Свещ. Валериан Дунин-Барковски (Есен, Германия), за Новая Газета 

"Тъмни слова и тъмница за вярата. Как новата стратегия за развитие на държавната културна политика превръща църквата в секта. Мнението на един свещеник."

Основа на режима

В Русия държавата се стреми да контролира всички аспекти на живота. Това е особено забележимо по отношение на религиозната сфера, където режимът активно въвежда идеологията на „традиционните ценности“, които все повече се свързват с православната вяра в рамките на официалната Руска православна църква. „Стратегията на държавната културна политика до 2030 г.“, приета през септември 2024 г., показва засилване на ролята на Руската православна църква в държавната политика, както и държавния контрол върху религиозния живот в Русия.

За да разберем какво се случва, трябва да сравним текстовете на Стратегията от 2016 г. и новия ѝ текст от 2024 г. Във версията от 2016 г. религиозната сфера беше представена като част от културното многообразие на Русия, акцентът беше върху многонационалността и мултирелигиозността, като беше подкрепена идеята за плурализъм в тези сфери. Документът беше насочен към развитието на културното наследство и хуманитарния потенциал, при признаване значението на религиозните организации в подкрепа на духовните ценности. Той обаче не поставяше една религиозна традиция над останалите и не предполагаше механизми за контрол от страна на държавата.

Във версията от 2024 г. ситуацията се променя драматично. Новият документ ясно дефинира „духовните и морални ценности“ като най-важната част от националната идентичност, която трябва да бъде защитавана и развивана. В самото начало авторите на стратегията директно заявяват (и впоследствие многократно цитират) документа „Основи на държавната политика за запазване и укрепване на традиционните руски духовни и морални ценности“, одобрени от Владимир Путин през ноември 2022 г. Именно в тези „Основи“ един от първите постулати утвърждава „особената роля“ на Православието „във формирането и укрепването на традиционните ценности“, точно както навремето член 6 от Конституцията на СССР официално установяваше превъзходството на комунистическата партия и нейната идеология над всичко.

Новата стратегия всъщност налага тотален идеологически контрол в името на „православните ценности” върху целия културен живот на обществото.

Официалната обвързаност на културната стратегия с новата идеология на „традиционните уникални православни ценности“ става особено забележима, ако обърнем внимание, че самото понятие „духовни и морални ценности“ се появява в Стратегията от 2016 г. само веднъж, а в новата версия от 2024 г. – 24 пъти, всъщност по два пъти на всяка от страниците й.

Този подход всъщност превръща „главния установител, укрепител и пазител на ценностите“ – Руската православна църква (РПЦ) в един от стълбовете на новата държавна идеология. Това може да доведе до натиск върху другите християнски деноминации и алтернативни православни движения, защото те не се вписват в официалната доктрина.

По този начин държавната политика за защита на „традиционните ценности“ и борбата с „външните идеологически заплахи“ формира основата за дискриминация и преследване на онези религиозни общности и служители, които се стремят да запазят своята независимост.

„Държавното православие“ срещу Символа на вярата

Стратегиите, както миналата, така и настоящата, говорят много за „заплахите за културата“. Версията от 2016 г. говори за заплахата от хуманитарна криза поради „недостатъчни инвестиции“ в хората, като дори отбелязва особената заплаха, произтичаща от „пропагандата на религиозна нетолерантност“ и „лошо качество на образованието“. В новата Стратегия не е останала и следа от старите заплахи. Тя цитира почти дословно гореспоменатите „Основи на политиката на ценностите“ и всички заплахи, изброени в нея, се свеждат до „атаки от Съединените американски щати и техните съюзници, както и от транснационални корпорации, чуждестранни нестопански правителствени, религиозни, екстремистки и терористични организации, които оказват информационно и психологическо въздействие върху индивидуалното, груповото и общественото съзнание чрез разпространение на социални и морални нагласи, които противоречат на традициите, убежденията и вярванията на народите на Руската федерация.”

Като се има предвид „основополагащата роля“ на държавното православие, посочена по-горе, подобно „насърчаване“ не само заплашва религиозната свобода на неправославните, но също така противоречи на основните принципи на самата Вселенска православна църква, изкривявайки нейната еклисиология[1] и превръщайки я в инструмент на държавната власт. Тъй като православието сега официално се позиционира като основен елемент на „традиционните“ руски ценности, изискващ защита и насърчаване, всъщност такова отношение поставя именно „руското традиционно православие” в привилегировано положение, а всички останали религиозни групи в подчинено положение, предполагащо, че те трябва да се съобразяват изцяло с държавната „линия на партията” (както в миналото БЗНС беше възприело програмата на БКП, бел. прев.).

Подобна трактовка на православието обаче влиза в пряк конфликт с учението на самата Църква. Според Символа на вярата Православната църква е „една, свята, съборна (католична, вселенска) и апостолска“, тоест универсална. Тя не се ограничава в границите на една държава или империя и обединява всички вярващи в Христос, независимо от тяхната националност, език или културна принадлежност. Църквата е призвана да бъде част от вселената, като изразява идеята за единството на вярващите и остава отворена за взаимодействие и комуникация с другите православни църкви по света: „Няма вече юдеин, нито езичник; няма нито роб, нито свободен; няма мъжки пол, нито женски, защото вие всички сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28).

Превръщането на Руската православна църква в инструмент на държавната политика, както и опитите за нейната защита от „чуждото влияние“, както е предвидено в Стратегията от 2024 г., всъщност подкопават самата природа на православието (Църквата, бел. ред) и противоречат на неговия универсален характер. Ограничаването на общуването с чужди църкви (заплахи за ценностите от страна на „неприятелски държави“) и изолацията на църквата в рамките на една държава и спонсорирания от нея „руски свят“, води до изкривяване на истинската същност на православието и превръща Руската православна църква в околодържавна имперска секта, изолирана от останалия православен и християнски свят. Това застрашава единството на Църквата и подкопава нейния авторитет като духовна институция.

Превръщането на православието в „държавна религия“ по принцип вече доведе до това, че Руската православна църква, действайки в тесен съюз с държавата, не само подкрепя държавната политика, но и оказва натиск върху несистемните православни общности и други християнски деноминации. Онези духовници и миряни, които не са съгласни с политиката на правителството, или критикуват ръководството на Руската православна църква заради подкрепата на военния конфликт с Украйна, са изправени пред църковни и наказателни преследвания. От страна на църковните власти те са обект на църковни санкции, лишавани от енориите си и възможността да служат. Държавните органи от своя страна оказват натиск срещу такива „упорити еретици“, включително посредством обиски, арести и образуване на наказателни дела по обвинения в „дискредитиране на армията“ или „екстремизъм“.

Освен това протестантските, католическите и другите християнски общности, които се придържат към своите вярвания и не искат да се подчинят на новата държавна идеология, са изправени пред откази за регистрация, забрани за мисионерска дейност и заплахи за ликвидиране. Подобни действия нарушават правото на свобода на религията и създават атмосфера на страх и нетърпимост.

Сливане под прикритие

Във версията си от 2016 г. Стратегията провъзгласява зачитане на многообразието от религиозни вярвания и културно наследство, като признава приноса на различните вероизповедания за формирането на културното пространство на Русия. Алтернативните религиозни общности не са обект на дискриминация и тяхното съществуване е признато като част от многонационалния и мултирелигиозен характер на страната.

В новата Стратегия от 2024 г. държавата вече декларира защита на обществото от „деструктивното чуждо информационно-психологическо влияние, както и разпространението на псевдохуманистични и други неолиберални идеологически нагласи“. На практика тази реторика се използва за преследване и маргинализиране на алтернативните християнски движения и независимите религиозни общности.

Под прикритието на „традиционните ценности“ държавата насърчава сливането на всички религии и вероизповедания с Руската православна църква в някакъв държавно-религиозен синкретизъм, своеобразна локална пародия на икуменизма, който иначе е активно осмиван. Като се подразбира, че тези религии и деноминации, които не са съгласни да участват в синкретичната какофония, в която Богу се въздава „кесаревото“, с неговите „ценности“, са опасни или направо несъвместими с националния интерес.

При по-внимателно вглеждане обаче самите носители на тези „традиционни морални ценности” често сами не спазват декларираните от тях принципи и това несъответствие изобличава лицемерието и корумпираността на режима. По този начин декларираната защита на „традиционните ценности“ се оказва вътрешно противоречива, тъй като разрушава представите на хората за добро и зло, премахва основата на критичното мислене и възпрепятства обективното възприемане на реалността.

Един ярък пример е неотдавнашният брак на известния „православен олигарх” Константин Малофеев с детския омбудсман Мария Лвова-Белова, бивша съпруга на православен свещеник. Този случай предизвика голям резонанс, тъй като Малофеев се самопозиционира като носител именно на „традиционните ценности“.

Друг аспект е пропагандата на семейното насилие, подкрепяна от определени кръгове, свързани с Руската православна църква, и опитите да се представи домашното насилие като нормална или традиционна практика. Русия има едно от най-високите нива на домашно насилие в Европа, а законодателството за защита на жените и децата среща съпротива от онези, които твърдят, че то нарушава традиционните семейни ценности.

В икономическата и политическата сфера високите нива на кражби и корупция сред „традиционно православните“ държавни служители и бизнесмени се превърнаха в характерна черта на съвременна Русия. Много от тях участват публично в църковни ритуали и активно подкрепят „православната” политика на държавата, но в същото време са въвлечени в мащабни корупционни схеми.

За разлика от тях, именно представителите на алтернативните християнски движения – протестанти, баптисти, католици, несистемни православни и други независими общности – често дават примери за наистина евангелско поведение, висок нравствен начин на живот и истинско придържане към християнските ценности. Така авторът на тази статия имаше възможността да участва в подпомагането на изпаднал в беда православен духовник. Неговите преки началници – официалните органи на Руската православна църква и тяхното обкръжение – веднага обърнаха гръб на своя брат, докато духовенството и миряните от алтернативните вероизповедания искрено се загрижиха за свещеника, който беше „попаднал в ръцете на разбойници“, както и за неговите близки.

Режим на религиозен контрол

В „Стратегията за държавна културна политика до 2030 г.“ понятието „културен суверенитет” заема централно място и служи като обосновка за засилване на държавния контрол върху религиозните организации, особено ако те имат чуждестранни връзки или не се вписват в рамката на „традиционните руски ценности“. Под този претекст държавата засилва контрола си върху религиозния живот, ограничава дейността на религиозните общности и си присвоява ролята на главен арбитър по въпросите на религиозната легитимност, по този начин подкопавайки принципите на религиозната свобода и религиозния плурализъм.

В Стратегията от 2016 г. зловещата фраза „културен суверенитет“ не съществуваше, многообразието на религиозните и културни международни взаимодействия беше признато и беше подчертано значението на обмена на мнения и сътрудничеството. Държавата не се позиционираше като защитник от външни религиозни влияния и не гледаше на външните контакти на религиозните общности като на заплаха.

Във версията от 2024 г. обаче виждаме радикална промяна. „Културният суверенитет“, споменат седем пъти, следва политическия (т.нар. „суверенна демокрация“), ограничавайки все повече възможностите за международно сътрудничество. Гореспоменатата реторика на „заплахи и атаки“ срещу „ценностите“ подчертава желанието на държавата да представи всички чужди културни и религиозни влияния като враждебни и потенциално опасни. Това създава условия за засилен контрол и преследване на религиозни общности, които поддържат международни връзки или изразяват независими възгледи.

Под предлог за „защита на културния суверенитет“ държавата въвежда все по-строги ограничения върху дейността на религиозните организации, които имат чуждестранни връзки. Тази формулировка позволява на държавата да атакува всякакви религиозни общности, които смята за опасни или несъвместими с традиционните ценности.

В документа се подчертава, че „ключовите фактори за формирането на духовната и морална база на страната са въпросите за защита на традиционните руски духовни и морални ценности, култура и историческа памет“. Това дава на държавата правото да решава кои религиозни организации отговарят на „традиционните ценности“ и кои следва да бъдат ограничавани или преследвани. Този подход подкопава принципа на отделяне на църквата от държавата и превръща руското правителство в основен арбитър на религиозните вярвания и практики.

В резултат на това всяко религиозно движение, което има връзки с чуждестранни партньори или изразява независими възгледи, рискува да бъде етикетирано като „екстремистко“ или „чуждестранен агент“. Религиозната организация „Свидетели на Йехова“ [2] вече беше обявена за екстремистка, а много протестантски и католически общности са подложени на натиск и заплахи от закриване.

Под предлог за защита на културния суверенитет, руската държава на практика установи режим на религиозен контрол, при който всяка проява на независимост или връзка с чужди центрове се счита за потенциална заплаха. Подобни действия създават атмосфера на страх и недоверие, подкопават принципите на религиозния плурализъм и превръщат Русия в страна с монолитна и строго контролирана религиозна сфера, в която религиозната свобода е официално подчинена на политическата идеология и държавните интереси.

„Отец Звездоний“ в „Министерството на истината“

Прилагането на Стратегията от 2024 г. ще доведе не само до засилване на контрола върху религиозните организации и деноминации, но и представлява сериозна заплаха за религиозния плурализъм и свободата на мисълта като цяло. Държавата, налагайки една „традиционна ценностна“ интерпретация на православието и обявявайки я за единствено легитимна, създава монополна идеологическа система, в която всяко несъгласие или алтернативно мнение ще се счита за заплаха за държавния суверенитет и сигурността на страната.

Провъзгласявайки „традиционните ценности“ за единствено правилни и обявявайки всички алтернативни възгледи за „деструктивни“ или „екстремистки“, държавата на практика създава своя собствена версия на Министерството на истината от „1984“ на Оруел, което определя кое е приемливо и кое не в сферите на религията и културата. Всяка форма на несистемна религия става мишена за репресии и пропагандни атаки, точно както „еретиците“ в света на Оруел биват заклеймявани и унищожавани.

Стратегията на културната политика с акцент върху „традиционните ценности“ и агресивната борба с „външните влияния“ използва тактиката на „голямата лъжа“, тоест повтаряне на едни и същи твърдения, докато не бъдат възприети като абсолютна истина. Като непрекъснато повтаря реториката за „враждебната идеология“, „разрушителното влияние на Запада“ и „опасностите за културния суверенитет“, държавата мощно внушава на своите граждани да възприемат всякакви алтернативни религиозни възгледи като вид заплаха за националната сигурност.

Опитът за потискане на религиозното многообразие и налагането на една и единствена форма на „държавно православие“ превръща Руската православна църква в пропаганден инструмент, лишавайки я от възможността да бъде самостоятелна духовна институция. Стратегията поразително напомня на съветската цензура и пропаганда, насочени към потискане на всяка форма на религиозно и културно несъгласие. В Съветския съюз държавата строго контролираше всички аспекти на духовния живот, потискайки независимите религиозни общности. По същия начин новата Стратегия се стреми да установи единен култ към синкретичните православни ценности, обявявайки всякакви други възгледи за враждебни и екстремистки.

Паралелите стават още по-очевидни, ако погледнем романа на Владимир Войнович „Москва 2042“, в който сатирично се изобразява едно бъдещо съветско общество, в което държавата и религията са се слели в едно цяло под контрола на тоталитарното правителство. В романа целият духовен живот се ръководи от „Гениалисимуса“ и всяко отклонение от официалната линия е сурово потискано, а всякакви опити за критично мислене и изразяване на независима религиозна мисъл се разглеждат като непосредствена заплаха за режима. В съвременния контекст това означава, че религиозните общности, които не се вписват в одобрената от държавата версия на „православието с традиционни ценности“, рискуват да бъдат преследвани, точно както съветската цензура унищожаваше всички прояви на инакомислие. В резултат на това, настоящата Стратегия се превръща в олицетворение на антиутопията, описана от Войнович, и същевременно ни връща във времената на съветския тоталитаризъм, потискащ свободата на мисълта и религиозното изразяване, в който църковните йерарси бяха превърнати в чиновници и служители на органите за държавна сигурност. „Отец Звездоний“ от романа на Войнович става служител на „Министерството на истината“ на Оруел.

„Ако светлината, що е във вас, е тъмнина, то колко голяма ли ще е тъмнината? (Мат. 6:23)“

Новата „Стратегия на държавната културна политика до 2030 г.“ е инструмент за засилване на държавния контрол върху религиозния живот в Русия и предполага вместо свобода и плурализъм, строг идеологически монопол. Под предлога за защита на „културния суверенитет“ и борбата с „разрушителните“ влияния, държавата установява единствената приемлива форма на религиозен живот, тясно свързана с официалната линия на Руската православна църква, като създава свят, в който всяко отклонение от тази линия става повод за репресии и унищожение.

Така Стратегията не само ограничава религиозните организации в правото им на независимост, но и се стреми да наложи единен, контролиран от върха идеологически ред, който отдалечава Русия от принципите на религиозната свобода и толерантността. Това води до системна изолация на религиозните общности, преследване на всякакви алтернативни възгледи и унищожаване на религиозното многообразие. В резултат на това страната все повече се превръща в пространство, в което религиозният живот е лишен от своята независимост и е подчинен на интересите на държавната власт, превръщаща желанието за „културен суверенитет” във форма на идеологическа диктатура. Тази тенденция вреди на първо място на самото християнство и в частност на руското православие: смесвайки се със злото и губейки своята независимост, то губи и своята Божествена светлина.

А когато истинската светлина на вярата се замени с идеология, светлината става тъмнина.

Превод: Архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир, за Християнство.бг

-------

[1] Клон на християнската теология, който изучава природата, свойствата и структурата на Църквата.

[2] Организацията е призната за екстремистка и забранена в Руската федерация.