Христо Слави Рачев

Созополските бункери са разположени по възвишенията с намерение да прострелват всеки нашественик пристигнал по вода и суша. Гората, обаче има прираст и закри хоризонта. Днес те са скрито убежище за ескейписти, бегълци от себе си, лошотията и гюрултията. Скривалище за овчари, които се страхуват от гръм, дъжд и град, от който излизат цицини, и главата става пипонеста. Под бункера са прокопани много изходи, на 5-6 метра под земята около него има цял лабиринт от коридори, както всяка къртичина, които отвеждат към други бункери. Пътеките към тях са направени от овце, кози и костенурки. Тук няма хора. И тишината се чува различно. Времето тече по-бавно. Затова в градовете хората остаряват по-бързо. 

Малък гущер пролазва, шумоли и се скрива под едно твърдо листо от габър. Вътре е толкова тихо, че човек чува как съска кръвта по големите съдове, пулсацията на червата, но най-силно се чува сърдечната дейност. Ако случайно безсърдечен човек попадне в Бункера, веднага се разбира, нещо не е наред. Глупакът, обаче минава гратис. Той се издава, чак когато проговори. Веднага наднича от бункера, сякаш поглежда двора на село, главата му композирана в този екран с размер 16:9 не знае, че със снайпер може да се пръсне като ломска любеница пусната от високо. Тук сърдечните клапи клопат, като подкови на кон от вида “Владимировски тежковоз” по ул. “Конявски проход”. Тази улица се намира в София в кв. Лозенец. Там се пързаляхме с шейни кормилачки, пак там израснахме; шейните и фурашките с монограми от 2 гимназия ни отесняха. Улица “Вишнева”, на която се мешахме на малки вратички, сключва ъгъл от 30 градуса с конявския проход, точно при щръкналия паметник на Трайчо Костов. Привечер върху него се изливаше толкова урина, че храстите и тревата изсъхнаха, но елхите станаха огромни, защото предпочитат солените почви.

 Една тъмна нощ 

вмирисаният паметник

 на Трайчо Костов изчезна. Отдясно до триетажната сграда имаше масивна бяла череша, а във всяка черешка помръдваше по един бял червей. Покачени с един приятел успяхме да наблюдаваме как започва, протича и свършва един семеен секс. Жената беше полегнала и от кльощавите ѝ дълги крака се изнизаха дантелени пликчета. Сетне ги сгъна прилежно и пъхна под възглавницата. Помня босите стъпала на жената как се сключиха зад мъжкия гръб и човекът сякаш умря задушен. Когато масивния мъжки задник се катурна и отгоре с развяти коси се озова жената. Беше разгневена, наблюдавахме вълнообразна езда в стил конкур – ипик. Жената повдигаше ритмично таз, сякаш преодоляваше препятствия. Травматична гледка. Ще добавя, много ни хареса. Днес от конете, които се движеха зигзагообразно, за да преодолеят наклона по конявския проход няма и следа. Сега по ул. “Свети Наум” бълват дим кервани от коли. Някой прекръсти конския проход на ул. “Трайчо Костов”, после на “Юри Гагарин”, после на “Свети Наум”. Днес надникнах в Google map, бялата череша отдавна е изсъхнала, нашата кооперация стои и не помръдва, остъкленият балкон и ъгловата стая, в която отраснах се виждат съвсем ясно. Няма ме, сякаш никога не съм съществувал. Всеки ден посещавам бункерите. 

Разглеждам самотата през лупа

 Мисля че придобивам умствена сила. 

Живяхме в отвратителен строй, но младостта ни беше прекрасна. Сега е далече по-добре, но изгубихме младостта си.

Бункерът няма име. Той е анонимен, нашарен с изветрели бои да не го забележат враговете. Мислите в Бункера винаги идват изневиделица, както и фугасния снаряд. При пряко попадение от Бункера излита гейзер от ръце и крака; често откъснатата ръка от рамото маха във въздуха, сякаш отправя поздрав или по-скоро казва сбогом. В Афганистан видях подобен кадър. Хората разчитат тези знаци различно. Прозренията в бункера са изумителни в своята прозорливост и висока степен на сбъдване. Изглежда плесените и онази бактерия дето повдига и бразди жълтеещия каймак в киселото мляко, играят важна роля. Светлината и уханията от гората, тук се отлагат с редуването на сезоните. Бункерът като ускорител на мигновени частици, които избистрят мисълта и интуицията.