Престъпленията към религиозните и етническите общности са един от най-зловещите провали на комунистическия режим и диктатора Тодор Живков, а плодовете от антинационалната им и антинародна политика продължават да бъдат и до днес тежка рана в съвременното българско общество.

Днес християни и мюсюлмани ще се съберат в Корница, за да засвидетелстват памет към жертвите на червения терор, но и за да припомнят, че в борбата срещу комунизма хората не се деляха на етноси и религии.

Преди 43 години на 28 март, с оръжие и насилие, милиция и армия по нареждане на БКП смазват така наречената Корнишка република. За нея съвременните поколения не са чували, или не знаят почти нищо, защото червената пропаганда беше покрила години наред с мълчание и дезинфармация истината за 

справедливия бунт на хората

Реално в началото на 70-те години на миналия век по решение на ЦК на БКП и с личната благословия на Живков започва преименуването на българомохамеданите в Родопите и Пиринско. Това са етнически българи, с български майчин език, но носещи арабски имена и изповядващи исляма, който са приели в годините на петвековното робство. Комунистическата идеология предвижда създаването на единна нация, но по пътя на терора и насилието, пренебрегвайки световния правов принцип на самоопределението. Паралелно със смяната на имената се налага червеният атеизъм и се забранява посещението на джамии.

Първите сведения за насилствена смяна на имената в Пиринския край са от декември 1972 г.

В месността „Предела” група горски работници от с. Корница са блокирани една вечер с три джипа с милиционери от Гоце Делчев. Униформените им поставили условието, че трябва да си сменят имената, но работниците Бекир Садулев, Алис Пачев, Адем Пашов, Ибрахим Бялков отказали. За опита за съпротива били пребити от бой. Най-тежко е бит Ибрахим Бялков. В Корница е върнат на носилка и почти цял месец е в безсъзнание.

БКП не се отказва от политиката си и настъпателно започва с насилие да подменя имената на българомохамеданите, наричани още помаци или ахряни. Най-драматични се оказват събитията в с. Корница и Бабешките махали.

Милицията и партийните секретари от Благоевград започват да уговарят първо по партийна линия активистите от селото. По-късно с призовки били привикани в участъка полевъдните бригадири Аляк Келешов, Асан Имамов и Исмаил Бенишов, Реза Суин. Мъжете обаче отказали да си сменят имената и били смазани от бой. Единственият, който не се е явил на тези призовки, е бил Реза Суил. На 20 януари 1973 година в селото пристигат хора от МВР да приберат Реза, който не се е появил на тяхното повикване. Хората разбрали, че ще го арестуват и се вдигнали да го защитят. Милиционерите отстъпили и си тръгнали, а хората разбрали, че единствено събрани заедно могат да предотвратят насилствената асимилация. Така в знак на протест, сдружени заедно, започнали денонощно да седят на площада, напалили огньове, за да се топлят през студените дни. Протестът им продължава почти три месеца, а 

в София са в паника, не знаят как да реагират

„Всички спряха да работят, децата не ходеха на училище, народът очакваше представители на властта, които да разяснят докога ще продължава всичко това. Никой не е предполагал, че има друг начин за борба освен мирно несъгласие с това нечовешко решение - смяната на имената. Вече всичко става ясно, че властта смята по единично да се справи с всеки мюсюлманин - да му бъде сменено името и премахнати техните обреди. Зимата в Пирин е сурова, сняг и вятър; дъждът и мъглите бяха постоянен спътник на хората, но не това тревожеше хората, завити в черги и найлони, с очи, насълзени от дима на мокрите дърва”, разказва Рамадан Рунтов, който по-късно прекарва почти 10 години в Старозагорския затвор, а в навечерието на 10-ти ноември 1989 г. семейството му е екстрадирано в Югославия, а днес живее в Турция.

На 20 февруари 1973 година в селото пристига Петър Дюлгеров - първи секретар (на БКП) на Благоевградски окръг, съпроводен от управници от МВР от гр. Гоце Делчев. Вместо човешки разговор с премръзналите първият секретар, който по-късно бе издигнат за шеф на комунистическите профсъюзи в България се заканва открито, че досега не е имало бити хора, но ако трябва и кръв ще се лее. Дюлгеров предупреждава, че на новородените деца ще се слагат християнски, или така да се каже - славянски имена, както се изразява партиецът. По-късно със същата мисия идват и редица отговорни другари от БКП като Радонов и генерал Карамфилов, които по категоричен начин заявяват същата теза за преименуване, спомнят си очевидци.

През този период няма реални реакции срещу насилствената асимилация – Съветския съюз бди над режима на Живков, а пред обществото преименуването се представя като доброволно. Турция също не прави никакви опити да се намеси, защото официалната версия е, че етническите турци в България никой не ги закача, а се сменят арабските имена само на етнически българи, но изповядващи исляма.

Развръзката настъпва на 28 март 1973 година.

„В 5 часа сутринта, когато хората уморено дремеха покрай огньовете, внезапно с автомобили и четири пожарни и други, селото бе нападнато от 2000 - 2500 биячи, въоръжени с автомати, палки и специално подготвени за този случай дървени тояги. Започна се стрелба, жесток бой. С голи ръце хората се втурваха да се бранят. Биячите не подбираха - удряха деца, жени, без разлика; стреляха, биеха с палки и тояги, с вода от пожарните обливаха хората, пускаха освирепели кучета, без да помислят за последствията, коне мачкаха хората.

Нима може да се опише тази трагедия!”, спомня си участник в драматичните събития. При стълкновенията са убити трима души, а ранени - над 300. Жертвите са: Мохарем Мохаремов Барганов, Юсеин Асанов Караалилов и Халиф Мустафов Амедеин.

След като чули стрелбата, жителите на селата Брезница - намиращо се на 5 километра северно от село Корница, и на с. Лъжница, намиращо се на 2 километра южно от с. Корница, се втурват на помощ, но са пресрещнати от милицията. Хората от с. Брезница са натикани в един полевъден водоем, където са положени на побой. Убит е и току-що уволнилият се младеж Тефик Хаджиев. Същия ден в съседното село Брезница е убит възрастният Исмаил Атемин.

Така самообявилата се Корнишка република е разбита. Стотици семейства са принудително разселени в различни краища на страната, а в затвор са изпратени Байрам Ибрахимов Гетов, Байрам Байрамов Дулев, Исмаил Ахмедов Дрилев, Юсейн Ибрахимов Сърманлиев, Айруш Ибрахимов Хаджиев, Исмаил Бекиров Бялков, Осман Алилов Бузев, Юсуф Ибрахимов Сърманлиев и Мустафа Фаиков Бялков, Рамадан Рунтов.

„Мъката, която ни беше обхванала , след тези събития, не можеше да се опише. Нима можеш да предприемеш друго име без собствена воля и да бъдеш що-годе весел и сговорчив? Наплашени, хората пъшкат с още кървящи рани; започват работа заради самата работа, а не от чувство за дълг. Занизаха се дни и години на страдание, на мъка по загубени близки и познати, на жал за невръстни сираци и млади мъже, гниещи в затвора”, спомня си жител на Корница.

Започва се нов етап на асимилация в Пиринския край. Забранява се на хората да си викат на мюсюлмански имена, забранява се честването на празниците, забранява се на жените да ходят в националните мюсюлмански носии като шалвари, фереджета, забрадки и други. Също така се забранява обрязването на децата - мюсюлмански обичай.

Комунистическата пропаганда пуска версията, че в Корница бунтът е извършен от нелегална група, която е работела по указания на турската държава и е подготвяла сваляне на комунистическия строй в България. Твърди се даже, че през трите месеца на непокорство на кметството в Корница се вее турското знаме. Местни хора обаче отричат този факт и твърдят, че тава е провокация, с която се опитват да обяснят убийствата и извършения от МВР погром в селото. При проведената тогава операция на милицията сред жертвите е и ст.л-т Благой Златков, намушкан на седем места с нож. В ръцете си е имал АК-47, но не го е използвал, защото е имало заповед да не се стреля по хора. Главата на майор Рашков е била буквално "смазана" от удари с камъни. Един пожарникар е намушкан с нож, близо до сърцето.

Това е само част от 

зловещата равносметката от безумието

на комунистическия режим да създава с терор единна нация. Днес раните от миналото са останали, а след идването на демокрацията хората от този район се самоопределят протестно като етнически турци и отказват всякаква връзка с българския етнос. Тук ислямът е почти изместил светските норми. Политическата ориентация е плътно към ДПС, но през поседните години хората от района, които са твърди антикомунисти са се дистанцирали от ДПС и агента Доган. Днес те търсят отговор на въпросите: Защо 26 години след падането на комунизма, ДПС не направи нищо, за да бъдат наказани виновниците за Възродителните процеси. Ръководството на партията на Доган в София и по места е пълно с ченгета от Държавна сигурност, които от името на жертвите, управляваха и се канят отново да управляват с бившите си палачи БКП, наследница на която претендира да е днешната БСП? Сигурно и заради тези горещи въпроси на възпоменателното честване днес ДПС не присъства, хората на Доган са нежелани в района, а цялата организация е поета от неправителствени организация и граждански структури.

В галерия: 1. Изглед от Корница през 1973 г.

2. Участниците в  бунта