959 до 1962 г., които са достатъчно време, за да оставят един от най-срамните отпечатъци в българската история и да унищожи хиляди човешки съдби. По официални данни зверски убитите са 147 души, но свидетели си спомнят, че е имало дни, в които пред тях са изнасяли по 10-20 души.
Политбюро на ЦК на БКП взима решение „за засилване на борбата срещу някои зачестили хулигански прояви и за организиране въдворяването на принудителен труд на отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци, рецидивисти и други разложени елементи”. Така в изпълнение на тези решения и нормативни документи от есента на 1956 г. до април 1959 г. в лагера в Белене, наричан под секретното наименование Трудово-възпитателно общежитие (ТВО) 0789 “ВИ” ДС, са задържани общо 2 800 лица. През лятото на 1959 г. половината от тях са освободени, а към август 1959 г. в лагера е имало „само” 1 423 души лагеристи. Тогавашният министър-председател Антон Югов в интервю пред чуждестранни журналисти завява, че в България няма ТВО-та. След въпросното изявление, от 27-и август 1959 г. с решение на ЦК на БКП се закриват всички ТВО-та. Така, въз основа на това решение от лагера в Белене са освободени 1 257 души, а останалите 166 са преместени в новосъздадения лагер „Слънчев бряг” край Ловеч.
Той е изграден без писмено решение на Политбюро и въпреки взетото решение за ликвидиране на лагерите. Тогавашният Министър на вътрешните работи Георги Цанков не изпълнява докрай решенията за закриване на ТВО-тата, не освобождава всички лагеристи и се разпорежда за задържането на 166 от тях, за което изготвя специална „докладна записка” до Политбюро. С нея предлага неосвободените да останат „за превъзпитаване чрез тежък физически труд”, а органите на МВР да получат права да продължат да въдворяват ред в лагерите.
Така и не става известно, дали Политбюро се е произнесло по тази докладна записка, тъй като липсват документи. Комисията, оглавявана от тогавашния член на Политбюро Борис Велчев и извършила проверката на 24 март 1962 г. в концлагера в Ловеч обаче става ясно, че преместването на неосвободените 166 души от Белене край Ловеч е станало по устно разпореждане на министър Цанков. От стенографските записки на заседанието на Политбюро от 5 април 1962 г. е видно, че Георги Цанков е представил своята „докладна записка” още в края на август 1959 г. и заедно с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков са взели решение да бъде открита кариерата край Ловеч, където „въдворените” да се превъзпитават с тежък физически труд. Въдворените в ТГ-Ловеч мъже и жени са изпращани по административен ред на основание Указ N 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста, въдворяването става със заповед на Министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от Главния прокурор. Дадените му от Указа права обаче министърът „делегира” през периода 1959-1962 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов, който подписвал всички заповеди при съответното съгласуване с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков.
В документацията на образуваното през 1990 г. т. нар. „дело за лагерите” е установено, че една от заповедите е била подписана от началника на отдел „Следствен” при Главна прокуратура (чието име не се чете), както и че е имало много заповеди, които са били издадени без каквото и да е съгласуване с Главната прокуратура. Освен това, установено е, че не е било спазвано задължението предложенията на окръжните началници на МВР за въдворяване да бъдат съгласувани със съответните окръжни прокурори, и на практика то е минавало през окръжни секретари на БКП. Тази първоначална практика впоследствие е била узаконена през 1961 г. от зам.-министъра Мирчо Спасов. Редът за въдворяването в „Слънчев бряг” край Ловеч
по същество е „лишаване от свобода”
БКП обаче брутално гази съдебната система, която няма какво да направи, тъй като също е подчинена на компартията.
Този ред, въдворен от БКП именно дава възможност за брутални и безконтролни произволи. Така значителна част от въдворяванията „за престъпления” са абсолютно неоснователни и недоказуеми. Нещо повече - в някои от актовете за въдворяването изрично е отбелязвано, че тази „административна мярка” се взема поради съществуващата опасност съдът да осъди лицата „твърде малко” или дори „да ги оправдае”.
Съществуването на Ловешкия лагер извън закона, под контрола само на Мирчо Спасов, с овластяването на лагерния персонал да разполага с живота на лагеристите, обявени за социални паразити и отрепки, го превръща в най-страшния, в който садистичните убийства нямат равни на себе си в концлагерната история на България. Убийствата стават още повече на брой след пълното му засекретяване през август 1961 г., когато от ТВО става Трудова група, престава да съществува на хартия, а процедурата на въдворяване не подлежи дори на формалния преди прокурорски надзор. В Ловешкия лагер са убити разказвачите на вицове за Живков Александър Николов (Сашо Сладура) и Любен Паунов.
Жените се намират в отделно крило, но работят наравно с мъжете на кариерата. Те са бити, малтретирани и сексуално насилвани постоянно, но не смеят да протестират.
„Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок по скалите, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша. През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата”, разказва бившият затворник в Ловеч Кольо Колев пред историка д-р Дориян Александров, който публикува в блога си тежките спомени на бившия лагерист.
„Пот и кръв се лееха непрекъснато. Мирчо Спасов искаше „много, много работа”. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни.
Бегълците ги убиваха или на място,
или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент - палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може – доубиваха го”, разказва още бившият каторжник.
„Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си - нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо - чук, инструмент - и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е - Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора - заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха. Помня две момчета - дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място - черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място. Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат - с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали”, спомня си още за извращенията бившият затворник.
Днес зверствата в лагера край Ловеч са само страшно минало, а невинната кръв на жертвите и до днес е ненаказана. Как тогава може да има давност за престъпленията на комунизма.