Проф. дн Вили Лилков

Тези дни, покрай отбелязването на годишнината от свирепия народен съд, организиран от българските комунисти, подстрекавани от Москва и охранявани от Червената армия окупатор на Царство България, отново издигнаха глас традиционните оплаквачи на "тежката участ" на българските комунисти, които заради престъпленията си срещу държавата и 

шпионство в полза на СССР, 

са попадали в затвори или концлагери преди 9 септември 1944 г. Не е необходимо да ги оплаквате, дами и господа, те самите са си написали в своите спомени , как са се чувствали тогава. Приятно четене! 

 За лагерите „Гонда вода“ и „Еникьой“, Гърция, разказва съветският разузнавач Стефан Богданов:

 „Бяхме в една казарма в Еникьой, с големи помещения. Имахме обаче свободата да си готвим, да купуваме от селото продукти. С големи нарове, светли, хубави. Много хубаво общежитие... Иначе нищо не работихме. Само това беше. Всеки си чете, всеки си… кръжоци. Обаче храната беше много слаба и много лоша. Колети получавахме, но транспортите бяха толкова лоши и ги крадяха... Но имахме възможност и като ни пратят пари, да си купим от селото, от Еникьой, обикновено саздърма купувахме и вечерно време едно прекрасно ядене – саздърма с лук пържехме.“

На въпроса на сина му Петър: „А биеха ли ви?“, Стефан Богданов отговаря: „Абе, никакъв бой… В „Еникьой“ охраната беше от жандари... Ние излизахме с тях да търсим дърва, с тия, които ни конвоират... Обаче жандарите имаше толкова добри, че ние излизаме, те имат патрони, те ни дават пушките и ние стреляме и се упражняваме в стрелба – от охраната“. Той прави сравнение с концлагера в „Белене“, където е въдворен след 9 септември 1944 г.: „Докато тая охрана в „Белене“, с тия вишки, по съветски, те стреляха по нас и не може да ги доближиш, въобще кучета… Това беше страшно отношение! Аз, ако някой го е описал, искам да го прочета. Но ако някой го е описал, трябва да е като Солженицин – лагерите. То е същото. Те комунистите от тях са взели опита. И вишките там, и постовете. Ето това е!“. 

Стефан Богданов е откровен: „Мога да кажа смело, че преди 9 септември аз съм лежал в почти всички затвори и лагери на нашия „фашизъм“… и мога документално да докажа, че затворническият режим при „фашизма“, чиито инквизиции скланяме като суперлативи, беше най-малко пет пъти по-добър от тоя при нашия „социализъм“, при който йезуитските жестокости към задържаните и осъдените нямат равни… За сравнителната свобода на политзатворниците във „фашистка“ България и за чудовищния режим на последните в „социалистическа“ България могат да се напишат сравнителни документални трактати, а не да се говорят общи лъжепропаганди от нежелаещите да видят и оценят обективно хуманността в миналото и настоящето. Защото съществуват неопровержими данни за едно насилие, надминаващо средновековната инквизиция“.

 „Старият затвор (в Плевен) наричахме още „Кайлъшката република“. Той имаше повече от 15 стайни помещения, отворени за разходка през целия ден – от тъмно до тъмно. Разрешаваше ни се сами да управляваме вътрешния си ред... Ние притежавахме в самата сграда снабдително дюкянче, наречено „лавка“. Аз, като признат и от управата на затвора политпредставител на затворниците, макар и с тежка доживотна присъда, имах правото на редовен контакт с управата, пред която представях за разрешение както наболелите въпроси на колектива, така и отделните нужди на нас, затворниците… Лавката пред затворническата управа наемах лично аз чрез търг, но тя беше абсолютно колективна с фактически изборно свое стопанско ръководство, с квалифициран счетоводител, с управител и контролна комисия… Имахме си и редовен доставчик на мляко от близкото до града село, като всяка сутрин контролирахме млякото със специален млекомер и не допущахме никакви фалшификации… Другите хранителни продукти закупувахме редовно от града посредством съдържателя на лавката в новия затвор, криминален затворник, който имаше право да излиза в града. Въобще ние бяхме една образцова малка потребителска кооперация...“ 

„Въпреки трудното снабдяване по време на войната ние имахме възможност чрез частни крупни доставки на месо да внасяме живи овце и свине, да ги колим и манипулираме, като предвидливи стопани. В двора на затвора бяхме внесли десетки котлони за дървени въглища, за което управата си затваряше очите, и масовата кулинарна дейност на отделните компании за храна – „столчетата“ – изпълваше фашисткия затвор с приятна миризма… За допълнително изпращане на писма извън ограниченията имахме специален канал… Ние, по наши си нелегални канали, чрез криминални затворници и надзиратели внасяхме редовно и вестници, от които ежедневно се изготвяше информационен бюлетин, който се четеше по всички стаи след вечерна проверка. Ценен принос за нашата точна информация беше и внесеният нелегално радиоприемник „Телефункен“, който бе използван до деня на разбиването на затвора и излизането ни от него на 7 септември 1944 г.“

Той твърди, че по жестокост полицейският терор преди „девети“ не може да се сравнява със „сегашния ужас“, а „ръководители на най-големите извращения в ДС бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти“.  За ТВО „Белене“ казва, че „е наша самобитна проява под съветски инструктаж, който ДС бе усъвършенствала с допълнителни „български зверства“, и че жестокостите в него надвишават многократно лагерите в България преди „девети“, през които също е преминал. „Тук аз видях отчаяние и страх в много мои познати революционери и приятели, които мелницата на нашия фашистки „социализъм“ беше превърнала в развалини.“

„В Белене се работеше адски, за да се живее свински!... Бараката, в която живеехме ние (през) 1952 – 1953 г. няма прозорци, няма печка, тече отгоре всичко така. Само е стряха. Всички спим на нарове. Между наровете един чипур, дето да пикаем през нощта. И оттука в 5 часа сутринта камбаната бие – всички скачат и то не може да се забавиш нито десет секунди, веднага трябва да тръгнеш. Всички спяхме, понеже няма възможност да се събличаш, с обущата, с всичко, както дойдем от работа, лягаме с туристически обуща, с калта там и спим... И работихме като разпрани – от сутрин – 5 часа, до вечер – залез слънце. Ние работихме на дигата. Студ, камък и дърво се пукаше тогава. Който се отклони малко от групата, стреляха на месо, там бяха убили няколко души... Да не говоря за храната. Нямаше храна. Караха ни да ловим риба, да я готвят... Но ние, дето ходихме да ловим риба, дано изядем някоя жива риба... Който не си изпълни нормата, няма ядене, и ти като бесен работиш, защото коричката хляб ти се вижда злато.“

Петър Семерджиев, който преди 9 септември 1944 г. е интерниран в лагерите „Гонда вода“ и „Еникьой“, пише в спомените си, че „обстановката и условията в лагерите, които съществуваха по време на войната и които познавам, в сравнение с концлагера „Белене“ са просто несъизмерими“.

По спомените на Лъчезар Аврамов във Варненския и Плевенския затвор комунистите се радват на „свобода на режима“. В „Кайлъшката република“ се четат лекции по история на БКП и КПСС, по марксизъм-ленинизъм, затворниците имат собствен театър, слушат радио, пишат разкази, стихове, статии и фейлетони в изданията „Пумпал“ и „Литературна тетрадка“, имат и четири волейболни отбора.

В книгата „Каторгата на фашизма“ Кръстьо Белев, резидент на съветското реазузнаване,  разказва как в лагерите „Гонда вода“ и „Кръсто поле“, „обграден от вдъхновяващи природни картини,  диктува на писар творбите си, рисува с маслени бои, а славата му се носи от уста на уста“. Парите, с които разполага, са достатъчни, за да си организира спокойното затворническо ежедневие. Реакцията срещу книгата е светкавична – тя получава отрицателна рецензия в „Литературен фронт“ и е дадена за пример „как не трябва да се пише мемоар, защото гради мек модел на фашизма“. 

Цола Драгойчева си спомня за нежеланието на интернираните в лагерите партийни кадри да ги напускат: „Втората голяма трудност ни създаваха попадналите вече в концентрационни лагери ръководещи другари. Даже и когато им се удаваше възможност да избягат, не го правеха... И третата трудност за ЦК представляваха осъдените другари. Някои осъдени даже на смърт се оставяха да бъдат арестувани. Предстоящият неизвестен път на партизанина ги изплаши“. 

Вълка Горанова: „Някои загубиха вяра в победата и почнаха да обвиняват и Сталин, и нашата партия – това бяха най-лошите. Други се уплашиха от трудностите и жертвите и се свиха и укриха и от партията, станаха двойно нелегални или се оставиха да ги интернират и не се подчиняваха на ръководството да бягат от лагера“.

Крум Радонов пише в своите „Спомени“, че почти всички младежи комунисти, които властта призовава с повиквателни в „черните роти“, се отзовават и не приемат партийното поръчение да се присъединят към паризанското движение в Разложко: „Най-лошото беше, че вместо да си признаят, че ги е страх да не изпълнят заповедта на фашистката власт, някои от тях почнаха да агитират и останалите, че е правилно да отиват в Левуново. Даже когато всички бяха събрани в черните роти и много другари заговорили за влизане във връзка с партизаните и за бягство при тях (за да не се затегнел режимът), те ги плашели, че ако избягат, ще отговарят пред партията“. 

Тодор Павлов описва Централния софийски затвор като своеобразна творческа лаборатория: „Ние тук се занимаваме дори с най-отвлечените, най-тънките теоретически, научни и философски въпроси. Освен „Спинозизъм и диалектически материализъм“, аз бях нахвърлил тука и няколко други очерци, между тях „Диалектически материализъм и теорията за образите“. Прочетох го на група другари и почнахме в килията спор, какъв чуден спор по най-дълбоките гносеологически въпроси започнахме ние! В килиите на централния затвор! ... Друг път намирам в една килия няколко комсомолци – с Дарвина и с Енгелсовата „Диалектика на природата“ върху масата … Едва не подскочих от възторг. Вчерашни деца, а ето, бъркат в раната на най-дълбоките и интересни проблеми! … Друг път сме се изтегнали на двора. Небето е бездънно синьо и тихо, малките облачета са копринено бели, а слънцето вълшебно свети и топли … Приказвахме си, не си спомням сега какво, смеехме се, а някой свиреше на цигулка“.

Източници: 

Богданов, Петър, Христов, Христо. Червеният терор без маска. Спомени, записи и разговори от, със и за съветския агент, комунист, началник в ДС, политически затворник и дисидент Стефан Богданов.

Белев, Кръстьо. Каторгата на фашизма. Руска книга, 1945. 

Делчев, Борис. Плодовете на самоизтъкването. – Литературен фронт, № 18, 5 януари 1946 г.

Богданов, Стефан. Две смърти няма, а без една не може. К&М, 1991.

Христов, Христо. Изложение на Стефан Богданов до Вълко Червенков и съветското посолство в София. Бургаски затвор, 1951, с. 2, desebg.com, 15 май 2014 г.

Семерджиев, Петър. Спомени. Сиела, 2010.

Аврамов, Лъчезар. Петдесет оспорвани години. Спомени. София, Захари Стоянов, 2002.