Борислав Дичев*
Първа част
Спасяването на 50 000 евреи – български граждани от нацистките лагери на смъртта е уникален подвиг на българското общество в най-мрачните години в историята на Европа, когато войната покосява милиони човешки живота на фронта и в тила, в ямите за масовите разстрели край Бабий Яр, душегубките и пещите на Аушвиц, Треблинка, Дахау. Този подвиг е безценен морален капитал на българския народ, проява на една от най-големите негови добродетели – толерантността, състраданието и готовността да защити преследваните и угнетяваните. Добродетели, доказании във времето с приема и подкрепата на хилядите арменски бежанци в края на XIX век, намерили в България втората си родина, състраданието и подкрепата, които българската държава оказа на стотиците хиляди българи, напуснали своите родни огнища от Македония и Тракия след злощастния за България изход от Балканските войни от 1912/1913 г. и Първата световна война 1914-1918 г.
Спасяването на еврейското население от старите предели на България стана възможно благодарение на надигналата се
обществена реакция
в защита на еврейските ни сънародници, инициирана от средите на народни представители, общественици, интелектуалци, хора на изкуството и културата, обикновени хора, проявили открито своето състрадание и оказали подкрепа на преследвани хора, чиято вина се състои единствено в това, че са се родили евреи. Благодарение на тази обществена реакция стана възможна отмяната на заповедта за натоварването на 8 500 български евреи от старите предели на страната на чакащите ги по гарите влакови композиции, готови да потеглят по пътя на смъртта към лагерите в Полша.
Днес българското общество и историческата наука са единни в оценката си за събитията от тревожните дни на март 1943 г. и за ролята на главните действащи лица и фактори в спасението на 50 000 наши еврейски сънародници от пещите на Треблинка, където, за съжаление, намериха смъртта си 11 363 евреи от новоприсъединените към България през Втората световна война Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните Покрайнини. И оттук днес е очертана
разделителната линия
в обществото и академичната общност относно оценката на факторите и действащите лица в развилите се събития, довели до депортацията на тамошните жители от еврейски произход в нацистките лагери на смъртта. Същността на тази разделителна линия е в нестихващите вече десетилетия след промените от 1989 г. дебати относно въпроса за действията и отговорностите на българската държавна, законодателна и изпълнителна власт по времето на Втората световна война, довели до депортацията на еврейското население от новоприсъединените земи, чиято крайна дестинация са нацистките концлагери на смъртта в Полша.
Съществуващите документални масиви в българските държавни архивни институции, издадените научни монографии, сборници и изследвания, мемоари и спомени, материалите от десетки национални и международни научни конференции хвърлят обилна светлина върху събитията от пролета на 1943 г., свързани с участта на еврейското население от старите и новоприсъединените земи и характера на държавната политика в Царство България за решаването на изкуствено внесения в българското общество по чуждо внушение т. нар. еврейски въпрос.
Безспорен и общопризнат факт е, че първопричината за гибелта на 6 милиона евреи от Европа е нацистката политика за т. нар. крайно решение на еврейския въпрос, осъществено на практика чрез масово физическо унищожение на милиони хора. В същото време реализацията на зловещия замисъл на нацисткото ръководство не е била възможна без съдействието на държавните органи на сателитните на Германия държави и колаборационистката администрация в окупираните европейски страни. Вследствие германската военна и политическа доминация на европейския континент, всяка една от тези страни предприема осъществяването на частта от законодателни и административни актове, фактически водещи до главната цел, преследвана от нацисткото ръководство – изселването на еврейското население в Източна Полша и масовото му унищожение в концлагерите.
За разлика от окупираните от Германия страни, където дискриминационната и репресивна политика, довела в крайна сметка до депортацията на еврейското население в лагерите на смъртта, се извършва чрез разпоредбите на германските окупационни власти и съпътстващи актове на колаборационистката администрация, сателитните страни приемат съответните законодателни актове и наредби, целящи ограничаването и на по-късен етап изолирането на еврейските граждани от политическата, стопанската, социалната и духовната сфера до пълното им обезправяване, довело впоследствие до изселването им извън пределите на държавната територия.
По отношение на Царство България антиеврейското законодателство и съпътстващите го подзаконови актове преминават през два етапа, чиято характеристика се определя от времето на приемането на антиеврейските закони, обсега и степента на репресивното им действие спрямо еврейската общност в страната. Въз основа на тези признаци, двата етапа имат своите пикови периоди във времето октомври 1940 – декември 1941 г. и януари 1942 – март 1943 г. За начало на първия етап се определя внесеният на 7 октомври 1940 г. от министъра на вътрешните работи Петър Габровски за разглеждане от 25-о ОНС Закон за защита на нацията, приет на второ четене на 24 декември 1940 г., влязъл в сила на 23 януари 1941 г. (Държавен вестник, бр. 16).
Най-репресивните постановления на Закона за защита на нацията
се съдържат в дял II „За лицата от еврейски произход”. Ограничителните и дискриминационни мерки спрямо евреите български граждани, заложени в този дял на закона, имат подражателски характер по подобие на нацисткия Закон за защита на германската кръв и на германската чест. Срещу Закона за защита на нацията се обявяват представители на различни обществени слоеве, професионални и творчески организации, хора на изкуството, Българската православна църква, групи граждани. В Народното събрание срещу приемането на закона се обявяват както представителите на малобройната опозиция, така и представители на правителственото мнозинство, от които най-активен в критиката си е тетевенският народен представител Иван Петров. Същевременно някои националистически организации и браншови съюзи като Съюза на тютюнотърговците в България се обявяват за засилване ограничителните и дискриминационни разпоредби на Закона за защита на нацията. Законът влиза в нарушение разпоредбите на Търновската конституция, постановяващи равенство на българските граждаии в правата и задълженията им спрямо законите на страната (чл. 57) и недопускане дискриминация, основана на етническа и верска основа (чл. 40).
През 1941 г. е приет още един закон с дискриминационен характер спрямо българските граждани от еврейски произход – Законът за еднократен данък върху имуществата на лицата от еврейски произход. (Държавен вестник, бр. 151/14.VII.1941 г.) Законът нарушава равнопоставеността на българските граждани при носенето на данъчните тегоби, гарантирана от Търновската конституция (чл. чл. 57, 69) Приложението му се разпростира и върху еврейското население от новоприсъедннените земи във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните Покрайнини.
На 25 ноември 1941 г. Царство България се присъединява към т. нар. Антикоминтерновски пакт. От името на българското правителство Пактът е подписан от външният министър Иван Попов. Поводът с присъединяването на България към Антикоминтерновският пакт е използван от министър Иван Попов, за да представи една инициатива на българското правителство, предприета без какъвто и да било външен натиск и внушения. На 26 ноември 1941 г., по време на срещата си с външния министър на Райха Йоахим фон Рибентроп, министър Попов повдига въпроса за трудностите при прилагането на антиеврейските мерки срещу евреи – поданици на чужди държави, пребиваващи в България, понеже страни като Испания, Унгария, Румъния и др. изисквали техните граждани да не бъдат третирани като българските евреи.
Из Паметна бележка за разговора на германския външен министър фон Рибентроп с българския външен министър Иван Попов за затруднения при решаването на еврейския въпрос в България:
„Накрая г-н Попов засегна трудностите, на които се натъква българското правителство при осъществяването на законите, насочени срещу евреите. Голяма част от живеещите в България евреи има не българско, а унгарско, руско, испанско, или друго поданство. Тези страни обаче прилагат към евреите с тяхно поданство същите права както и за останалите техни поданици и не са съгласни те да бъдат третирани по специален начин, както се предвижда в законите за евреите. Този въпрос явно трябва да бъде регулиран общо между европейските страни.
Г-н имперският външен министър отговори, че според него засегнатият от г-н Попов въпрос не е безинтересен…Между впрочем, не трябва да се отдава голямо значение на протестите във връзка с евреите с чуждо поданство. Така например ние не обръщаме внимание на подобни протести от американска страна. Той - г-н имперският външен министър – ще нареди във Външното министерство да се провери проблемът, повдигнат от г-н Попов.” (Обречени и спасени. Изследвания и документи. ИК „Синева”. С., 2007, с. 257-259)
Следва отзивът на германското Външно министерство:
Из Докладна записка на зам. държавния секретар Мартин Лутер до външния министър Й. фон Рибентроп за съвместно уреждане на въпроса за евреите с чуждо поданство
„4 декември 1941 г.
Отделът „Германия” приветства идеята на българския външен министър Попов за съвместно уреждане на въпроса за евреите с европейско поданство между европейските страни…В Германия евреите с чуждо поданство по принцип се третират като местните евреи, с изключение на имуществено-правните въпроси, с цел да се избегнат репресии в чужбина…Напоследък от европейските държави само Унгария, Италия и Испания са се обърнали с молби до съответните учреждения. (Става дума за постъпки на тези страни пред германското правителство за неприлагане на антиеврейските мерки спрямо евреите техни поданици, живеещи в Германия – б. м. Б. Д.)…От тези държави, дори и при общоевропейско регулиране на този въпрос, трябва да се очаква съпротива. Това е резултат на влиянието на евреите в тези страни, както и на католическите възгледи по този въпрос.” (Пак там, с. 259-260)
Във връзка с инициативата на българския външен министър, която едва ли е резултат на самостоятелно действие без знанието на българското правителство, германското Външно министерство чрез германската легация в София предлага да се сондира мнението на българското правителство относно мерките за изселване, които германските власти възнамеряват да предприемат спрямо евреите-български поданици, живеещи в Германия:
„Берлин, 19 юни 1942 г.
1. До германската легация в София
Д III 4979
Във връзка с приема на г-н имперския външен министър в Берлин на 26.XI.1941 г., българският външен министър Попов засегна въпроса за равностойното третиране на евреите с европейско поданство.
По сведение на началника на полицията за сигурност и на СД на територията на Райха и на Протектората Бохемия и Моравия се намират няколкостотин евреи с българско поданство. По-голямата част от тях живее в Протектората (така е означавана територията на днешната чешка държава по време на нацистката окупация – б. м. Б. Д.). Във връзка с изселването на евреите е желателно и евреите с българско поданство да бъдат включени в общите мерки за изселване. Досега те се ползват с правата на чуждестранни евреи в Германия и не са длъжни да носят еврейски значки.” (Пак там, с. 271)
Вторият етап в развитието на антиеврейското законодателство в България и неговото приложение е свързано с
печално известната Ванзейска конференция,
състояла се на 20 януари 1942 г. във вила Марлир на брега на езерото Ванзее в околностите на Берлин. На тази конференция, организирана от нацисткото ръководство е взето т. нар. крайно решение на еврейския въпрос, състоящо се в организирано изселване на евреите от европейските държави на полска територия. Представители на сателитните на Германия държави са инструктирани подробно за характера на законодателните и административни мерки, които всяка страна трябва да осъществи в изпълнението на плана за изселването. Естествено, нацисткото ръководство не разкрива крайната цел, скрита под формулировката на мерки за всеобхватно изселване на евреите от европейските страни – физическото им унищожение в концлагери.
От българска страна за подробно запознаване с мерките и технологията по прилагането им за постигане на крайната цел – изселване на еврейското население, със заповед на вътрешния министър Петър Габровски от 29 декември 1941 г. в Германия е командирован юрисконсултът на Министерството на вътрешните работи и народното здраве Александър Белев, който подробно е запознат със същината на мерките по осъществяването на нацистките планове за изселването на европейските евреи в Полша. Основната цел при прилагането на тези мерки е чрез нарушаване на принципа за разделението на властите с прехвърлянето на законодателни функции върху изпълнителната власт, да се заобиколи парламентарния контрол върху действията на правителството.
В България такива правомощия са предоставени на изпълнителната власт от правителственото мнозинство в Народното събрание със Закона за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за решаването на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси, приет на 28 юни 1942 г., утвърден от цар Борис с Указ № 52 от 4 юли с. г. и публикуван в Държавен вестник, бр. 148 от 9 юли. Правителственото мнозинство гласува приемането му на основание чл. 47 от Търновската конституция, предвиждащ действия на правителството в условия на външна или вътрешна опасност, когато Народното събрание не може да бъде свикано. При такива условия правителството може да издава наредби, имащи силата на закон. Чл. 3 от Закона за възлагане на Министерския съвет и пр. предвижда одобрение на мерките, взети от изпълнителната власт, от Народното събрание при първото му заседание след отпадането на причините, наложили временно прекъсване функционирането на законодателния орган на държавата. Отхвърлено е настояването на опозицията тези мерки да имат силата „по закон”. През лятото на 1942 г. не съществува вътрешна и външна заплаха за българската държава, силите на Оста са в настъпление на Източния фронт и в Северна Африка, не са налице извънредни обстоятелства, които налагат прекъсване дейността на Народното събрание. Против грубото нарушаване на принципа на разделението на властите с приетия закон, се обявяват и правителствените депутати Иван Петров, Димитър Андреев и Крум Митаков.
Законът за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за решаването на еврейския въпрос и обнародваната преди него Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи (Държавен вестник, бр. 124/10 юни 1942 г.) дават зелена улица за действие на правителството в посока постигане на крайната цел – изселването на българските евреи извън страната. Поредица от наредби и разпореждания на изпълнителната власт, съставляват онази част от общите мерките за изселването на европейските евреи, приети на Ванзейската конференция. Като оперативен орган на изпълнителната власт по подготовката за изселването на българските евреи е създадено Комисарство по еврейските въпроси, оглавено от Александър Белев. Правомощията на Комисарството са определени от разпоредбите на противоконституционния Закон за възлагане на Министерския съвет и пр. Съгласно чл. 2 от закона чрез наредбите и разпорежданията на Министерския съвет могат да се изменят или допълват Закона за защита на нацията, глава II от Закона против спекулата с недвижими имоти, „ а също и други закони, ако това е необходимо за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси.” Създаденото въз основа на този закон Комисарство по еврейските въпроси, представляващо второстепенен административен орган, при действащ парламент и без неговото одобрение, изменя чл. 21, буква „е” и „ж” от Закона за защита на нацията в следния вид:
Буква „е” първа редакция: „Лицата от еврейски произход не могат да встъпват в брак или в извънбрачно съжителство с лица от български произход, бракове, сключени след влизането на закона в сила, се считат за несъществуващи.”
След изменението, направено в канцелариите на Комисарството по еврейските въпроси, буква „е” на чл. 21 от Закона за защита на нацията придобива следния вид: „Лицата от еврейски произход не могат да:
е) встъпват в брак или полови сношения с лица от български или сроден произход; такива бракове, сключени след влизане на закона сила се считат несъществуващи.
Забележка: Наредбата се отнася и за бракове на цигани с лица от български или сроден произход.”
В чл. 27 на Закона за защита на нацията Комисарството по еврейските въпроси изменя буква „е” на закона и прибавя нови букви „ж” и „з”, забраняващи на лица от еврейски произход да участват под каквато и да е форма в предприятия за производство или търговия с лекарства, санитарни материали, билки, хирургически инструменти, да бъдат собственици на аптеки, дрогерии, клиники и др., да участват в индустриални и минни предприятия, търговия със земеделски произведения и да осъществяват вносно-износна дейност. Изменени са и чл. 33 и алинея III от чл. 38 на закона, засягащи изключенията при прилагане на ограничителните му разпоредби и наказанията за неизпълнението им.
Наредбите на Комисарството по приложението на Закона за защита на нацията не подлежат на никакво обжалване. (Чл. 4 от Наредбата за създаването на Комисарството по еврейските въпроси) Комисарят по еврейските въпроси издава своите наредби след вземане мнението на съвета при комисарството и одобрението на министъра на вътрешните работи и народното здраве. (Чл. 59 от Наредбата).
Приетият Закон за възлагане на Министерския съвет и пр. и създаването на Комисарството по еврейските въпроси поставят началото на поредица от административни актове, насочени към ускорена дезинтеграция на еврейската общност в България чрез социална, икономическа и духовна дискриминация и изолация. Изселването като крайна цел на предприеманите мерки е обявено в чл. 29 на Наредбата за създаването на Комисарството по еврейските въпроси, макар и визиращ първоначално евреите жители на столицата: „Евреите от София подлежат на изселване в провинцията или извън Царството.”
От приемането на Закона за възлагане на Министерския съвет, влизането в сила на Наредбата за поданството в освободените през 1941 г. земи и създаването на Комисарството по еврейските въпроси, всички постановления и наредби на правителството са в посока подготовка за изселването на евреите от старите предели на България и новоприсъединените земи, с което българските власти привеждат в изпълнение своята част от мерките, водещи към
изпращането на евреите по пътя към нацистките лагери
В чл. 7 на Наредбата за създаване на Комисарството по еврейските въпроси е записано, че еврейските общини имат за задача да подготвят изселването на еврейското население. Етап от подготовка е пълното им изключване от стопанския и обществения живот на страната, дезинтеграцията им като част от българската нация чрез забрана притежанието на български имена и употребата във фамилните имена на окончанията „-ов”, „-ев”, „-ич”, характерни за българските фамилни имена. Цялата дейност на Комисарството по еврейските въпроси като оперативен орган на изпълнителната власт, неговите разпоредби и заповеди преследват обявената цел – изселването на еврейското население на първо време в провинцията и след това извън пределите на България.
Влизането в сила на Закона за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за решаване на еврейския въпрос и засилените ограничителни мерки на Комисарството по еврейските въпроси се възприемат от германска страна като възможност за начало на двустранни преговори с Германия с цел предприемане на практически стъпки по изселването на евреите от България. В писмо на заместник-държавният секретар при германското външно министерство Мартин Лутер до външния министър Йоахим фон Рибентроп се казва:
„Еврейската политика в България е постигнала забележителен напредък. Въз основа на неотдавна излезлия закон за извънредни пълномощия на правителството, българското правителство обяви нови радикални мерки.
…
Тези планове за изселване накараха Имперската служба за сигурност да постави въпроса дали, предвид изказания по-рано интерес на българското правителство, Райхът трябва да се включи в тази работа сега и да предложи своите услуги при провеждането на акцията по изселването.
Настоящето:
Чрез господин държавния секретар, за господин имперския външен министър с молба за указание относно целесъобразността пълномощният министър Бекерле да повдигне в подходяща деликатна форма пред българския външен министър ( министър-председателят проф. Богдан Филов заема и поста министър на външните работи – б. м. Б. Д.) въпроса за изселването на българските евреи.
След новите мерки, взети от българското правителство, трябва да се предполага, че то ще приеме подобно наше предложение за приемането на евреите.
Берлин, 11 септември 1942 г. Лутер”
(Пак там, с. 309-310)
Начинът, по който германското правителство възнамерява да повдигне пред българското правителство въпроса за изселването на българските евреи, както и езика на съставените документи трудно могат да се окачествят като принуда с нареждания в ултимативен или заплашителен тон от германската към българската страна по въпроса за изселването на българските евреи, както твърдят някои изследователи. В горецитирания документ става дума за „предложение” до българското правителство, а не ултимативно нареждане, от германска страна за приемане на изселваните евреи от България.
Междувременно българското правителство дава съгласието си евреите с българско поданство, намиращи се в Германия и подвластните й области да бъдат обхванати от антиеврейските мерки на германските власти. На 2 юли 1942 г. съветникът при германската легация Морман се среща с главния секретар на Външното министерство Димитър Шишманов със запитване към българското правителство относно становището му за намерението на германските власти да изселят в източните райони на Райха няколкостотин евреи български поданици:
„ Служебна бележка
…Освен това, г-н Морман ми съобщи, че в Германия има няколкостотин евреи-български поданици, които германското правителство възнамерява да изпрати някъде към изток, като разноските се поемат от българското правителство.
Г-н Морман запита дали правителството ни е съгласно да стане гореказаното преселване на евреите, като разноските се поемат от българското правителство.
След като докладвах на министър-председателя разговора ни с г-н Морман и получих нужните инструкции, в една среща, която имах с последния (съветникът Морман – б. м. Б. Д) му казах:
…
2. Българското правителство няма нищо против преселването на евреите-български поданици, намиращи се на германска територия, но че то не намира за юридически обосновано да се възложат върху него разноските по това преселване. Освен това, българското правителство би искало да узнае имената, родното място и сегашното местожителство на евреите, които ще се преселват, тъй като тяхното преселване може да има в България гражданско-правни или публично-правни последици, за уреждането на които е необходимо българските власти да разполагат с гореказаните данни. Главен секретар: Димитър Шишманов
(ЦДА, ф. 176 к, оп. 1 ш, а. е. 385, л. 152)
Приетият Закон за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и наредбите на Комисарството по еврейските въпроси се смятат от германска страна като завършен етап от подготовката за изселването на еврейското население от България, след който остава да се уредят т. нар. технически подробности по практическото осъществяване на депортацията.
Из Паметна бележка за Мартин Лутер
3 октомври 1942 г.
Относно: Еврейския въпрос в България
…
2. След като новото българско законодателство предвижда и специално изселване на евреите, би трябвало да предложим на българите да изселят тези евреи на Изток. Ние сме готови да ги приемем. Въпросът за един общ дял в разходите, размерът на който може да се движи в известно съотношение с имуществата (на изселваните евреи – б. м. Б. Д.), останали на разположение на България, би могъл да бъде разрешен в кратко време.
(Обречени и спасени. Изследвания и документи. С., 2007, с. 311)
Документът свидетелства, че германската страна вижда възможност за предложение за изселването на българските евреи едва след приемането на законодателните и административни мерки от българското правителство, насочени към крайната цел – изселването на евреите от България. Следователно преди приемането на тези мерки германската страна не смята за възможно изселването на българските евреи чрез груб натиск – нареждане и заплахи към българското правителство. В посочения по горе откъс от документ отново се говори за предложение до българското правителство относно изселването на евреите от България, а не за нареждане.
Следва отговорът на българското правителство на германското предложение:
Вербална нота до германската легация в София
№ 1134
12.XI.1942 г.
Българското правителство е особено зарадвано от обстоятелството, че усилията му да уреди всестранно еврейския въпрос в България са привлекли вниманието и на германското правителство.
При разглеждането на този въпрос, българското правителство винаги се е спъвало от обстоятелството, че му липсва възможността да изсели, ако не всички, то поне част от евреите в България. Ето защо, българското правителство ще се възползва с готовност от предложението на германското правителство да свърже изселването на евреите от България с онова на евреите от Румъния, без да се спъне с това стройната политика на страната. Българското правителство възнамерява при изселването на евреите от страната да организира последното така, че то да не спъва правилния вървеж на стопанския живот в страната, а така също да може по-рационално да се използва трудът на евреите като евтина работна ръка за направа и довършване на всички по-главни и особено по-важни пътища, чиято направа и довършване не търпи отлагане, тъй като в този момент не могат да се отделят работници от земеделското стопанство, без то да бъде най-чувствително засегнато. (ЦДА, ф. 176 к, оп. 1 ш, а. е. 256, л. 31-32)
В отговор на германската готовност да приеме предвидените за изселване евреи от България и новоприсъединените земи, българското правителство уточнява пред германското, че то самото е имало намерение преди германското предложение да изсели евреите от страната:
„Както се вижда от последната наредба по еврейския въпрос (Наредбата за създаване на Комисарството по еврейските въпроси – б. м. Б. Д.), само е имало идеята да направи изселване на евреите от България. Готови да се възползваме от германското предложение и да свържем. (Така е в текста – б. м. Б. Д.) Българското правителство прави нужните проучвания, като смята на първо време (в текста „на 1-о време” – б. м. Б. Д.) да задържи евреите, които са необходими за правилния вътрешен икономически живот, а също използване част от евреите като евтина работна ръка в България.” (ЦДА, ф. 176 к, оп. 1 ш, а. е. 256, л. 46-49. Ръкопис)
Текстът е подписан от министър-председателя и министър на външните работи проф. Богдан Филов.
Наред с изразената готовност да се приеме германското предложение за предприемане практически стъпки към осъществявяне изселването на определено число евреи от България, българското правителство изявява желание за изпращането на германски съветник по изселването. В донесение на германския пълномощен министър в София – Адолф Хайнц Бекерле от 16 ноември 1942 г. до германското Външно министерство се казва:
„Днес министър-председателят ми заговори по еврейския въпрос, при което той по принцип приветства възможността за прехвърлянето на евреите на изток. Наред с това обаче, той изтъкна, че една част от евреите-мъже, все още е необходима като работна сила за строителството на шосета. Той ще бъде благодарен, ако преди изселването, тук дойде германски съветник, за да подпомогне провеждането на съответните мероприятия.
…
Следователно, в резюме може да се каже, че е възможно голяма част от българските евреи да бъдат регистрирани и, независимо от нуждите от работна ръка от евреи-мъже, които трябва да останат тук за известно време, останалите евреи да бъдат изселени. Бекерле” (ЦДА, КМФ, № 243/24, 486261)
В отговор на желанието на българското правителство за изпращане на германски съветник по изселването на евреите от България, в страната е изпратен СС-хауптщурмбанфюрер Теодор Данекер с група сътрудници. (ЦДА, КМФ № 243/24, 486270)
Същевременно в писмо на германското Външно министерство, подписано от Клингенфус до германската легация в София е изпратено копие на доклад с неназован автор относно прилагането на антиеврейските мерки в България. В доклада се съобщава за въведени облекчения за еврейското население, които целели създаването на затруднения на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев при провеждането на ограниченията, налагани на евреите. В доклада се приписва мнение на министър-председателя проф. Богдан Филов, според когото въздържаното поведение на Двореца се дължало на обстоятелството, че кръстникът на княгиня Мария Луиза – Александър Малинов е женен за еврейка и че племенникът на кръстника на престолонаследника княз Симеон – генерал Данаил Николаев, е женен за еврейка. Съобщава се за умерено отношение на министъра на вътрешните работи по отношение на евреите. Като пример се изтъква срещата на вътрешния министър с евреи на 27 септември 1942 г., събрали се пред кабинета му във връзка с подаване на декларации, чиито срок изтичал на 29 с. м. Пред евреите министър Габровски държал половинчасова успокоителна реч, в която заявил, „че те не трябва да се безпокоят и че правителството е предприело всичко необходимо, за да се преодолее най-лошото”.
В доклада се посочва, че наредбите за ограниченията, наложени на евреите в Пловдив и Скопие за посещение на обществени заведения, театри и пр., все още не са подписани от министъра на вътрешните работи за София. В среща, проведена на 30 септември 1942 г. с комисаря по еврейските въпроси, министърът на правосъдието д-р Константин Партов заявил, че евреите не трябва да бъдат задължени да носят предписаните им жълти шестоъгълни значки, че не трябва да бъдат изселвани от България и че тези мерки не трябва да бъдат свързвани със срокове. Докладът съобщава за директни действия на цар Борис чрез различни лица от своето обкръжение в полза на евреите. В края на доклада се прави заключението, че само 20% от живеещите в България евреи носели жълтите еврейски значки, а по-късно производството им било спряно във връзка с лишаване на някои предприятия от електроснабдяване заради икономии на електроенергия. Между тези предприятия била и работилницата за производство на еврейските значки. Не напълно е извършено и обозначаването на еврейските жилища и магазини, което е трябвало да приключи до 29 септември с. г. Мерките били обречени на провал, тъй като нито една инстанция, включително и полицията, не била длъжна да контролира носенето на значките и обозначаването на жилищата и магазините, притежание на евреи. Носенето на значките предизвикало такова съчувствие сред населението, че сега евреите се гордеели с носенето им. В доклада се казва: „Заблуденото население обаче изрази към евреите толкова големи симпатии, че сега те с право се гордеят със своята значка”. Специално се подчертават действията на италианската легация в София, която отправя 4-5 енергични ноти в полза на евреите-италиански поданици за освобождаването им от антиеврейските мерки на българските власти, издаваните от легацията визи на евреи за Италия или приемането им за италиански поданици. Унгария, Румъния, Франция и Испания също правят постъпки пред българското правителство за изключване на евреите-поданици на тези държави от ограниченията, налагани на българските евреи. (ЦДА, КМФ № 243/24, 486241-43)
От по-нататъшната преписка на германската легация с Външното министерство става ясно, че авторът на доклада за третирането на българските евреи и отношението на властите към налаганите им ограничения е проф. Стефан Консулов, биолог, известен като привърженик на теориите на расизма. Според доклад на германския пълномощен министър в София до Външното министерство в Берлин от 14 декември 1942 г.,, писмото на проф. Стефан Консулов относно третирането на българските евреи е опит за злепоставяне българското правителство и отделни министри с обвинения в недостатъчна строгост при прилагането на антиеврейските мерки:
„Писмото на проф. Консулов е типично за българските опозиционни среди, които се опитват да очернят българското правителство или отделни министри пред германските власти и същевременно да получат подкрепата на германските власти за постигането на техните вътрешнополитически цели.
Очаквайте утре Втора част, б.р.
* Авторът е завършил СУ "Св. Климент Охридски" през 1985 г. специалност „Българска филология
и история“. Има професионални интереси и изследвания в най-новата история на България -
войните за национално обединение 1912-1918 г., периода между двете световни войни,
Втората световна война.
Автор на две монографии: "Генерал Георги Тановски. Воин, патриот, гражданин", 2003 г.
и "Умирам за България!" Съдебният процес срещу генерал Владимир Заимов през 1942 г.
С., 2014 г. , съставител на сборник "Говори Лондон". Предавания на ББС за България през
Втората световна война. С., 2004 г.
Участие в авторски колектив за написване история на град Дупница и Дупнишко, издадена
през 2015 г.
Сътрудничество като исторически редактор на издания на издателство "Рива".
Участие в национални и международни конференции, с материали посветени на войните
за национално обединение 1912-1918 г., Втората световна война, проблеми в изследванията
за Холокоста.
Б.р. Faktor.bg не споделя изцяло позициите на автора, но публикува текста на Борислав Дичев, който поиска публичен отговор на материала на Даниела Горчева "Патология на едно невежество", предизвикал бурни страсти и коментари.