Драги читатели,
Представяме ви новата рубрика във Faktor.bg

България от близо и далеч. 

В нея ще публикуваме документи, спомени, дневници – все парченца от едно заличено минало, от дълго потулваната историческа истина.

Особен интерес представлява историографският принос на чужденците, посетили България, живели в страната и свързали своята съдба с нея – поглед от близо и далеч. 

Някои от тях са малко известни, а други – почти или напълно забравени.
Наш дълг обаче е да помним тези сърцати хора, обикнали България като своя страна.

Затова не е случаен изборът на картината Ръченица на чешкия художник Мърквичка в емблемата на нашата рубрика.

Избрахме я, защото не само авторът на тази толкова българска картина не е българин, а и защото танцьорът в българска народна носия е чужденец – това е ирландецът Джеймс Баучер, кореспондент на британския в. “Таймс”.

Има какво да разкажем за тях, за техния принос към България, за защитата им на българската кауза. И това ще стане в идващите седмици.

А днес започваме нашата нова рубрика с една книга за България, публикувана на английски преди цели 93 години, но едва преди месец-два преведена на български език. 

Дължим това на изд. “Българска история” и преводачката Аглика Маркова.

Приятно четене.

***
ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С БЪЛГАРИЯ НА РУБЪН МАРКЪМ 

Запознайте се с автора на тази великолепна книга за онази България, която изгубихме, призоваваме днес българските читатели

Даниела Горчева

Запознайте се с България/Meet Bulgaria - призовава през далечната 1931 г. своите англоговорещи читатели американският мисионер, преподавател и журналист Рубън Маркъм.

Запознайте се с автора на тази великолепна книга за онази България, която изгубихме, призоваваме днес българските читатели.

Но нека първо да оставим книгата на Маркъм да говори за автора и неговата любов към нашата страна, а след това ще разкажем за него и неговите заслуги. 

Как да определим жанра на тази книга? 
Пътепис, етнографско изследване?

Ако беше в стихове, бих казала, че това е ода, че е една от най-тържествените, искрени и сърцати песни, писани някога за България. 

Уверете се сами:

„България означава огромно изобилие от вкусна храна. Означава здраве и бодрост, тежък физически труд и веселба от сърце. България се радва на ясно небе и ярко слънце. В нея господстват сурови, страховити планини; има дълбоки, тъмни гори, в които да бродите, бурно море, което шепне на нежния бряг и ви подканва да се изкъпете, дълбоки клисури, които ви примамват покрай пенливи потоци нагоре към диво, самотно уединение.“

По-натам с майсторството на живописец Р. Маркъм описва пъстрите полянки, „изпъстрени с маргаритки, танцуващи в подножието на зелени хълмове, морето от пламтящи макове, лумнали безгрижно в обширните равнини; от зелено-лилавите лозя, маршируващи в строен ред нагоре по слънчевите склонове; тучните градини, проснати край лениви потоци, хилядите срамежливи селца с червени керемидени покриви, кацнали на възвишенията, сгушени по склоновете, просекли горите, скупчени край изворите, изтегнали се покрай реките“.

А ето какво пише Маркъм за българите и за техните вече позабравени сякаш, „старомодни“ добродетели:

„Българите са икономични. Спестовността им е пословична. Да поминаваш с малко, е основна добродетел. Разточителството е непростим грях. Прахосничеството е безразсъдно и осъдително. Пищната показност е чисто и просто суета. Скромността е национален идеал. Ползата и практичността са нейните резултати. 

Целият народ пътува в трета класа. В други страни по-видните представители на интелигенцията биха се притеснили да признаят, че пътуват в трета класа, но следвайки психологията на своя народ, тук дори ако си народен представител или университетски професор, ще се чувстваш неудобно да трошиш пари за второкласен билет, когато ще стигнеш също толкова бързо и в трета класа.

В България се продава по-малко козметика от съседните страни. Тук има по-малко лукс, по-малко пари се харчат за забавления, веселието не е необуздано. Разгулният живот не е на почит, нощният живот е ограничен. Хората си лягат рано и стават рано. 

Има много малко луксозни автомобили. Няма титли, няма висше общество. Има богати хора, но богатството не се демонстрира. Хората шият дрехите си за всички сезони. Хранят се просто и дават под наем незаетите стаи в къщите си. Лишават се от излишното. 
Но не и от важните неща.“

Трябва да призная, че докато четох това описание на строгия към себе си българин - спестовен, презиращ жалката парвенюшка показност и същевременно щедър към изпадналите в беда, както и към общественополезните дела, за пореден път си дадох сметка колко много си приличат манталитетът на българина от Възраждането и след Освобождението до 1944 и този на нидерландците от вчера и днес.

Но нека да продължим с описанието на онзи някогашен българин, така, 

както го е видял американският мисионер,

 учител и журналист:

„Българите са солиден народ и инвестират парите си. Имат страст да притежават собственост. Всички се стремят да купят малко земя и да построят къща. 

Държат да поделят ползите. Имат общи пасбища. Общи гори. Билетите за влака и за трамвая са евтини. Националната банка е в услуга на обикновените хора. Земеделската банка е за селяните. Кооперативната банка обслужва притежателите на малки магазини и занаятчиите.

Така държавата служи на всички.

Цялото подземно богатство, където и да е открито, принадлежи на държавата. Съкровищата, скрити в продължение на две хилядолетия от бегълци от нашественици, по закон са собственост на цялата нация. 

България е като едно голямо семейство, в което всеки член знае, че има правото на равен дял от всичко и не се колебае да го изисква. 

Но за да си поиска този дял, българинът е готов да работи.

Това е най-близкото до аристократизма качество, което българинът притежава: 

гордостта от майсторството

Българите са градинари, и то изключително добри градинари. Стотици българи пътуват по всички части на Югоизточна Европа, за да обработват градини и да продават плодове и зеленчуци. Те се наслаждават на върховните си градинарски умения. Гордеят се със способността си да надминат местните в собствената им родина. Знаят, че са майстори, които познават тайната на отличните домати, ягоди, чушки и краставици. Тяхно е господството в тази област, те са си спечелили международна слава и се гордеят с постиженията си.

България е селска нация. Главната дейност на практически всички хора е да произвеждат от земята. И те го правят с гордост. Земята, която обработват, е тяхна собственост, както и добитъкът и инвентарът. И българите са страстно привързани към земята си.

Те са я наследили от родителите си и се подчиняват на традиционното разбиране, че е грях да я продават. Селото гледа осъдително на човек, който пропилява имота си и всяко българско семейство смята за катастрофа да загуби нивата си. Дори когато един селянин напусне селото и отиде в града, той продължава да обработва градината си и да гледа прасе и крава. 

И вероятно любовта на българина към земята го кара да я обработва толкова добре. Той е превърнал страната си в градина, направил е равнините и долините си най-красивите и плодородните в тази част на света, покрил е страната си с добри пътища и е преобразил бедните села със схлупени колиби в модерни градове. Той отива на работа много рано сутрин, връща се късно вечерта и се труди с енергия и умение. 

Той е прословут с усърдието си и в чужбина ще чуете израза „да работиш като българин”.”

Но ако човек и така трудно сдържа вълнението си, докато чете горните редове за българите, то това става почти невъзможно, когато стигне до думите, посветени на българката, до нейния дух и нейното майсторство да сътворява красота.

Маркъм признава, че във всяка нация има артистични жени, които създават чудни бродерии и творения, но въпреки видимото си усилие да остане обективен, той заявява от цялото си сърце:

„Българките обаче са ненадминати, създаденото от тях е несравнимо.“

И добавя, описвайки стилизираните фигури на животни, птици и растения, абстрактните геометрични фигури, цветовете в бродериите на облеклото и втъкания в тях кралски червен цвят:

„Жените в мизерните села сами се въздигат до кралици. Всяка Пепеляшка там си сътворява кралска роба“.

Авторът не крие удивлението си пред това изумително творчество, почерпано от българката сякаш от незнайни дълбоки извори:

„В мизерното нейно село може да не съществува бална зала, може да няма салон; тя може да не познава модните журнали и да не е чувала за професионални шивачки, но запълва сандъка за прикята си с облекло с изящна красота и изображения за почуда на художниците, които в момента са на мода“.

С вещината на познавач, с наблюдателния поглед на ценителя Маркъм описва красотата на сътвореното от българския народ изящество не само в бродериите, но и в дърворезбите, в иконописта, спирайки се на различни детайли. 

В неговото сърце обаче е запазено специално място за истинската сила на словесното народно творчество и Маркъм не се поколебава да признае, че:
„най-сполучливият израз на чувствата на българските селяни са не иглите или чуковете, или длетата, а думите“, които пазят паметта и мъдростта през вековете и които според него с нищо не отстъпват на най-високите образци на класическата поезия:

„Именно те са шедьовърът, рожба на безименния народен гений на българите“.

В българските песни любовта е възвишено и идеално чувство, в тях няма похот, сладострастие и ориенталщина, а само копнеж, трепет и възторг  – пише авторът и добавя: 

„Тук не откриваме кокетство, нито лекомислие – само царствена всепобеждаваща страст, възвишена като най-изящната класическа поезия“.

Вероятно тъкмо доброто класическо образование на Рубен Маркъм му помага да оцени красотата на народната песен, която ще остане неразбираема в своята сложна простота за бедните неподготвени умове. 

Но задълбочеността и ерудицията са несъвместими със снобската претенциозност на днешните и вчерашните парвенюта, сполучливо осмени в „Криворазбраната цивилизация“ на възпитаника на френския колеж в Цариград Добри Войников. 

Лумпенът винаги ще отрича сложното изкуство, защото не го разбира.

И ако необразованият презира класическата музика и операта, образованият лумпен - така добре описан от Алеко Константинов в „Пази Боже, сляпо да прогледа“, ще бърчи гнусливо нос пред народното творчество, окачествявайки го като „селско“. 

Но и в двата случая имаме демонстрация на духовна нищета и липса на култура.

Като споменахме Алеко Константинов, ето какво пише Маркъм за него в своята наистина забележителна книга:

„Алеко Константинов, автор на знаменитата книга за българския „Бабит“, когото авторът именува „Бай Ганьо“. Алеко, както свойски го наричат всички, точно както на Уитман всички викат само „Уолт“, не само възпява красотите на България, но и непрекъснато подканва сънародниците си да ги опознават“.

Маркъм споменава Алеко Константинов не само в своя преглед на българската литература редом с Иван Вазов, Христо Ботев, Пенчо Славейков и много други български писатели и поети. Той разказва не без възхищение за създаването на Българското туристическо дружество, вдъхновено от Щастливеца:

„Алеко организира малка група природолюбители, които прекарват почти всеки празник в планината, и един ден, за да популяризира туризма, оповестява чрез софийските всекидневници, че на изгрев-слънце на сутринта на 27 август 1895 г. на Черната скала – връх в планината Витоша, надвиснала над София, ще се образува Българско туристическо дружество и кани всички заинтересовани. 

Признава, че е необичайно подобно събитие да се насрочва за такъв час и на такова място, но добавя, че всеки, който се смята за неспособен да изкачи Витошкия връх, не заслужава да стане член-основател на новото туристическо дружество. Това кара 300 запалени катерачи да се озоват на обозначеното място в обозначения час и повечето стават членове на Алековото дружество.

Изкачването не е било никак незначително, защото Витоша е висока 7544 фута и през 1895 г. не са съществували нито пътища, нито пътеки, нито просеки, нито хижи, така че само решени и запалени катерачи са били в състояние да се доберат до върха още по тъмно“.

В книгата на Маркъм проследяваме не само разказа за природните красоти и богатства, за селото и града, за селския труд и градския живот, за народното творчество и съвременната българска литература, живопис, графика, за българите, за българката, за българската младеж, за модернизирането на България, за туризма и банковото дело, за държавните учреждения, но е отделено специално място на българското училище, на този изумителен двигател на напредъка на българската нация.

“През първите две десетилетия на XX век България е имала, в сравнение с броя на населението си, далеч повече училища от всяка друга балканска страна. След Световната война, довела на бял свят държавите Югославия и Велика Румъния, тези последните започват да откриват нови училища със светкавична бързина, като дават възможност на повечето от младите си поданици да се научат да четат и пишат. Но въпреки това извънредно похвално подобрение от страна на съседите, България си остава, пропорционално на населението си, водеща на Балканите по отношение на броя ученици. 

Училище има във всяко градче, във всяко по-голямо българско село; обикновено то се помещава в първокласна модерна сграда и в повечето случаи обучението се води от компетентни преподаватели. Мъничките планински поселения, от по няколко колиби или от разпръснати нашироко къщички, нямат собствени училища, но повечето от тях са разположени недалеч едно от друго, на удобни разстояния, така че всъщност всяко дете в страната има възможност да се сдобие с начално образование. 90% от българските деца, навършили възраст за начално образование, се учат.”

Р. Маркъм - самият той учител, подробно разглежда както положителните, така и негативните страни на тогавашното българско образование и компетентно го сравнява с американското. 

За наше учудване това сравнение не винаги е в полза на американското образование, въпреки че има много още какво да се желае и от българското. 

Но ще оставим на читателя сам да се наслади на тези страници, а ще завършим прегледа на тази забележителна книга с наблюдението на автора върху тогавашната българска преса:

„Българската преса е свободна; не е контролирана нито от правителството, нито от капитала. Всеки българин, който има идея, причина за оплакване или каквато и да било друга подходяща тема и е в състояние да събере няколко долара, може да основе вестник. Ако намери достатъчен брой други хора, споделящи неговите възгледи с подходящ плам и готови поради това да дават по едно пени дневно или седмично, за да четат тези възгледи, вестникът живее; ако не – умира и никой не си пати от начинанието. Смъртността сред вестниците в България е нещо страхотно. Фактът, че сравнително бедни хора са в състояние да публикуват вестници, брошури, периодични издания и книги, силно увеличава разнообразието в мисленето и дава възможност на почти всеки да види името си отпечатано. Малко са държавите, в които мислите и възгледите са по-свободно изразени.“

И накрая, но не последно по важност, няколко

 думи за автора на „Запознайте се с България“

Рубен Хенри Маркъм (1887-1949) е американски журналист, учител и мисионер.

Пристига в България през 1912 като мисионер на Конгрешанската църква. Живее в Самоков и там се раждат трите му деца. По време на Първата световна война лобира в САЩ да не се обявява война на България. Противопоставя се на Деветоюнския преврат.

През 1925 описва издевателствата на гръцки войници при окупацията на български села в Петричкия инцидент. От 1927 е кореспондент на Крисчън Сайънс Монитър за България. 

През 1933 се премества във Виена и става кореспондент за Централна Европа. По време на войната активно работи за включването на САЩ във войната срещу Хитлер. 

През 1944 идва в Европа и при срещите си с партизаните на Тито разбира, че на Югоизточна Европа се готви страшна диктатура. Несъгласен с подкрепата от САЩ и Великобритания за комунистите само за това, че се бият срещу германците, напуска работата си за правителството. 

След като през 1945 е прокуден от България, Маркъм прави честни и проницателни репортажи от Румъния и е изгонен от там през юни 1946, като му е забранено да влиза в страните от съветския лагер. 

Маркъм пише няколко книги за България, а книгите му от 40-те години разкриват истината за съветското иго, под което попада Източна Европа.

В един от следващите броеве на тази рубрика ще публикуваме доклада на Маркъм за България от 1945 година, в който той описва точно и обективно ситуацията след съветската окупация на България и наложения съветски тоталитаризъм в страната.