Виолета Радева
На 9 февруари 2020 г. се навършиха 90 години от рождението на един от най-известните наши художници иконописци, чиито творби се намират на много знакови места не само у нас, а и в чужбина. За съжаление Йордан Шентов не дочака този юбилей. Отишъл си е от този свят преди две години, на 9 декември 2017 година. Остава обаче неговото голямо и вдъхновено творчество: копия на старинни български икони, оригинални негови канонични икони, изографисани църкви, пейзажи и картини, пресъздаващи епизоди от борбите на нашия народ за национална свобода и своя държава.
Стогодишнината на Априлското въстание беше широко отразена в пресата. Работех във в. „Земеделско знаме” и шефовете ми възложиха грижата за тази годишнина. Поискаха преди това да направя предложение за план, предвиждащ едно по-продължително присъствие на темата по страниците на вестника. Така започна моето продължило няколко месеца пътуване по местата, свързани с революционното движение, с центровете на въстание, както и с четата на Христо Ботев. Някогашните броеве на вестника свидетелстват за тази инициатива, осъществена с помощта на колегите кореспонденти по окръзите и на фоторепортерите, както и с участието на поети и писатели. Една от най-паметните за мене от онова време беше срещата с художника Йордан Шентов.
В село Петрич, известно от Априлското въстание като мястото, свързано с първата и единствена победа на Хвърковатата чета на Бенковски, възрастният учител Тодор Гечев с вълнението едва ли не на очевидец ни развеждаше и показваше свещените за петричани пък и за историята места. А тогавашната кметица Петрана Камберова, която ни придружаваше – енергична и гостоприемна млада жена – каза, че непременно трябва да ни заведе в съседното село Бенковски, за да говорим с Художника.
Така попаднахме в родната къща на Йордан Шентов и в неговото ателие. Беше пролет, дърветата бяха отрупани с цвят, в просторния двор жужаха пчели и пееха птички, а художникът и баща му наизваждаха чинии, чаши, мезета и вървящите към тях питиета. В ателието стояха редица картини, от които ни гледаха някогашни българи, а Йордан разказваше
кои са образите от неговите видения
Техните лица бяха строги и огрени от вътрешен огън. С любов и гордост изреждаше имената и делата им. Най-напред на своите прадядовци – стотника Стоян Данков и Петър Шентов, превел Георги Бенковски след разгрома на въстанието до връх Баба; на председателя на революционния комитет в с. Петрич и хилядник във въстанието Нено Гугов; на поп Христоско с кръста, над който са се клели петришките въстаници; на Делчо Гугов; на лейди Странгфорд, чиято оцеляла болница от шестте, които е построила у нас, се намира в село Петрич. Беше пресъздал с четка и бои разказите на Захари Стоянов за това как на 23 април 1876 година, Гергьовден, в селото пристига Георги Бенковски със своята Хвърковата чета. Как петричани, подпомогнати от селяни от Смолско и Каменица, отбиват въоръжения башибозук и турската войска. Как четата заминава при въстаниците на връх Еледжик и бунтовниците не успяват да спасят селото, а в сраженията загиват 172 души, десетки други са заловени и изпратени на заточение. Тогава изрече: „Години наред мечтаех да направя нещо за моите прадеди. Мисля, че постигнах мечтата си”.
Все във връзка със 100-годишнината от Априлското въстание Йордан Шентов беше направил самостоятелна изложба и беше дарил картините си за създаването на първата по рода си специализирана художествена галерия с музейна сбирка. Преди няколко дни разговарях с изпълняващата длъжността кметски наместник на село Петрич г-жа Тотка Ангелова, която потвърди, че високо ценят и се грижат за това духовно наследство.
Какъв беше този човек,
та така всеотдайно се беше посветил на една вътрешна потребност и не търсеше нито изгода, нито мимолетна слава? В следващите години имах възможност да опозная по-добре художника и човека и няколко пъти съм писала за него, включително богато илюстриран очерк в излизащото в онези години сп. „Славяни”, предназначено предимно за разпространение в чужбина. Родното място за него беше олтар, където почиташе България и нейното минало, където най-силно изживяваше връзката си със своите корени, със земята, с великолепието на природата, с живота. През 50-те години на ХХ век той е строител на Баташкия водносилов път, после работи по разни каскади и заводи, но успоредно с това рисува пейзажи и плакати. През 1956 г., когато е електротехник в Медно-добивния комбинат, прави в Пирдоп първата си самостоятелна изложба. Отзвукът от нея му дава кураж да се посвети изцяло на изкуството.
Възхищава се от майсторството на старите иконописци и започва да изучава ерминии, както и технологиите, които са използвали, тъй като досегът му с изкуството изобщо е в селските черкви, където наднича като малък и наблюдава иконите със страхопочитание. Започва да търси ключа към онази красота, която и днес пленява в иконите на старите зографи.
Когато решава да поеме по пътя на твореца, Йордан Шентов се оттегля родното си село и рисува, чете, експериментира. Обикаля историческите местности наоколо, обича да се изкачва до Вран камък, да слуша спомените на дядо си. Любим автор му става Захари Стоянов, отдал заслуженото на неговото родно място и на неговите предци. Казваше, че е „голям народен писател”. Отделя време за разговори и с учителя Тодор Гечев, който беше възрожденски тип човек. Въпреки голямата разлика във възрастта, те намираха общ език. Случваше се да каже за него след време, когато се интересувах как е старият учител: „Добре е, говорим си за миналото, за народните обичаи. За жени и вино не си говорим, защото нито вино пие, нито по жени ходи. Виж, с Тодор /карикатуриста Тодор Цонев – бел. моя/ говорим за изкуство, за вино и за жени”. Намираше за най-достойно човешко качество добротворството, а като най-ценно нещо в живота – приятелството.През десетилетията Йордан Шентов се утвърди не само като
един от най-изтъкнатите иконописци в България, но и като живописец
Има над 16 самостоятелни изложби в Австрия, Германия, Франция, Великобритания, Белгия, Швейцария, Канада. Вероятно около две хиляди негови икони са откупени от чужденци. Известен е като един от най-добрите кописти на български икони. Две от тях – с образите на Светите братя Кирил и Методий, се намират в църквата „Сан Клементе” в Рим, където е погребан Св. Кирил. Те са копия от иконите на две църкви в Смолян, намиращи се съответно в Устово и в Райково и са подарени във връзка с 1105-та годишнина от смъртта на Първоучителя. Една година по-късно той посещава „Сан Клементе”. Тогава го интервюирах. Озаглавих интервюто „Сълзи от срам заради опозорения ни народ”. Ето част от отговорите на художника: „За съжаление това посещение остави у мен такава горчивина и събуди такъв срам, че, макар да съм имал многократно възможности да отида отново, не съм го правил”. На въпроса ми „защо”, той отговори: „Вълнувах се, когато прекрачих прага на „Сан Клементе”, както сигурно се вълнуват всички българи. Но после със свито сърце видях край гроба на Свети Кирил бронзов венец с благодарствен надпис „от македонскиот народ” и друг – „от чехи”, а под мозайката с ликовете на Кирил и Методий е поставен също бронзов венец с надпис: „От президента на НР България ТОДОР ЖИВКОВ”. Идеше ми да го грабна и да го изхвърля в реката. От срам заплаках, защото ние не представляваме народ, а чучело, с което един Тодор Живков може да разполага, както си иска! Това е позор за нацията!”
През 1980 г. във фоайето на Софийския университет беше поставено копие от икона на Св. Климент Охридски от 14 век. Копието е направено от Йордан Шентов. Друго негово копие на същата икона е подарено на Индира Ганди, има копия и в Япония, Мексико, Испания, Гърция. Копия на български икони, излезли изпод четката на художника, са подарявани на гениалния бас Борис Христов, на Перес де Куеляр, Ромеш Чандра, Рихард фон Вайцзекер, Мерсия Макдермот. Негови икони с образите на светите български просветители се намират в Автономния университет в Мадрид, в Автономния университет в Мексико, в университета в Мюнхен и на много други места. В Софийския университет на два пъти са представяни негови изложби – през 2001 г. в Централното фоайе и на 24 май 2013 г. на петия етаж в Северното крило.
След много години, когато беше обиколил вече световните музеи и картинни галерии, когато негови икони и картини бяха станали притежание на престижни галерии и на известни колекционери, той ми каза: „Някои твърдят, че сме нямали с какво да се похвалим. Не е вярно. Всяко българско село има свой музей, това са нашите черкви. Колкото повече опознавах световното изкуство, колкото повече пътувах и опознавах света, толкова повече ми се искаше да се върна в Петрич, където е ехтял гласът на Бенковски, където образите от иконите в черквата са били свидетели на миналото. Лутах се много, скитах много, но се връщах все там, в село Бенковски. Там ми е ателието – голямо, просторно, светло”.
Може би човек трябва да види широкия свят, да претегли на везните своето и чуждото, да усети силата на корените си, за да почувства къде душата му е в своя роден дом, къде се разгръща неговата творческа сила и къде може да полети на крилете на вдъхновението. Това поне бяха малките уроци, които извлякох за себе си от общуването както със стария учител Тодор Гечев, чиито писма пазя не само заради спомена, но и от преклонение към неговия възрожденски дух, така и от възможността да общувам с Йордан Шентов в годините на творческия му подем.