Мариан Гяурски

Много хора ме питаха защо искам правителство на ПП/ДБ и ГЕРБ, пред това да продължим с изборите и служебните кабинети на Радев. Много съм писал и много съм говорил по този въпрос още от първите избори, след които Радев бе избран за президент. С много хора съм спорил – както на живо, така и в социалните мрежи. Видях как много хора преживяха метаморфоза по отношение на президента – от осанна до разпни го. 

Още в навечерието на вторите избори за президент през 2021 г. писах, че: 
Радев започва да осъзнава, че неговата предизборна кампания за втори мандат ще протече в цикъл на служебни правителства, смесени с политически хаос, което в най-добрия случай 

е нож с две остриета.

Ситуация на политически полуразпад е потенциално опасна както от гледна точка на възможен ръст на авторитарни изкушения вътре в страната, така и от гледна точка на увеличаващи се международни предизвикателства, които трябва да бъдат смислено управлявани от позициите на българския национален интерес. Би било добре максимален брой избиратели да осъзнаят тези процеси и да направят информиран избор, вместо да увеличават относителния дял на руските продажници в българската политика. 


И днес нагласите, които една част от обществото лансира - за оставането на власт на служебното правителство, което „много добре си върши работата“, спокойно могат да бъдат началото на нещо, което не знам дали повечето хора у нас осъзнават. Те могат да бъдат началото на сриването на доверието в парламентаризма, политическата система, а от там и в демокрацията като цяло. Президентът, който стои зад служебното правителство, иска властта в държавата, това си личи от километри. 

Въпросът е как ще я вземе?

Дали ще направи партия, с която ще се кандидатира да бъде в изпълнителната власт по демократичен начин, но и със съответните рискове? Или ще опита да вземе цялата власт, като президент, подкрепян от служебни правителства, чрез промяна на конституцията и превръщането на България в президентска република? А от там пътят към авторитарната държава е много кратък. И накрая, това да тласне страната в съвсем различна посока от тази, по която вървим вече няколко десетилетия. 


Е, тогава войната в Украйна още я нямаше, но сега е факт. На 24 февруари 2022 г. написах, че ако сме съвременни хора със съзнание, хора мислещи и хора образовани, днес не можем да кажем „това не ме интересува“, „това не мога да го контролирам“ или „това не е мой проблем“. Защото, като граждани се налага да вземем страната на доброто, на истината, на свободата, на цивилизацията, на демокрацията, а не на злото, на пропагандата, на лъжата, на тиранията, на мракобесието, на авторитаризма. 
Дянко Марков, светла му памет, казваше, че има едно по-силно оръжие от лъжата – истината. А днес ние сме изправени пред

битката между двата свята – 

на истината и на лъжата. След падането на комунистическия режим в България ние като общество не успяхме да се преборим с главната негова характеристика, а именно лъжата. А тя има редица проявления. 

Лъжата в центъра на София, точно срещу Софийския университет – паметникът на Съветската армия, на който пише, че съветската армия ни е освободила. 

Лъжата за добрата Русия, която е велика държава и винаги е помагала на България. Всякога проклетата Русия - по думите на Раковски, мнимата защитница на славянството - по думите на Ботев, устремена против нашата независимост и самостоятелност - по думите на Стамболов и т.н. 

Лъжата, че днес Русия води някаква справедлива война в Украйна и се бори с някакви нацисти, денацифицира и демилитаризира тази държава. 

Лъжата, изречена от президента Радев, че Крим е Руски. 

Лъжата, че се бият два братски народа и че трябва Украйна да отстъпи пред руския мир. 

Лъжата, че със снишаване и мишкуване се брани българският национален интерес.

Ето защо ние сме изправени пред дилемата дали да сложим край на това, не защото ПП/ДБ и ГЕРБ са някакви морални стожери, чисти като сълзи политици, не защото на моменти не са скандални и смешни, не че именно Радев не доведе повечето от тях в политиката и още и още. А защото, на първо място, в момента е нужно 
да стоим здраво в евро-атлантическия свят

със всичките гаранции, за сигурността, които този свят ни дава. 

На второ място, защото сме парламентарна демокрация, която трябва да се управлява от парламентарно мнозинство, основано на това, че хората са гласували за него (въпреки дълбоките им различия и въпреки ниската избирателна активност).

И на трето, но не на последно място, защото е необходимо държавата ни да функционира, като такава – да се гласуват и приемат закони в Народното събрание, да се гласува бюджет, както и да минават през гласуване всички важни решения във вътрешно и външно-политически план.
 
Затова Радев трябва да спре да управлява колкото се може по-скоро.