Даниела Горчева, сп. Еуропео, 2021
В интервю за BBC през януари 1989 година – точно една година след основаването на Независимото дружество за защита правата на човека, Илия Минев – човекът, престоял цели 25 години в комунистическите затвори, споделя:
"Хората се страхуват. Тази система (тоталитарната) е нещо страшно. Мнозина ми казват: "Бай Илия, с вас сме, но не ни съобщавай имената, защото ни е страх. И аз им казвам: "Хора, много по-лесно е да се бориш за свободата си, отколкото да си роб!"
Първият арест на Илия Минев е още на 10 септември 1944. По това време той е 26- годишен мобилизиран във войската офицер и има задача да занесе някакви документи в Сметната палата в София. Във влака вижда свой съученик с комунистически убеждения и се шегува с него, че ето, сега са на власт. На гара Септември (по това време – Сараньово) погледът му с потрес се спира върху агонизиращи трупове от двете страни на жп линията. Влакът тръгва, но почти веднага спира. В купето нахлуват четирима души и крещят: „Горе ръцете!“. Илия Минев не се подчинява, пита какво има. „В името на закона – отговарят му те, - си арестуван“. На въпроса му защо, отговарят, че не знаят. Така им било наредено.
Намразих диктатурата, тиранията, защото насилието оставя трайни следи върху младите хора
Илия Минев, на когото за наш национален позор все още не е кръстен нито един площад, винаги се е обявявал срещу политическото насилие.
Той разказва в спомените си как първоначално баща му го записва в Пазарджишката гимназия. На портала го причакали ученици от последния клас и го поканили на близкия остров, където имали кръжоци. Слушайки просъветската пропаганда, дванадесетгодишният Илия попитал батковците защо не са казали нито една добра дума за България. Заканили се, че ще му кажат утре. На другия ден го пребиват жестоко в тоалетната на гимназията, където го оставят да лежи на цимента в кръв. Учителите и училищният лекар, качили пребитото до смърт момче на един файтон и го откарали в околийската болница. Илия Минев едва оцелява след този побой и признава:
„Това ми беше кръщението в марксизма-ленинизма, така се запознах с него като теория и практика. Не крия - тогава го намразих. Намразих диктатурата, тиранията, защото насилието оставя трайни следи върху младите хора.“
След като се възстановява, два месеца по-късно, баща му го записва в пловдивския колеж „Петър Берон“ – частно училище, където почти всички предмети се изучават на френски език. Там овладява езика и пак там става член на Съюза на младежките национални легиони – лява, антикомунистическа, патриотична организация. По думите му в СМНЛ „се говореше за просвета, свобода, хляб“ и както той пояснява: „Тези неща ме привличаха още като дете. Като пасях воловете, бивши фронтоваци ми приказваха все за България, за боевете около Черната стена. В мен, малкото момче, се създаде едно чувство на обич към България.“
През 1936 -1937 баща му го изпраща в Тулуза да учи индустриална химия. Макар че се увлича повече от обществените науки, Илия Минев е втори по успех и започва аспирантура. Но продължава да чете и да се интересува от различните идеи, учения и политически доктрини на своето време и по-късно си спомня:
„Бях вече сравнително добре запознат с демокрацията, националсоциализма, фашизма, марксизма-ленинизма и т.н., защото знаех, че не може да се води борба с противника вестникарски. Човекът, който ще спори с тълпата, подведена от вестници и пропаганда, трябва да е просветен опонент, познаващ другите учения. Бях достигнал до убеждението, че колкото и недъзи да има, демокрацията дава най-голяма възможност да стигнем по-бързо до истината. Защото някога бащата на римското право е казал в спора си със Саул, прочутия римски диктатор: „Ако нямаш опонент, как ти би узнал, че грешиш?“ А Сталин, който управляваше толкова дълго СССР, не позволи никога да има опоненти. Това се отнася и за Хитлер.“
Нахлуването на Германия в Съветския съюз разтревожва баща му и Илия се прибира в България, където е мобилизиран. Преломната за България 1944 година го заварва лейтенант в щаба на Втора дивизия, която по това време е евакуирана в Пещера.
На 10 септември 1944 е първият му арест:
„Сложиха ме с други арестувани в мазето, където ме биха. Но дошла заповед, понеже звенарите бяха в правителството, офицерите да не бъдат задържани заедно с цивилни. Отделиха ме в едно хотелче, което превърнали в нещо като комендантство. Само аз съм арестант! Наново побой! Майка ми и мои близки ми носеха кожи да се увивам, защото бях целият син. Обвинен съм, че съм водил агитация против комунизма. Нищо друго!“
Попаднал съвсем млад в комунистическите затвори, Илия Минев още през 1945 година се кани да създаде сдружение за защита на правата на човека, защото и той, и неговите съмишленици знаели, че марксистко-ленинската идеология и нейната практика се основават на насилието и ще унищожат тези права.
Опитът им не успява, защото скоро след освобождаването им отново са изпратени в затвора. И едва след 1980 г., когато излязъл на свобода, това започнало да се обсъжда в неговата среда и написването на писмо до Виенската среща през 1986 г. е първата стъпка към създаването на легална опозиция в България.
Григор Симов Божилов пише в спомените си, че след излизането си от затвора през март 1981 г. той многократно посещавал Илия Минев в гр. Септември и двамата обсъждали формата на съпротива:
„С бай Илия дотогава не бях споделял идеята за евентуална въоръжена съпротива, но до него бе стигнал „слухът“, че съм говорел нещо в тази насока, и затова при един случай той ми се сопна, че не искал България да е разделена на „северна и южна“! [...] От този ни разговор разбрах, както и предполагах, че бай Илия е категорично против да разсъждаваме за въоръжена борба…“
Заради разговорите с други съзатворници за въоръжена съпротива Григор Симов отново влиза в затвора през 1983 г., а през ноември 1986 г., година след като излиза на свобода след няколко присъди и общо 13 години в затвора, решава, че българи трябва да се присъединят към съвместната декларация на 122-ма унгарски, чехословашки, полски и източногермански дисиденти от октомври 1986 г., с която те заявяват решимостта си да се борят за политическа демокрация и държавна независимост на страните си и за мирно обединение на Европа. Също така решава да изпрати изложение до започналата във Виена среща по изпълнението на Хелзинкските споразумения:
„Реших да направя всичко възможно да покажем, че макар и намиращи се в доста по-тежки условия, и на нас, българите, не са чужди общочовешките стремежи към свобода и човешки права и че съвсем не доброволно сме „съветски сателит“!”.
Идеята си Григор Симов обсъжда първо с Илия Минев и тръгва из страната при свои съзатворници от Старозагорския затвор.
На никого от тези хора, изтърпели дългогодишни присъди, не му се връща обратно в затвора, но почти всички решават да подпишат. Едуард Генов казва:
„Защо лежахме толкова години по затворите, ако сега не направим нещо?“.
На 19 декември 1986 г. Григор Симов внася декларацията и апела в посолството на САЩ.
Документите с подписите на Григор Симов, Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев, станали известни
като
Апелът на шестимата
(подписите биха могли да бъдат много повече, но се решава да се бърза, за да бъде изпреварена Държавна сигурност), достигат до Виенската среща и са огласени от делегацията на САЩ.
Те са съобщени и от Радио „Свободна Европа” и ББС, преведени са и заедно с интервю на Жорж Дюпоа с Едуард Генов, взето с посредничеството на Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, са публикувани във в. Le Quotidien de Paris и по-късно в сп. La nouvelle Alternative, на което Алфред Фосколо е сътрудник.
Западните медии коментират, че за първи път се публикуват официални протести от български граждани, които не са анонимни и са преследвани заради политическите си възгледи.
Едуард Генов казва:
„С Декларацията, която успяхме да изпратим до Виенската конференция, показахме на света, че
в България има съпротива
и че тази съпротива не е от днеска, че тя е съществувала от много години и че ние сме хората, за които света незаслужено не знае”.
Държавна сигурност разбира едва в края на януари 1987 г. и подписалите са арестувани.
На 16 март 1987 г. представителят на американската делегация на Виенската среща Сам Уайз съобщава за ареста на шестимата българи.
Тази гласност смекчава реакцията на режима и след 2 месеца следствие задържаните са освободени и само Григор Симов като инициатор е принудително изселен в с. Кайнарджа, Силистренско.
През септември 1987 г. неговият случай е поставен като хуманитарен проблем при посещението на група американски конгресмени в България - без резултат, но българската съпротива вече е станала известна на Запад.
КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ЗАТВОРИ - КАТО МОСТ МЕЖДУ ДВЕ ЛЕГАЛНИ ОПОЗИЦИИ
Колкото и да е странно, именно в комунистическите затвори за политически "престъпници" се съхранява духът на демократична България. Така Старозагорският затвор става мост между поколенията, който предава на по-младите затворници идеята за ЛЕГАЛНА съпротива срещу тоталитарната държава.
През 70-те години в Старозагорския затвор някои от политическите затворници с най-дългогодишен „стаж” са земеделецът Петър Пасков с общо 36 години в затвора, от които 6 години преди 1944 г., и легионерите Васил Узунов с общо 28 години затвор, Илия Минев – 25 години, и Стефан Вълков – 21 години.
Самите те обаче през 40-те и 50-те години, още млади, са в килиите със старите български политици и държавници, някои от които умират или са убити в затвора, а останалите са освободени едва в началото на 60-те и умират скоро след това.
Най-силно влияние върху Илия Минев оказва социалдемократическият лидер Кръстьо Пастухов, с когото са заедно в Софийския и Сливенския затвор, но имали възможност да общуват повече в Сливенския, където Пастухов е убит през 1949 г.:
„Кръстьо Пастухов си е демократ до мозъка на костите, не обича насилието. Много неща съм научил от него. Още преди 9 септември сме се срещали, възпитал ме е на обич към хората, против революции, против насилието и тиранията.”.
Илия Минев е силно впечатлен и от земеделците Константин Муравиев, Димитър Гичев, Иван Костов и Рангел Даскалов (убит в следствието на ДС през 1951 г.) и от ген. Иван Вълков (починал през 1962 г. в Старозагорския затвор).
Те нямали особена надежда за бъдещето, защото знаели, че комунизмът е несъвместим с демокрацията, но отстоявали достойнството си и повечето от тях не приели компромис. Илия Минев пише, че Рангел Даскалов, с когото се познавал още от 1947 г. от Софийския затвор, бил един от най-твърдите и смели земеделци, идеите за акциите – демонстрации, протести, скарвания с управата на затвора – идвали от него, споделял ги с Илия Минев и ги изпълнявали заедно.
Едуард Генов, един от тримата студенти, протестирали срещу съветското нашествие в Чехословакия през 1968 г., пристига в Старозагорския затвор през 1969 г. Условно казано, той принадлежи към третото поколение политически затворници: „Щастлив съм бил, че съм живял с непоправимите, хора с опит, лежали с министри, държавници, учени, събирали знание и опит от тях и ги предаваха на нас, по-младите.”
НЕЗАВИСИМОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
На 16 януари 1988 г. в дома на Илия Минев в гр. Септември се основава Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Неговите основатели са същите хора, подписали апела и писмото, както и други бивши политически затворници.
Председател е Илия Минев, секретар - Цеко Кръстев Цеков, пълномощници на председателя и секретаря - Минка Статева и Едуард Генов, когото Държавна сигурност смята за основен инициатор.
След експулсирането на част от основателите от България са избрани за секретар поетът Петър Манолов, говорител - Димитър Томов, координатор на пълномощниците - Григор Симов, пълномощници по области: за София – Екатерина Маркова и Павел Стефанов, Михайловград – Цветан Златанов, Пловдив – Стефан Вълков, Хасково - Борис Лафчиев, Варна – Зейнеп Ибрахимова, Русе – Сабри Хамдиев. Дружеството обединява хора с различни политически убеждения – легионери националисти, земеделци, демократи..., и с различна етническа и верска принадлежност – турци и българи, мюсюлмани и християни, в това число православните свещеници Благой Топузлиев и Димитър Амбарев.
Независимото дружество основава дейността си на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., Заключителния акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за задача да защитава правата на всички български граждани „без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален и социален произход”.
За главна цел Илия Минев определя „да освободим българския гражданин, пък било то турчин, българин, циганин, от страха, който вследствие 45 години терор комунистическият режим в нашата страна създаде като психоза в душата на човека [...], да отслабваме възела, който е затегнат от режима”, а средството е изискването към властта да спазва собствената си законност.
Едуард Генов казва: „Ние бяхме единствената група, която се възползва от фалшивите комунистически закони, защото те създаваха закони, без да имат намерение да ги спазват и ги пишат на книга и с тях да се хвалят: „Вижте ни колко сме демократични. Имаме свобода на словото, ето ги законите, които гарантират тези неща“. Реално тези закони не съществуваха. Но от тия документи ние се опитахме да се възползваме”.
Дружеството огласява много случаи на насилие и потъпкани човешки права, главно чрез обаждания до Радио „Свободна Европа”. Научили за неговата дейност, с живеещите в Михайловград (дн. Монтана) Димитър Томов и Цеко Цеков се свързват Зейнеп и Ибрахим Ибрахимови и Юсуф и Вахиде Бабечки, след затвор изселени в Михайловградско.
Те стават негови членове, а техните изказвания по „Свободна Европа” привличат авторитетните турци съзатворници на Илия Минев от Старозагорския затвор Нури Тургут, Орхан Пандур и Сабри Хамдиев. Това пък привлича още много турци, те създават местни структури на Дружеството и към началото на 1989 г. членовете са над 400.
Сабри Хамдиев, пълномощник на Дружеството за Русенския регион, пише:
„Между осъдените имаше една много по-различна личност – около 60-годишен човек с дълбоки сини очи, с умен и проницателен поглед. [...] С бай Илия Минев се запознахме през май 1979 година и тези месеци с него бяха най-плодотворните в моя живот. В областта на историята, философията, политологията, правото, теологията, биологията, химията, социологията, космическите науки, чуждите езици (самият свободно говореше и четеше френски, немски, английски) бай Илия Минев за мен беше един неизчерпаем източник. По природа бе един много скромен и дружелюбен човек. Наричаха го в затвора, а и по-късно „фашист”, „изкукуригал старец” и какво ли не още. На тези нападки аз бих отвърнал с една народна мъдрост: „Когато котката не може да стигне до месото, казва, че мирише."
В отговор на клеветите на комунистическите престъпници, че бил "фашист", завършилият в Сорбоната Илия Минев казва в споменатото вече интервю за ББС:
"Легионерската организация беше с демократични възгледи и нямаше нищо общо нито с национал-социализма на Хитлер, нито с фашизма на Мусолини. Ние сме били и тогава, и сега за плуралистично общество, защото смятаме, че свободата е единственият гарант за човешкия образ - и на отделната личност, и на обществото. Нашият национализъм преди 9 септември беше обвързан с идеята, че всеки народ на тази Земя има право на свободно съществуване."
Зейнеп Ибрахимова го споменава с топло чувство: "Илия Минев за всички нас беше символ на непримиримост и готовност за саможертва с цел събарянето на комунистическия режим в България, смятан за непоклатим години наред. Много ни се радваше, в очите му четяхме щастието от това, че макар и много късно той стана свидетел на пробуждането на част от българското общество."
Снимки в галерия:
1. Апелът на 6-мата, който Григор Симов успява да внесе в американското посолство, първоначално само с три подписа, за да изпревари залавянето на документа от ДС
2. Статия във френския вестник Le Quotidien de Paris , озаглавена "Битката на шестимата" и телефонно интервю с Едуард Генов на френския журналист Жорж Дюпоа. Публикацията е от 2 април 1987.
Dupoy, Georges. Le combat de six dissidents bulgares. Le Quotidien de Paris, No 2290. Jeudi 2 Avril 1987. (изпращам ти отново статията, но в по-висока резолюция)
3,4,5. Доклад на ДС до Милко Балев за дейността на Григор Симов Божилов, Илия Минев, Едуард Генов, Цеко Цеков, Стефан Савовски и Божидар Статев и подробно изброяване на източниците на нейното оповестяване на Запад
4. Учредителен протокол на НДЗПЧ
5. Публикация във френския вестник Le Quotidien de Paris за арестите и репресиите в България срещу членовете на Дружеството.
6. Молба да бъде регистрирано НДЗПЧ, придружена от учредителния протокол (този документ ти го изпращам сега)
7. Срещи на Илия Минев с американски сенатор и конгресмен
Б.Р. Чуйте автентичния глас на Илия Минев, в едно от малкото запазени интервюта с него: