Без окупацията на България от червената армия нямаше да има 9-и септември
Митологизирането на партизаните бе една огромна лъжа, която бе проникнала в цялото българско общество
Интервю на Мая Георгиев
- 9-и септември е знакова дата в българската история, но вече повече от 30 години не успяхме да обясним на обществото какво всъщност се случва на 8-ми срещу 9-и септември 1944 година.
- Това е една наистина черна дата в българската история, една дата, която не бива да бъде забравяна, да бъде игнорирана, защото има и такава тенденция. Години наред освен това беше национален празник на българите, което е кощунствено и обидно. От хората, които тогава бяха на власт, тя се възприемаше като най-светлата дата. Даже на стария герб, който беше приет през 1971 година, имаше две дати – 681, приемана за дата за раждането на българската държава на Балканите и 9-и септември 1944 година. Сякаш това е някакъв некролог, белязал края на българската държавност. Още тогава като студенти се шегувахме помежду си, че на 9-и септември сме престанали да бъдем държава и сме се превърнали в придатък на Съветския съюз, тъй като и в Конституцията пишеше, че български патриот е този, който обича Съветския съюз.
Разбира се 9-и септември 1944 е невъзможен без 5-и септември, когато СССР обявява война на България, нахлува червената армия и на практика окупира държавата. И се стига до това събитие, което само по себе си е доста куриозно. То беше формулирано от лявата комунистическа пропаганда още през 1948 година като „всенародно въстание“. Имало е и спорове дали това е буржоазна, народна или социалистическа революция, като най-накрая беше наложено понятието „социалистическа революция“. Не се даваше и дума да се издума, че това реално е военен преврат. Разбира се след промените през 1989 година постепенно се наложи формулировката, че става дума за един военен преврат и то де юре е така. Де факто обаче не е точно военен преврат. Тук има редица куриозни моменти – например министърът на войната ген. Иван Маринов, един от хората, които ръководят този преврат, на другия ден не е назначен за министър, а за главнокомандващ армията. Любопитно е как от 2-ри септември до нощта на 9-и септември ген.Маринов е бил фашист, а след това е прогресивно мислещ човек и е награден дори от Сталин с руски военен орден по време на тържествата по повод победата на СССР над Германия. Моментът на преврат също е доста спорен и по-скоро това прилича на една постановка, в която участват не повече от 500-600 души – млади офицери и войници, отчасти като декорация участва и Шопският партизански отряд, за който се смята, че е набързо свикан, за да се предаде някакъв уж народен елемент на събитието. Правят го на практика военните, хората от „Звено“, като самият ген. Маринов е много активен участник във военния съюз, като не е маловажно да се знае, че той е зет на Георги Кирков, един от най-изявените комунистически функционери в Царство България.
В тази връзка нашата модерна историография би трябвало да направи едно по-сериозно изследване какво точно представлява това събитие и да освети неговите последици, които не отшумяват и до днес, колкото и да се опитваме да го забравим и да лишим младите поколение от познание за неговите поражения, които са факт и днес. А датата 9-и септември трябва постоянно да се припомня, нейното игнориране е дълбоко погрешно.
- Споменахте поражения, какви бяха реално щетите за страната и българското общество след преврата на 9-и септември 1944 г.?
- Щетите са ужасяващи и е трудно да бъдат описани с няколко думи. На първо място свалено е едно легитимно правителство, което е ляво центристко, с премиер Константин Муравиев, племенник на Александър Стамболийски, което управлява само 7 дни (от 2 до 9 септември). Преди това три месеца управлява правителството на Иван Багрянов, когато България се опитва да излезе от войната и това съвсем не е проста работа. По времето на Муравиев вече България къса с Германия и дори се говори, че се готви да обяви война на Райха. Взетото решение обаче е забавено от военния министър Иван Маринов със 72 часа, изтъквайки технически проблеми. По този начин той на практика дава възможност на СССР да ни обяви война и да окупира България. Дали самият Иван Маринов е свързан с руските служби – може да се спори, няма точни данни. Но голяма част от тези така наречени военни в кръга „Звено“ са свързани със съветската агентура и работят в нейна полза, включително и Кимон Георгиев, на когото де факто това е трети преврат след тези през 1923 и 1934 година. Последиците от преврата на 9-и септември са наистина ужасяващи, но и самите българи като че ли не осъзнават какво точно се случва. В интерес на истината започва един безогледен комунистически терор, тъй като самото министерство на вътрешните работи е дадено на комунистите. Макар те да не са мнозинство в правителството, нито на най-важните постове, закрилата на червената армия е на тяхна страна. Започва един ужасен терор, в който загиват десетки хиляди души. Знае се вече, че част от присъдите са „узаконени“ от така наречения Народен съд, включително на хора, които са физически убити, с което нанасят катастрофални щети на нацията.
Най- голямото поражение обаче е това, че ние губим суверенитет. И когато днес пропагандни проксита на путинова Русия в България говорят как трябва да сме независими, как сегашните правителства били колониални на Америка – това са пълни лъжи, защото в крайна сметка периода на нашата зависимост - и колониална, и още по-тежка, е именно след 9-и септември 1944 година, когато на практика всичко се решава в Москва.
За съжаление истината за тези събития и до днес не са артикулирани достатъчно ясно в обществен план, независимо че вече в учебниците по история, за чест на моите колеги, нещата са представени обективно и поне младото поколение може би вече е наясно за този период. Става дума за колеги като доц. Михаил Груев, проф. Даниел Вачков и други, които издадоха и книги за последиците от 9-и септември 1944 г. в различен план, както и филмът на проф. Келбечева „Второто освобождение“, в който се вижда какво е това „освобождение“ след окупацията на страната от червената армия. Но отново ще подчертая, че без окупацията на червената армия никакъв 9-и септември нямаше да има и особено неговите ужасяващи последици и поражение.
- Защо тогава се приписват на партизаните у нас толкова големи заслуги, българските историци реално знаят ли колко са били по това време, разбойници или антифашисти са били, за каквито се представят?
- Между партизаните има хора и с някакви антифашистки убеждения. Това са млади хора, които са няколко стотин. Но те достигат една по-голяма численост, когато се прави някаква масовизация под егидата на Добри Терпешев, един от силните фактори в БКП в края на 1943-44 година. Това се случва след битката при Сталинград, в която голяма част от тези млади хора – ученици, студенти, загиват или умират в планината от студ или глад. Това е също едно престъпление. Но ако се направи един социално-класов анализ на самите партизански, така наречени военно-оперативни зони и отряди (една гръмка терминология, която е просто смехотворна) ще се види, че членовете на БКП са не повече от 2000 души през 1944. Там има значителен брой криминален елемент, отделни земеделци, случайно попаднали авантюристи. Ние не може да ги възприемаме прекалено едноцветно, но като цяло те водят война срещу собствената си държава, което е антидържавна дейност. Никоя държава не би позволила подобно нещо. Още повече, че самата България е в дипломатически консенсус със СССР. И нека не забравяме, че СССР инфилтрира свои елементи в нашето съпротивително движение – подводничари, парашутисти и бойни групи, в една суверенна държава, с която по дефиниция е в дипломатически отношения. Затова подобна героизация на партизаните беше за да оправдае съществуването на режима. През 70-те години се беше стигнало до куриозната цифра на антифашистите – 35 000 души, което е смешно на фона на реалните числа. Например, в Русе на 8-ми септември, когато влиза червената армия в града, компартията не съществува, тя е мимикрирала в някакъв смисъл. И „освободители“ се посрещат от някаква група леви земеделци. Това не пречеше в Русе да няма два големи блока на активни борци. За съжаление тази памет вече се губи след 30 години. Това позволява на определени ретроградни кръгове най-вече в БСП да правят пропаганда и да говорят за неща, които са смехотворни.
Същото е и с много други измислени героизации. Хората тогава се шегуваха как Тодор Живков се запознава с партизаните, за него се говореше, че е бил полулегален – той се е крил и никой не го е търсил. Беше създадена една мощна митология от цялата комунистическа пропагандна машина, героизираща тези хора. Ето, дори БСП започна кампанията си Васил Демиревски, участник в една акция, която до голяма степен е срамна – група партизани нападат ранени немски войници, та това е напълно нелепо. А самият Васил Демиревски после е убит в гръб като неудобен на самата партия – тоест, не се казва за него цялата истина. Да не говорим за Методи Шатъров – един от големите комунистически водачи от планетарен мащаб, който е отговарял по линия на Коминтерна за Индокитай. Той пък е убит, за да се угоди на Тито и това беше показано от проф. Тодор Балкански в една негова книга. Шатаров е убит, защото той е смятал, че македонската компартия е била част от българската компартия. Такива значими политически водачи са били премахвани заради интересите на Тито и Сталин. Подобен е случаят и с Трайчо Костов. Но всички тези неща бяха премълчавани, манипулирани. Тоест, една огромна лъжа живееше в българското общество, тя беше проникнала в образованието, в пионерски и комсомолски организации. Затова е крайно време на това нещо да му се сложи точка. Да не се позволява на недобросъвестни хора да представят тези събития в розова светлина като някакъв много щастлив период в българската история.
- Има ли аналогии и сходства според вас между сталинското „освобождение“ на България и путинското „освобождение“ на Украйна?
- Аналогиите се набиват от пръв поглед, като в някои отношения мога да кажа, че путинската агресия е още по-примитивна и по-зловеща. Без да ставам нещо като адвокат на сталиновия режим, защото се води война, вина за съдбата на България имат и другите Велики сили, особено с Ялтенската конференция, когато е даден на Сталин картбланш за подялбата на света върху една салфетка – някои отричат това, но то е факт. Така ние попадаме в зоната на влияние на СССР. Без да ставам адвокат и на западните сили, те пък са си представяли това влияние като нормални демократични режими, а не като тоталитарна система, която копира напълно съветската в най-зловещите й измерения.
Но това, което прави Владимир Путин, е просто ужасяващо. Той потъпква принципите на международното право от последните няколко века насам. Той просто решава, че Украйна не съществува, че има триединен народ руси-беларуси-украинци. В някои отношения сега ние живеем в още по-ужасяваща обстановка в сравнение с тази след 9-и септември. И виждаме как на този фон в България се прави пропаганда на Путин, на руските права и то в национални медии, например БНР, без да им се търси сметка дори от СЕМ. В този смисъл аналогията не е в наша полза, а дори в наша вреда. Защото ние сме много примамлива цел на евросъветизма, тъй като голямата драма на Путин е, че се е разпаднал СССР. В крайна сметка това, което Путин иска е да наложи една изключително ретроградна, реакционна и неонацистка политика, която в някои отношения е по-зловеща от това, което олицетворява 9-и септември 1944 година.
- Как тогава да си обясним смущаващия факт, че голяма част от българите продължават да защитават Русия и Путин, въпреки геноцидната война в Украйна? Дали това не е проява на някаква народопатология?
- Да, това е патология, това е явление. За мен проблемът е кой успя да внедри в България такъв антимераканизъм, какъвто нямаше даже по време на тоталитарната система. Тук Русия постигна огромна пропагандна победа, като ни внуши, че Америка и ЕС са нашият най-голям враг. Виждаме примери как една уж легална, легитимна партия като „Възраждане“ апелира за излизане от НАТО и ЕС, едва ли не да се превърнем в руска колония. Тоест, някои хора очакват освобождението ни вече в двойни и тройни кавички. Това е антидържавна дейност, тя трябва да бъде преследвана от закона и прокуратурата, защото е против държавните интереси, против националните интереси. В медиите се промъква и то дори настойчиво наратива, че било време да правим избор. Какъв избор да правим – между путиновия тоталитарен режим и нормалния свят ли, със всичките му негативи? Аз просто не мога да повярвам, че живея в такава обстановка и то три десетилетия след промените в България. Мисля, че голяма част от хората, които симпатизират на Русия, го правят по някакви емоционални причини, свързани с младостта им, с близостта ни с руската култура, като те разглеждат украинската като част от руската култура, което е още по-трагично. У нас се води една украинофобска пропаганда от много медии и не се обяснява какво е Украйна. Та ние сме свързани с Украйна много повече в някои отношения, отколкото с Русия. Но както едно време се налагаше повърхностното и примитивно знание, че всички, които живеят в Съветския съюз са руснаци и всички, които живеят в Югославия са сърби, сега подобни тези се използват много ловко от пропагандата. Видяхме Елеонора Митрофанова да присъства на отбелязването на Съединението. Ами Русия е държавата, която е против съединението, която насъсква Сърбия и даже апелира към султана да си върне Източна Румелия. Виждаме колко грозни измерения има съвременната руска пропаганда, която намира почва у нас. Това е ужасно, но не виждаме да се реагира разумно и твърдо към подобни провокации, които са факт.
- Какъв знак беше според вас съвместното честване на Деня на Съединението от българския президент Румен Радев и руския посланик Елеонора Митрофанова?
- Мисля, че президентът и неговите съветници, а и самата Митрофанова не са се замислили какво точно правят. Това е едно кощунствено действие. Никой не може да попречи на един чужд посланик да положи цветя, да се поклони на празник на чужда държава. Но да не забравяме, че от руска гледна точка ние сме неприятелска държава. Би трябвало г-жа Митрофанова да се извини за тази руска позиция или най-малкото да каже, че днешната Руска федерация не е идентична с руската империя. Защото на нас ни се внушава, че трябва да благодарим за нашата свобода или полусвобода през 1878 г. едва ли не на Путин и Митрофанова – това е безотговорно боравене с историята и не би трябвало да бъде търпяно. Мисля, че това е пропаганден гаф на самата Митрофанова и руските дипломати в България. Защото макар да е малко известно, че Русия е против Съединението, това е факт. А много често се обяснява негативното отношение към Съединението с антипатията, преливаща в омраза на руския император Александър Трети към Александър Първи Батенберг, което не е така. За Русия, както тогава, така и днес е валиден принципът „разделяй и владей“ - тоест да има малки държавни субекти, за да може да си прокарва интересите. По отношение на Македония днес не е ли същото – призивите да се отхвърли френското предложение идват от сили, свързани с Москва, които действат в една и съща посока с Русия. Това трябва да бъде обеца на ухото за нашите политици, които знаейки или незнаейки, изпълняват някакви роля, която е ужасна, а за обществото трябва да бъдат много ясни сигнали.
- Имате ли усещането за съществуването на паралелно българско общество, ясно откроило се на фона на мръсната руска война в Украйна, което проявява лоялност не към собствената си страна, а към чужда държава, обявила България за вражеска към нея, нарекла български герои „нацисти“?
- Дали съществува паралелно общество, аз не мога да кажа и се надявам да не е така. Но че такива тенденции са прокарвани съвсем систематично от петата колона в България е факт. Даже мисля, че с изгонването на 70-те руски дипломати този натиск е намален. Но за съжаление правителството на Продължаваме промяната го направи когато вече беше свалено, а не когато трябваше да го направи. Смятам обаче, че трябва да се даде отпор на тази войнстваща западна фобия, на тази американофобия. Една голяма част от българското общество се възползва максимално от благата, които ни предостави членство ни в ЕС и в НАТО. И не трябва обществото да се поддават на такива внушения, които боравят с категории като „родолюбие“, мантрата за мир, пробутвана от една агресивна сила, призивите за независимост. Защото на 6-и септември президентът отново говори за независимост, което обаче означава да се откажем от нашите партньорски отношение с нормалния свят и на практика да минем на страната на Русия. На това трябва да му се дава отпор.