На 24 ноември в Американския център при Столична библиотека Издателство "Шар" и Общество "Ген. Иван Колев" ще представят за първи път на български „Бунтът на животните“
Проф. Вили Лилков
През годините на перестройката в СССР фантастичната повест на Костомаров „Бунтът на животните“, написана през 1880 г., неочаквано излиза от забрава. Причината, колкото и странно да звучи, е „Фермата на животните“ на Джордж Оруел, отпечатана през 1945 г., която се разпространява тайно и оживено се дискутира в дисидентските среди. Тогава някои от специалистите по история на руската литература се сещат за повестта на Костомаров, защото забелязват съвпадения между двете произведения и започва полемика по въпроса копирал ли е или не Оруел от Костомаров.
Костомаров написва „Бунтът на животните“ през 1880 г. Той разказва как сред животните в едно имение в Украйна се заражда революционно брожение. Яростният бик, който е старейшина в животинския двор, произнася пламенна реч срещу несправедливостта физически слабият, но хитър човек, да използва резултатите от труда на животните, да ги тормози и убива и призовава към въстание за освобождаване от човека. Революционната идея заразява всички и бунтът избухва. Животните, начело с бика и буйния жребец, атакуват имението и го превземат. Радостта от свободата е голяма, но животните бързо разбират, че не могат да осигурят сами препитанието си. Те са убедени от умния селянин Омелко, който познава езика им, да продължат да се радват на свободата си и да решат после какво ще правят. Революцията е овладяна, животните се завръщат в оборите, а властта на хората е възстановена.
Костомаров предлага на редактора на „Исторически вестник“ Сергей Шубински да отпечата повестта, но получава учтив отказ: „Аз не съм достъчно проницателен, за да открия в нашата действителност основания за описаните в „Бунтът на животните“ събития, които всъщност са невинен и умилителен плод на вашата фантазия. Несъмнено е, че ще се намерят много проницателни хора, които ще заподозрят във вашата шега нещо по-голямо от памфлет и тогава върху главата ви ще се разрази не много приятна буря. „Бунтът на животните“ не е подходяща за „Исторически вестник“, но аз ще я предложа на Суворин за „Ново време“.“
В „Ново време“ също не я приемат. Костомаров предлага повестта и в московския „Вестник Гатцука“, но докато текат преговорите на 1 март 1881 г. е убит император Александър II, с което приключват и надеждите за публикуването ѝ.
Така „Бунтът на животните“ остава достояние само на верните почитатели, които посещават лекториите, наречени „вторници на Николай Костомаров“.
Ръкописът на творбата е намерен в архива на автора след смъртта му през 1885 г. и е
забравен за повече от 30 години
По ирония на съдбата тя е публикувана през 1917 г. в кн. № 34-37 на руското списание „Нива“, дни преди Октомврийската революция, когато мрачното предсказание на Костомаров започва да се сбъдва. Отпечатването ѝ през 1917 г. не е случайно. Това е годината, в която Европа е напълно смазана от Първата световна война; Русия, която вече не е монархия, е в хаос; по света революционните движения набират сила, а броевете на списание „Нива“ са препълнени със страшни репортажи от фронта и буквално са заляти от воплите на народа и патриотични призиви за излизане от войната. Произведението обаче остава незабелязано от критиката.
През 20-те години, когато в страната вилнее червения терор на болшевиките и народните маси са опиянени от възможността да се разправят с буржоазията и да ограбят имуществото ѝ, някои критици се сещат за „Бунтът на животните“ и яростно се нахвърлят върху Костомаров. Те определят повестта като „контрареволюционен пасквил“, защото „революционните народни маси са представени като разюздани животни“, а „популярният в приказките образ на героя, който разбира езика на животните, е опорочен от това, че той вместо в служба на народа, служи на помещика и със своите съвети му помага да обуздае непокорните бунтовници“.
Така „Бунтът на животните“ е обречен на забрава (вероятно е и забранен) до 1988 г., когато във вестник „Московски новости“ журналистът Виталий Третяков анализира приликите между повестта на Костомаров и „Фермата на животните“ на Джордж Оруел. През 1991 г. повестта е отпечатана във фантастичния алманах „Утре“, а по-късно и в други издания.
Николай Костомаров написва „Бунтът на животните“ в края на дните си и може да се каже, че той го създава, преодолявайки собствените си идейни увлечения.
Защо професорът, който вече стои далече от политиката, в края на живота си е написал, според болшевиките, едно толкова „реакционно“ произведение? Костомаров отговаря: „Още през пролетта на 1879 година сред най-различните добичета в моето имение почнаха да се проявяват признаци на съпротива и непокорство, роди се дух на някакво революционно движение, насочено против властта на човека, утвърдена през вековете и в преданията.“
С какво е забележителна за Русия 1879 година? Тогава, след разцеплението на партията „Земя и свобода“, се появява нелегалната радикална партия „Народна воля“, която в програмата си заявява, че ще се бори чрез терор срещу „политическото и икономическо робство на руския народ“ и срещу „експлоататорите-дворяни, буржоазия и придворна аристокрация, създадени от руското самодържавие и царизъм“. Целта ѝ е чрез политически преврат властта да премине в ръцете на народа. „Народна воля“ организира обир на банка в Херсон; терористът Александър Соловьов извършва неуспешен атентат срещу император Александър II в Санкт Петербург; нейни членове минират край Москва релсите пред влака на император Александър II, но той пътува с друг влак и избягва смъртта. През 1881 г. същите терористи организират смъртоносно покушение срещу императора.
Николай Костомаров се ужасява от нарастващото насилие и най-вероятно виждайки
„бродещият призрак из Европа“,
се е стреснал от новите руски революционери, заради бруталността и безогледното прекрачване на нравствените граници у тях: „Какъв бог! Вие, хората, си имате някакъв там бог, ние, добитъкът, не познаваме бог! Така че сега, тирани и злодеи, ще ви убием с рогата си!“ – крещят животните в имението.
Той предупреждава за недостатъчно сериозно отношение на управляващите към признаците за назряващия бунт на народните маси. За управителя на цялата животинска област Омелко той пише: „За жалост, да отбележа, Омелко се отличаваше с безкрайна търпимост и снизходителност в управлението си и лековато се отнасяше към това, спрямо което, както показаха последствията, е трябвало още в началото да предприеме най-крути мерки за изкореняването на злото в самия му зародиш. Не веднъж и дваж, когато Омелко влезеше неочаквано в обора, до ушите му стигаха възмутителните простъпки на бика, но той гледаше на тях като на прегрешения от младост и неопитност.“
Близостта между произведенията на Костомаров и Оруел е очевидна. На първо място, и разбира се най-интересно, е съвпадението на литературната метафора бунт на животните, като бунт на угнетените народни маси, която и двамата автори използват. Тази метафора не е новост. В народните приказки животните често се бунтуват в отговор на несправедливостите, които понасят от страна на своите стопани-мъчители. Но едва когато се появяват революционните партии и идеологии, темата за животинските бунтове придобива социална насоченост и политически смисъл.
„Бунтът на животните“ е единственото произведение в руската литература в онези години, в което е описан масов бунт на животните срещу хората като
метафора на народната революция
Други автори използват отделни животни като символи за класите в Руската империя за изразяване на бунт срещу потисничеството и несправедливостите в обществото.
В повестта „Холстомер“ на Лев Толстой (1886) няма въстание с оръжие, но има гняв и разобличение на несправедливата социална система. Старият и болен расов кон Холстомер, с рождено име Мужик I, разказва съдбата си на другите коне. Той роптае срещу частната собственост и изразява селския гняв срещу аристокрацията и експлоатацията. Холстомер приема старостта и смъртта с достойнство, а разгулният му стопанин княз Никита Серпуховской доживява дните си затънал в дългове и морално деградирал. Накрая Холстомер е заклан и кожата му е одрана, а князът, който умира след него, е погребан в скъп ковчег.
В приказката „Тараканище“ (1921) Корней Чуковски разказва как обществото само може да изгради култ към един диктатор – нищожна хлебарка само с мърдане на мустаците си и крещене подчинява и тероризира цялото животинско царство: „Ще ви изям! Няма да ви пощадя!“. Пред илюзията за сила и под влиянието на пропагандата на страха животните остават парализирани. Всичко приключва, когато едно малко врабче изяжда хлебарката.
Корней Чуковски написва през 1926 г. сатира срещу революционния хаос и опитите на болшевиките да преобърнат социалния и природния ред. Бунтът в „Бъркотия“ е насочен не срещу хората и властта, а срещу законите на природата. На животните им омръзва да издават традиционните си звуци (котките не искат да мяукат, патетата не искат да крякат, свинете да грухтят) и се вдигат на бунт – прасетата започват да мяукат, патетата квакат като жаби, котките грухтят, мечката кукурига, а врабчето мучи като крава. Настъпва бъркотия, риби се разхождат по полето, в небето летят жаби, редът е разрушен, а лисиците запалват морето с клечки кибрит. Единствен заекът остава разумен и ги моли да спрат. Накрая животните се уморяват от тази „свобода“ и се връщат към ролята си, определена им от Бога.
За романа „Бунт“ (1924) на полския писател и нобелов лауреат Владислав Реймонт съществува мнение, че е повлиян от творбата на Костомаров и че е литературен предтеча на „Фермата на животните“. В романа кучето Рекс научава от птиците за „земен рай на равенството“, вдига животните от фермата на бунт, те прогонват хората и тръгват да търсят „земята на щастието“, където няма насилие. По пътя възникват спорове и глад, по-слабите животни загиват, Рекс налага властта си с жестокост и бунтът завършва трагично за всички. Рекс е обзет от съмнения, дали изобщо е знаел накъде води животните, а те, останали без сили и посока, в яростта си го убиват. Романът неслучайно е
забранен в Полша от 1945 до 1989 г.
В произведенията и на Костомаров и на Оруел въстанието се запалва от пламенната реч на доайена между животните в имението/фермата, който описва техните страдания. При Костомаров това е свирепият бик, при Оруел – старият шопар Майор.
Свирепият бик: „Братя волове, сестри и жени крави! Почтени животни, достойни за по-добра участ от тази, която ви е сполетяла по волята на неведома съдба, отдала ви в робство на тиранина човек! Дълго, толкова дълго, че няма как с нашата животинска памет да пресметнем откога, пиете вие горчивата чаша на страданията и все не можете да я изпразните!
Шопарът Майор: „Е, другари, какъв е всъщност този наш живот? Нека го погледнем право в лицето — той е ужасен, изнурителен и кратък. Раждаме се, хранят ни колкото да не издъхнем от глад, а онези от нас, които успеят да оцелеят, са принудени да работят, докато останат съвсем без сили; и в мига, когато вече не сме полезни, ни избиват с отвратителна жестокост... Съществованието ни е робство и мъка — такава е голата истина.“
И бикът и шопарът насочват речите си срещу човека, който е мързелив и физически слаб, но е хитър, експлоатира ги и живее от техния труд.
Свирепият бик: „Възползвайки се от превъзходството на своя ум над нашите, коварният тиранин пороби нас, простодушните, и ни докара дотам да загубим достойнството си на живи същества и да се превърнем в безмозъчни оръдия за удовлетворяване на неговите капризи. Хората доят нашите майки и жени и така лишават от мляко нашите дечица теленца, какво ли не правят от нашето краве мляко!“
Шопарът Майор: „Хората ограбват близо половината от продукта на нашия труд. Ето, другари, къде е отговорът на всичките ни проблеми. Той се крие в една-единствена дума — Човек. Тъкмо Човекът е истинският враг, който имаме. Премахнем ли него, главната причина за глада и преумората ще изчезне завинаги. Човекът е единственото същество, което консумира, а не произвежда. Той не дава мляко, не снася яйца, много е слаб, за да тегли ралото, не тича достатъчно бързо, за да лови зайци. И въпреки това е господар на всички животни.“
Речите им завършват с призиви „На бунт!“ и „Смърт на човеците!“.
Свирепият бик: „Дойде часът да се отървем от гнусното робство и да отмъстим за всички наши предци ... Да се опълчим – дружно и еднорогово! Да прекратим прочее всички наши междуособици ... и да помним всяка минута, че имаме общ враг и потисник. Да извоюваме равенство, свобода и независимост, да си върнем низвергнатото достойнство на живи животни, да върнем щастливите времена, когато бяхме още свободни… Да живеят животните! Смърт на човеците!“
Шопарът Майор: „Само да се отървем от Човека, и продуктът на нашия труд ще ни принадлежи. За по-малко от една нощ бихме могли да се освободим и да станем богати... На Бунт! — такова е посланието ми към вас, другари. И помнете, другари, че решимостта ви трябва да е непоколебима. Никакви увещания не бива да ви отклонят от пътя... И нека сред нас, животните, цари пълно единодушие и сплотеност в борбата. Всички човеци са врагове. Всички животни са другари!“
Желаният ефект е постигнат – в имението на Костомаров „цяло лято рогатият добитък разнасяше революционните идеи по оборите и пасищата, започнаха съвещания край горите и стоборите, всички обсъждаха как и от какво да почнат бунт срещу човека“, а във фермата на Оруел „през следващите три месеца кипеше оживена подривна дейност. Речта на Майора бе обогатила по-интелигентните обитатели на фермата със съвършено нови възгледи за живота. Те не знаеха кога ще избухне Бунтът..., но ясно съзнаваха, че е техен дълг да се подготвят за него“.
И в двете произведения прасетата първи се възползват от плодовете на бунта заради лакомията си. При Костомаров те първи нахлуват и съсипват лехите със зеленчуци и цветната градина на господарите, а при Оруел първи заграбват млякото и ябълките за себе си.
Кучетата в „Бунтът на животните“ пазят имението и господарите си, а псетата в „Фермата на животните“, отгледани и обучени от прасето Наполеон, му помагат да наложи властта си над останалите животни.
Героите на Костомаров са безименни животни и не говорят езика на хората, докато Оруел навлиза по-дълбоко в тяхната психология, в движещите сили на въстанието и битката им за властта и успява да създаде за почти всяко животно конкретен образ с име, някои от които съответстват на реални исторически фигури (Сталин, Троцки, Маркс) или на конкретна социална прослойка.
Повестта на Костомаров е по-обща
притча за човешката природа, за склонността на масите да вярват на красиви обещания,
за стихията на техните действия и предупреждение за опасността от народническите движения. Той предрича провала на народната революция, когато тя е без идейно, организационно и интелектуално ръководство. Но краят на повестта остава отворен, защото според него „няма гаранция, че следващото лято или някога в идните години няма да се повторят чудесата, на които бяхме свидетели“.
Джордж Оруел представя въстанието в английската ферма в развитие. То започва с гръмки лозунги и обещания за равенство, свобода и демокрация, постепенно се изражда в лицемерие и диктатура на върхушката овладяла властта, подмяна на езика и историята, а експлоатацията на животните от човека е заменена от експлоатация на едни животни от други, при което освободителите се превръщат в потисници.
Оруел разполага с богат политически опит, той е повлиян от социалистическите идеи и има лични впечатления за болшевишката революция в Русия и резултатите от нея. Затова той се придвижва по-напред от Костомаров, като критикува тоталитаризма и лицемерието на новата власт, която подменя идеалите и превръща мечтата за равенство в свинския лозунг „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите!“ Описвайки трансформацията на прасетата, които започват да ходят на два крака, да пият алкохол и стават неразличими от хората, той заклеймява водачите на болшевиките, които се представят за борци срещу аристокрацията и неравенствата, а всъщност са се превърнали в партийна каста, обзавела се с множество привилегии.
Дали Оруел е бил запознат с „Бунтът на животните“ и е използвал това при създаването на знаменитата си повест, не може да се отговори еднозначно, но съвпаденията, особено в първата глава на „Фермата на животните“, са достатъчни, за да бъде отговорено „Да!“.
От друга страна, Оруел не знае руски език и не е посещавал СССР, а произведението на Костомаров не е превеждано на други езици и е логично, че то не би могло да достигне до него. Възможно е той да е научил за „Бунтът на животните“ от разказите на руски приятели, с които дружи в Испания през Гражданската война, където воюва на страната на испанските троцкисти, както и в Париж и Лондон, където се е срещал с руски емигранти и интелектуалци.
Заставайки между полярните мнения относно възможното плагиатство на Оруел може да се приеме, че той действително не е чел „Бунтът на животните“, но вероятно е бил запознат с преразказ на общата идея на Костомаров, видял е смисъл да я продължи и обогати в съответствие със събитията в Съветския съюз след Октомврийската революция. Може би точно затова основните събития във „Фермата на животните“ започват да се случват оттам, където събитията в „Бунтът на животните“ приключват. И двете произведения са
истории на два бунта
Но докато бунтът на животните на Костомаров се самоусмирява, бунтът при Оруел има идеологическа подготовка, организирано ръководство и развитие, и накрая се изражда, без да остави надежда, че наложеният нов ред от „по-равните“ сред животните може скоро да бъде разрушен.
В крайна сметка Джордж Оруел има за предшественик Николай Костомаров, който 65 години преди него, когато Ленин е още дете, а Сталин току-що се е родил, е видял, че „призракът на комунизма“ вече е влязъл в „руската ферма“.
Това, което Костомаров не е могъл да предвиди, но Оруел гениално е описал, е колко лицемерни и опасни са онези, които призовават за равенство, свобода и справедливост чрез народни революции и колко тъжна е съдбата на наивниците, които ги следват и вярват в красивата утопия на комунизма!
Още от На всеки километър
За първи път на български - пророческа повест, предвестник на „Фермата на животните“ на Джордж Оруел
На 24 ноември в Американския център при Столична библиотека Издателство "Шар" и Общество "Ген. Иван Колев" ще представят „Бунтът на животните“ на украинеца Николай Костомаров
Паметен ден: 35 години от първия свободен митинг, на който никой не поиска "смърт" на комунизма
Абсурден е фактът, че по време на митинга не е допуснат да говори нито един автентичен антикомунист и политически затворник като Илия Минев
Единадесет години без проф. Пламен Цветков
Един от малцината съвременни български историци, които искаха да учим родната история не от русофилска, а от българска гледна точка