Васил Славов
Сега, след много години, нищо не се е променило. Останали са, преживяли са нисколобовите хора с тяхната остървеност, светска непохватност, с примитивността на мислите и жалкостта на делата си.
Тези неодушевени, кокалести пръсти на вмъртвените тополи, които изпиват с отсъствието си. Тази омраза на възвръщането, което трябва да възстанови един отдавна разбит баланс. Емигрантското ни възвръщане няма да бъде допуснато. Примитивните узурпатори на родния дискурс пишели поезия. For real! So, we have to be hanged, drawn and quartered.
Какво иска този град? С режещия си вопъл, с очите си на дъждовна котка. По дяволите. Град, забравен в подмолите на мъглата, дъхтящ на притулни амбиции и прикрита смрад. Сътворяват се агенции по изкуства, по възвисености, по кооперации и кооперирания, където никой не понася никого.
Облегна се на влажната, вмухлясала стена на кооперацията, където живееха реститутки и проститутки. Жълта. Пияножълта. Дърветата пред входа бяха съсечени, витаеше везаност на графити и вчерашна препиканост. Градът искаше смъртта на изоставилите го.
So, you have to be hanged, drawn and quartered.
От джуджета със зеленясали очи.
Единственият стойностен срез на Буковски е (горе-долу) този. Перифрaза. Безкрайно е моето уважение към хора, изпитващи дълбока, всеотдайна обич. Никога не съм бил обичан така. Ако някога бих могъл да обичам, бих обичал точно така. Прелестно! И прозрението му, че навсякъде може без него. Разбира се.
А Гидеон Шмерц живееше във „Водната Кула“. Отсреща.
Поезията – биполярен дисордер. Ярост и притулен сумрак. И нищо in/between. In/between остава за поетчетата от Екогласност, за поетчетата "дисиденти" (oh, my, give me a break), продумкали жалкостта си с арогантна посредственост, за софийските литературни лигльовци. Basta! Ярост и притулен сумрак! Останалото – е мълчание.
Тази непрекъсната виновност за непринадлежност към селсколиричния рохкав чернозем. Тогава. Или агресивнопосредствените словесни издихания. Днес. Певаческа поезия ли трябва да се нарече? Окикотяването с клакьорите на деня. Ни тогава, ни сега. Ни тук, ни там. Ха наляво, ха надясно – ха в лайното прясно. Помага океанът и разтрошените му ладии. Ахав най-вече. Защо всички български поети и поетеси се снимат с цигари? Мислят, че така са по-така-някак си. Или искат да са Джак на 7-ма? Just curious.
В прозата трябва да има дистанция и високомерие. Разбира се, високомерие. Което да оправдае празните ѝ годишни кръгове. Поезията е различна. Прозата е скучност и въртене в кръг (годишните кръгове?).
Познавам, по-скоро припознавам езика, на който слагам думи. Отдавна не разчитам интонациите му. Ето ги, завършват изреченията на гласна-придихание и отварят последната сричка в някаква извратена извисеност. Не помня така езика си. Вече не дишам езика си. За пръв път, след дългия си престой тук, разбирам, че съм просто далеч. Но неприсъствието не осквернява. Само дърпането на въздух става по-силно. Свисти някак.
Някакъв художник бръщолеви за връзката на хетската цивилизация с чайника. Търсене на фриволни връзки, безотговорност, присторена обич (придружена с широко жестикулиране).
Срещнатото от мен е проза. Каканижене. С възможността за отстъпление и компенсации. Разлата безотговорност.
В България не мога да пиша за България. Мога да пиша за България в Америка. През седем морета. Самовъзпитавам се. С разстояния. Самотата ме кара да обичам. Защото за България трябва да се пише с обич. С любов. Единствено с любов.
Поуспокоено е. Попримирено е. Разчитане на всеки ъгъл от реалност, която е вече само далечност и полумрак.
Рано или късно всички ние посягаме към опрощението
Рано или късно всички ние сме опростени. Обичта търси преди края си и изпълзява от черупката на неразбрания живот. Останала е една дишаща сянка. И нищо друго. Нищо друго. Нищо човешко.
По дяволите. Какво ти остава? Освен да понесеш стария орехов шкаф на прaдядо си към някаква предсетна обител. Далечна. Непозната. Морна от сол и от вятър.
Водата на тавана бе кална.
Някой някъде копаеше.
Абсолютната ненужност на поезията. Печалното спускане на прашясали завеси. Червени завеси – Първа Ложа на Софийска Oпера. Асен Найденов? Тогава. Миризма на влажност. Абсолютната излишност на поезията. Червените завеси. Прави ли те това по-неспокоен?
Прашясалите червени завеси. И въпреки това започнатото трябва да се завърши. В някакво виновно самовъзправяне. Творение, което остава чуждо за всички, култивирано в безсъние и ритъм.
Неоходим е Ахав. Въжеиграч и Екзекутор. Повече Екзекутор
Разбиран като дисциплина. Тази тежка артилерия, за която говореше Б.
Тежката кавалерия (кирасирите) на Поезията. Стига с тези краткости, с тези словни безродия, с този attention deficit disorder, poetic attention deficit disorder.
Тежка кавалерия и самодисциплина! Кирасирите на Поезията!
Водата на тавана е кална!
Някой някъде копае!
Следваща спирка – Аляска! Все по-далеч и по-далеч. Human, all too human. Really?
Маркерът на емигрантството ни не се изразява в пауновоцветна влигавеност и потропване със свински цървули, пищене във фолклорни групи, носталгии по впотени мъде. Емигрантството ни не навлажнява очинки по американски събори в обществени градинки, под пърхави облаци на високо небе и стадно отъркване. Вземете си и Изборите, и Правителството, и примитивните изживявания, и дрънканиците с плакатна носталгия. И бобищата си вземете! Вземете си Агенциите за Българите в Чужбина, оядените си министри, лигавите си репрезентатори, неграмотните, трептящи в страх да не загубят местото си културни аташета and shove it up…
(И да не забравим да изберем за кмет на града ни – онзи с кръвното проплискване на Държавна Сигурност). Пфууу...
Това, което пренесохме, мили ни, не са мехурите на гайдите ви!
Това, което пренесохме бе най-доброто от Духа и Земята ни
Нямаме нужда от вас. Нямате нужда от нас!
Емиграцията на България е кървавата ѝ тъкан.
Емиграцията на България е раната и богатството ѝ.
Да! The only thing that beats Death is… The next line. The next sentence… Are we ready to step forward?