„Дядо Вазов, Патриархът, който чувстваме еднакво недостижим и в същото време близък, продължава да ни учи кои сме. От неговото перо се ражда съвременна България. Животът на Иван Вазов е неотделим от историческата съдба на България. Той е великият поет на българския възрожденски епос, с неговите битки и герои, дръзновения и надежди, крушения и триумфи, но неизменно с надежда за доброто бъдеще на Родината“, отбеляза държавният глава повод на 100-годишнината от смъртта на Иван Вазов.
Към носителя на наградата той се обърна с думите на самия Вазов: „Чувствайте и пишете на български език. Черпете вдъхновение не от чуждата душа, а от българската. От здравата и богата българска душа. Тя е толкова ярък стожер, че е неизчерпаем източник на теми и вдъхновения. Разкривайте я, възвисявайте я, правете го с любов към доброто и истината“.
Владимир Зарев е син на близкия до Тодор Живков Пантелей Пантев. След 9-и септември 1944 г. развива бърза научна кариера и ускорено се изкачва обществената стълбица. Редактор е на в. „Народна армия“ и в сп. „Ново време“. Става доцент през 1947 г. и професор през 1950 г., ръководител е на Катедрата по теория на литературата в СУ през периода 1947 – 1978 г. Избран е за ректор на СУ (1968 – 1972). В Института за литература през 1951 – 1968 г. е: ръководител на секция (1948 – 1970), зам.-директор (1951 – 1962). Назначен е за главен редактор на сп. „Литературна мисъл“ (1957 – 1990). Става член-кореспондент на БАН през 1951 г., академик – през 1967 г., първи зам.-председател на БАН – 1968 – 1990 г.
През 1953 г. с решение на Софийския народен съд приема фамилията Зарев. Избран е за председател на Съюза на българските писатели от 1972 до 1979 г. Член е на Държавния съвет от 1979 до 1989 г. и депутат от 6-ото до 9-ото Народно събрание през периода 1971 – 1990 г. От 1962 до 1966 г. е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1966 до 1990 г. и член на ЦК на БКП.
Творчеството му започва с белетристика: „По крайбрежието“ (разкази, 1938 г.), „Боян партизанинът“ (разкази, 1945 г.). Основните му трудове са в областта на критиката, теорията и историята на литературата. Той е един от най-плодовитите литературни критици, автор на цяла една панорама на българската литература и литературна критика. Неговото име стои на челно място в списъка на онези творци, които прекроиха българското литературознание в задължителните класово-партийни одежди.
Зарев е постоянен участник в близкото лично обкръжение на диктатора Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб. Част е от групата, инициирала т.нар. Възродителен процес. Автор е на статия за „творчеството“ на Живков в „Речник на българската литература“ (т. 2, 1977 г.), където той е представен в светлината на деец на литературата. Още приживе е величан като „корифей на социалистическия реализъм“. В социалните мрежи започна критика срещу Радев за това, че награждава хора с леви убеждения, а в същото време не отиде веднъж през мандата си да почете жертвите на тоталитарния режим.