Украйна и Турция са доказателство, че преминаването на руска газова тръба през територията ти не е гаранция за националната сигурност на държавата
Владимир Попов
В средата на февруари силите на Башар Асад започнаха офанзива срещу контролираната от Турция и подкрепяните от нея бунтовници в провинция Идлиб, Северозапдана Сирия. Трудно е да се определи чие е моралното право в случая. От една страна, турското присъствие в арабската държава е обосновано от необходимостта да бъде осигурена зона за сигурност, целяща неотрализиране дейността на кюрдските милиции срещу Турция и връщането обратно на 5-те млн. бежанци, намиращи се в южната ни съседка. От друга страна, сирийското правителство има всички основания да реагира срещу чуждестранната военна намеса на своя територия. И всичко би имало измеренията на регионален конфликт, просто пореден възел в продължаващата вече 9 години гражданска война в Сирия, ако на сцената не се беше появил
още един играч – Руската федерация
От самото начало настъплението на сирийската арабска армия в Идлиб е мащабно подкрепяно от Русия във военно отношение най-вече чрез руските ВВС, известни с гръмкото си официално наименование „Въздушно-космически сили”. Нищо ново, грандоманщината е типична за руските ширини – „съветският слон, най-големият слон на света”, както се казваше в един стар виц от соца. Не е нова и руската военна помощ за частите на Башар Асад. Русия и нейните „нямащи аналог в света” въздушно-космически, междузвездни, интерпланетарни сили играят активна роля в сирийския конфликт от 2015 година. Нов момент обаче е фактът, че в борбата за Идлиб Кремъл подкрепя съюзника си Сирия срещу друг свой съюзник Турция. Без съмнение именно Владимир
Путин и генералитетът му са подбудителите на сирийската офанзива срещу Идлип
Асад никога не би се осмелил да насочи изтощената си от продължителната война армия срещу турските сили, ако не разполагаше със солиден руски гръб и най-вече с безценната подкрепа от въздуха. Нещо повече - сирийският президент реално не би могъл да предприеме подобен рискован ход, без да получи одобрението на Путин. А резултатът е на лице: поредна ескалация на конфликта, нова бежанска вълна към Турция и ЕС (в резултат на военните действия в Идлиб са разселени над 900 хил. сирийци) и реален риск от зараждането на по-глобален сблъсък. А основание за последното със сигурност има.
Въпреки актуалните руско-турски енергийни проекти и сътрудничеството между двете държави във военно-техническата сфера южната ни съседка получи своя
леден душ
и съвсем реално осъзна, че в отношенията с руската федерация понятия като устойчивост, стабилност и сигурност не съществуват. Практиката ясно подсказа, че преминаването на руска газова тръба през територията ти не е непременно гаранция за националната сигурност на държавата. Всъщност, нагледен пример за това е и Украйна. Въпреки, че през бившата съветска република преминава основният руски газов транзит за Европа, Путин не се поколеба да анексира Кримския полуостров и да прибегне до открита военна агресия в Донбас. Дойде ред и на турската държава да изпита всичка особености на руската „дружба”... по трудния начин. Опирайки се на новите си приятели в Кремъл Ердоган беше изострил тона дори срещу най-дългогодишния си партньор – САЩ, но ситуацията в Идлиб му подейства отрезвяващо. В резултат турският президент се обърна за помощ именно към своя американски колега Доналд Тръмп, с моба за разполагането на системи за противовъздушна и противоракетна отбрана „Пейтриът” на турско-сирийската граница, които да противодействат на руската военна авиация. Този контекст не трябва да се забравя, че като страна членка на НАТО, Турция има право във всеки един момент да поиска активирането на член 5 от Северноатлантическия договор, съгласно който останалите съюзници на НАТО са длъжни да окажат военна помощ на държава членка, спрямо която е осъществена външна агресия. По този начин провокативните руски действия в Сирия могат да придобият катастрофални последици в глобален мащаб.
Започналата преди 5 години под надслова „борба срещу тероризма” военна намеса на Русия в Сирия все повече добива измеренията на далечна военна авантюра. При това достатъчно скъпа. По различни оценки Руската федерация изразходва по
4 милиона щатски долара на ден
за издръжката на своя контингент в Сирия. И това на фона на влошеното икономическо положение в самата Русия и сериозното изоставане на целия регион в развитието си. Очевидно е, че приоритет за руското държавно ръководство е финансирането на задгранични военни и разузнавателни операции. Съветският военен опит от Куба, Виетнам, Ангола и Афганистан днес придобива нови измерения в Сирия, Либия, Централноафриканската република както и в не толкова екзотични дестинации като Украйна.
Интервенцията в Сирийската арабска република е един от най-продължителите военни ангажименти на руската държава в новата и най-новата й история. Най-дълга(до момента ) е завършилата катастрофално съветска намеса в Афганистан през 70-те и 80-те години на миналия век. Днес рискът Сирия да се превърне в нов Афганистан за руската армия е съвсем реален. Турция вече плаща цената за доскорошния си съюз с Русия. Но Турция също така разполага с едни от най-многобройните и боеспособни въоръжени сили в света. Имайки обща граница със Сирия, разполага и с много по-големи възможности от тези на Русия да прехвърли бързо към Идлиб свои крупни части. И още нещо – по-голямата част о снабдяването на руските войски в Сирия се осъществява с кораби през Босфора и Дарданелите. В случай, че Турция наложи рестрикция над руските съдове, преминаващи през проливите, това би означавало неминуема
логистична катастрофа
за руските въоръжени сили в Сирия. Дори в пустинята може да има лед и той ще се окаже много тънък за руските геополитически амбиции в Близкия Изток.