Ралица Асенова, майка на намерения мъртъв до връх Околчица Николай Златков, част от групата на Ивайло Калушев стартира своя поредица във фейсбук. Тя е посветена на шесте жертви от драмата „Петрохан“. Асенова обяснява, че прави това, защото „…медиите и официалните лица сякаш искат да забравят за това ужасяващо престъпление. Това вече не е голяма и сензационна новина и явно не заслужава внимание. А през последните два дни наблюдавам раздвижване и отново натискане на нелепата официална версия.“ 

В своята поредица тя иска да разкаже за Ивайло, Дечо, Пламен, Ивей, Ники и Алекс, да покаже нови аспекти от личността им. Всеки своеобразен очерк за жертвите ще завършва с информация за това как  е умрял.

 Ивей! 

Любим… толкова любим Ивей! Човекът слънце. Мъжът усмивка. Най-силната и сърдечна прегръдка имаше той. Пазителят – самурай! Закрилник! Покрай него се чувствах сигурна и защитена. Дали ти трябва съвет, дали имаш нужда от разговор, дали нещо трябва да се свърши, дали да хапнеш нещо вкусно – той е човекът за всичко. Винаги ще се притече да помогне, да те изслуша, да вземе нещо от ръцете ти или да те попита от какво имаш нужда. И винаги с тази широка усмивка, която сякаш огряваше не само лицето му, но и цялата стая.

Затова първата картина, която направих за него, беше слънце. И когато си я получи, ми каза, че то е живо и наистина грее и изобщо не се шегува, а обмисля да го сложи не на стената в стаята, а на тавана, за да огрява по-добре цялата му стая. Разбира се, не приех сериозно това му изказване, но той продължаваше да твърди подобни неща с всяка следваща картина, която правех за него. Неизменните му думи бяха: „Не знам как успяваш да го правиш, но картините ти са живи.“ На този мил човек не му омръзваше да ми го повтаря, дори когато подарявах на някой друг картина. Гледаше и само клатеше глава и настояваше, че картините ми са живи.

Разбира се, аз с удоволствие се подреждах за една от неговите силни прегръдки и после сядахме да си поговорим, да хапнем по нещо и той вадеше лютото. Разказваше ми как е започнал с лютото още като малък, как му носи огромна наслада и предизвиква един куп вкусови усещания в него и много се смеехме на това, че явно си е скрит мексиканец, защото в Мексико дори детските пюрета имат люто. Където и да видех чушки, се сещах за него. Гледах да подбера жълти, защото и той 

беше любител на слънчевия цвят

 Лют сос видех ли, го купувах веднага. Веднъж донесох от Мексико всички степени на люто като сосове и седяхме заедно на масата, за да ги тества, и видимо се наслаждаваше дори и на най-непоносимо лютия от тях.

И така, както обожаваше люто, в същото време беше цар на тортите. И, разбира се, за мен не се правеше една торта за рождения ми ден, а две. Коя от коя по-вкусни. За Сашо се правеше специален хляб с определен вид брашно, за Ники – друг хляб без масло… На всеки знаеше вкусовете и предпочитанията и на всеки приготвяше отделен хляб по негов вкус. Ники имаше едни любими меденки, които моята най-добра приятелка прави, и Ивей ми писа да я помоля да даде рецептата, за да може да му ги прави по-често.

И тук има една особеност, за която трябва да разкажа. Меденките за Ники според самия Ники бяха „джинджифилки“. Незнайно защо беше решил, че в тях има джинджифил и ако си позволявах да кажа, че няма, той се ядосваше и казваше, че развалям магията на тези вкусни сладки и че, разбира се, има джинджифил и той ясно се усеща. (Джинджифил нямаше, но той си настояваше, че има, и, разбира се, всички започнахме да ги наричаме джинджифилки.) Тези забавни спорове продължиха около година между нас и тогава Ивей ме помоли за рецептата. Предполагам вече може да се сетите защо! Започна да му ги прави и слагаше по малко джинджифил в тях. 

Не знам как успяваше да огрее навсякъде, но някак успяваше. Да се занимава с пчелите, да става в 4–5 ч. сутрин и да прави най-вкусните закуски възможни, да медитира, да поправя където каквото има нужда, да дава правни съвети на всеки, който го помоли, да шофира и пазарува, дори да прави диктовки на Сашо… всичко можеше и искаше да прави. Ники обичаше да казва за него, че е като 

работна пчеличка

 Винаги е навсякъде, където има нужда, и за отрицателно време е свършил всичко необходимо.

Беше неуморен. Веднъж си говорихме на тема съвремие и какво е било в нашето детство. Няма да забравя какво ми каза тогава: „Съжалявам само за едно нещо – че не съм учил повече, когато умът ми е бил като гъба и е поемал много и е запаметявал всичко.“ И това го казваше човек, който владееше седем езика, международно право… останах изумена да го чуя. Никога не съм го чувала да коментира интелектуалните си познания и възможности. Всички тези неща ги знаех от Иво и от Ники.

Обичах да си говоря с него и за филми. Обичах да си говоря с него за всичко. Обичах да се возя с него до София, защото разговорите бяха неспирни и наситени с емоция. Имаше заряд във всичко, което обсъждахме. И той като мен беше категоричен в мненията си и когато не бяхме на едно мнение за даден филм например, ставаше наистина интересно. Спор никога нямаше, а емоционално излагане на гледната ни точка, от което видимо и двамата изпитвахме удоволствие и макар че не приемахме другата гледна точка и всеки си оставаше непомръднат от становището си, изпитвахме удоволствие от дискусията.

Веднъж, пътувайки, си говорехме за Ники. Беше около момента, в който тъкмо си беше изкарал шофьорския курс, и обсъждахме характера му и неговата упоритост. Не помня дори какво точно изказвах като мнение, но той ми каза следното:

„Ники е част от теб, той е част от голямото ти сърце, така че ти знаеш най-добре и всеки съвет, който си дала за него, е бил правилен. Вие сте едно и също нещо, вие сте едно сърце.“

Никога няма да забравя тези негови думи. Толкова силно впечатление ми направиха, че дори се смълчах тогава, а това да седим с Ивей без да обсъждаме някоя тема разпалено не беше естествено за нас.

В онази случка, която ви разказах за болницата, пропуснах да ви разкажа и още един елемент. Някак си Ивей беше предусетил на втория ден, че може и на някой от нас с Иво да ни се наложи да преспим в колата, и се беше вдигнал от София до хижата, за да вземе одеяла. И когато аз слязох долу в буса да прекарам втората нощ, той извади одеяло и аз останах доста изненадана, но тогава, от притеснението и стреса, не го попитах откъде се появи това одеяло.

На следващия ден, като се върнах в стаята на Ники и си говорихме с Иво, и той остана изненадан, че е имало одеяло. Ден след това, когато се бяхме прибрали на Петрохан, изяснихме ситуацията — да, Ивей се беше върнал до хижата, за да вземе няколко одеяла. На сутринта, когато ме чакаше да се събудя с топла закуска, се беше погрижил и да ми купи паста и четка за зъби.

До ден днешен ползвам именно пастата за зъби, която ми беше избрал. Тази паста за зъби се превърна за мен в символ на всеотдайност извън рамките на всичко, което бях виждала и преживявала до момента. Всяка сутрин, шест години след това, аз ползвам вида паста за зъби, който Ивей ми беше избрал. Всяка сутрин се сещам за него неизменно и започвам деня си с усмивка, докато мия зъбите си.

Онази сутрин на 2-ри февруари, когато се събудих, с отварянето на очите си имах нужда да му пиша. И го направих. Но той не получи съобщението. Трябваше да бързам и да започвам сесиите си за деня. Мислех си, че след като свърша първата, пак ще му пиша, но… дойде обаждането на Деян…

Говорейки и разбирайки, че хижата е изгоряла, се разпаднах, но когато казах на Деян, че съм писала на Ивей и той не е получил съобщенията си, той ме задължи да седна някъде и ми каза, че 

Ивей е мъртъв

 Всичко се разпадна на парчета. Как беше възможно това? Ивей мъртъв! Това беше непоносимо!

За следващите 15 минути изгубих напълно баланса си. Всичко в мен трепереше. Думите на Деян ме извадиха от този пълен и тотален разпад:

„Някак си трябва да се справим, чуваш ли? Стегни се. Трябва двамата с теб да се справим и да намерим останалите.“

И аз го направих. Стегнах се и потеглих към Българи. Но как беше възможно всичко това? Ивей… мъртъв… невъзможно.

В първите дни само мисълта за Ивей ме докарваше до необуздан плач. Да виждам негови снимки беше непоносимо. Всеки път, като видех негова снимка, започвах да плача и не исках да повярвам, че пазителят, защитникът Ивей го няма вече. Човекът с най-сигурната и силна прегръдка го няма. Видех ли снимка с усмихнатото му лице, сълзите потичаха на секундата. Как е възможно моят любим Ивей да го няма?

Още в първите един-два дни започна да се коментира, че единият от тримата убити е с изгорени и силно наранени ръце. Веднага знаех кой е това. Снимката от местопрестъплението не беше изтекла тогава, но се говореше за един от тях, че е бил със съдрани дрехи и наранени ръце. Знаех, че е Ивей. Разбира се, че е той. Той се беше борил. Той се беше опитал да защити приятелите си.

Аз го знаех вътре в сърцето си, чувствах го с цялото си същество — че той се е хвърлил да защитава Пламен и Дечо.

След това дойде и снимката… и да го видя така, похлупен в снега, с окървавените му ръце, със съдраните дрехи… беше тежко, много тежко. Но и чувствах гордост. Гордеех се с любимия си човек, защото знаех, че е бил силен и се е борил, не се е дал лесно на извергите, дошли да ги погубят.

Това казах и на сестра му. Казах ѝ, че брат ѝ се е борил да защити другарите си и да се гордее с него, да каже същото и на родителите си. Защото за мен Ивей е герой и винаги ще бъде.

И сега за това как е умрял. Казаха ни, че се е „самоубил“ с два куршума. Първо се е прострелял под брадичката, останал е без това си слънчево и добро лице, но тъй като куршумът не го е убил, някак си е успял, без да вижда, да диша нормално — все пак носът му не е бил на мястото си, нито устата му — та някак си е успял да намери отново оръжие и да се простреля отляво в слепоочието си с дясната ръка, защото и той е десничар.

А може би, преди да решат да се „самоубиват“ с Пламен, са се разбрали да тестват левите си ръце и за това последно действие в живота си да използват именно тях.

И успявайки да се довърши окончателно, някак си е успял да свие ръцете си плътно в лактите и да падне по очи в снега със силно свити ръце, които се намират до ушите му.

А най-интересното е, че има поемни лица, които са видели неговия труп и са дали показания, че той не е по корем, а по гръб, а тялото на Дечо е по корем. И той — до кучешката колиба, по средата между Пламен и Дечо. И той без сняг по тялото си. Не само без сняг по тялото си, но и без микрочастици по ръцете и по тялото си, което става ясно от балистичната експертиза.

Истинска пародия е как толкова убедително ни говорят, че се е самоубил и най-вече, че няма външна намеса. Не, разбира се, че няма. Те толкова са били разочаровани от себе си, че са решили освен да се самоубият и да изгорят прекрасния си дом, за който се грижеха с такава любов и търпение ежедневно, но и да се самонакажат с избора си на мястото за това „самоубийство“ — до кучешката колиба.

Явно са решили, че са толкова лоши и разочаровани от себе си, че това е най-подходящото място за техния край. Явно и кучетата не са се държали добре час-два преди решението за „самоубийство“, защото на записите ясно се вижда колко си обичат животните. Как Ивей успокоява неспокойния и неспирно лаещ Дурин с думите: „Спокойно, душа, спокойно.“ Сутринта на 1-ви той разхожда и Один.

Но явно, щом разследващите и прокуратурата казват толкова убедително, така е — Ивей и останалите са решили, че и кучетата, както те самите, са лоши и недостойни и затова по-добре да бъдат заключени в някоя стая и да изгорят в адски мъки. Ясно се чува виенето им през нощта, докато хижата гори.

„ВЪНШНА НАМЕСА НЯМА“ е мантрата вече 3 месеца. И след като става въпрос за самоубийство, интересно защо все още се охранява къщата на тези „лоши сектанти“ самоубийци. Какво се охранява всъщност и защо?

Съжалявам за всичкото страдание, което са ти причинили, но вътре в сърцето си знам, че си го понесъл достойно и много ми се иска аз да те прегърна този път силно, така както ти ме прегръщаше преди. Съжалявам, че няма да те гледам как ядеш люто повече, съжалявам, че не мога аз да ти направя хляб, съжалявам, че не мога да ти пиша и преди да започнеш да ми отговаряш да ми изпратиш жълто сърчице, както винаги правеше…

Но да знаеш, че съм решила да ти направя още поне една картина и ако си прав, че са живи картините ми, значи и ти ще оживееш в стаята ми, когато я направя.

Благодаря ти безкрай за всичкото слънчево общуване и топлина, която ми даде и продължаваш да ми даваш. Благодаря ти, че ми остави и посмъртно нещо безценно — тази твоя прекрасна сестра, която толкова прилича на теб. Дори прегръща силно като теб.

Благодаря ти!

Винаги… винаги ще те нося в сърцето си. Винаги!