Хари Харалампиев

Футболът е вълшебно огледало, в което намираме отразени собствените си мечти, лице и душа. Нещо повече: Той е една от най-красивите версии на безсмъртието.
Пишейки тези редове, все още не е заглъхнало ехото от финалната битка на седемнадесетото европейско първенство по футбол, все още не са заглъхнали вълненията, а заедно с тях и коментарите от представянето на държавите финалистки – Испания и Англия.

Навярно е твърде рано да се правят пространни анализи на видяното в панорамната картина, да се правят генерални изводи и поуки от най-висшия европейски футболен форум.
С течение на времето ще се стигне до нови по-точни мисли и до нови по-верни открития. Това е неизбежно.
Футболът – тази толкова привлекателна игра, не може да не въздейства върху мисленето на своите познавачи и верни поклонници.
Сега, когато Европейският шампион е известен, мога да кажа, че това беше зрелищно първенство. В него имаше динамика, обрати и неочаквани развръзки. Имаше и сълзи, сякаш за да потвърдят правилото, че футболът не се вмества в Прокрустовото ложе на прогнози и анализи.
Най-впечатляващо в предварителните групи бе представянето на Испания, Австрия, Швейцария, Германия, Португалия и Турция.
Изградени от млади и опитни амбициозни майстори, те с право се класираха за елиминационните срещи.

Качествена игра демонстрираха чехите, словаците, словенците и грузинците

На другия полюс бяха бившите европейски шампиони – италианците, които с играта си показаха, че не бяха готови да защитят европейската си титла. Един Донарума – вратар от световна класа, не беше достатъчен.
Адзурите бяха твърде далеч от съвременната футболна истина – отбранителната система, която доминираше в играта им, идеше да покаже, че те решително изостават от модните тенденции на тази игра – непрекъснато движение, разкрепостена и атакуваща игра. И някак неубедително прозвучаха думите на мениджъра Спалети, търсейки оправдание за неубедителното представяне на неговия тим – в преждевременната титла на Интер.

А какво да се каже за французите? Те бяха сочени за фаворити: объркани и безидейни. По признание на Мбапе, това първенство е провал за Франция и за него самия.
Най-убедителни и впечатляващи бяха испанците. Те с право прекрачиха прага на европейския футболен храм и се настаниха в него. Не загубиха нито един мач. Испанците бяха внушителни във всяка зона на терена. Играта им беше синоним на лекота и вдъхновение. Демонстрираха устойчивост и постоянство, една нова естетическа футболна култура.
Свободата, с която играеха на терена е плод на вътрешно преосмисляне на великата игра. Във всеки един играч от испанския отбор отсъстваше спокойствието, задоволството от постигнатото.

Те не се умориха да преследват великата цел – европейската титла. На терена бяха единадесет съвсем различни по манталитет играчи, но в същото време помежду им имаше нещо общо, ярко доловимо. Всеки отразяваше един и същи характер. Бяха естественият отбор, играещ непринудено.
Впечатляваща бе радостта, с която се отдаваха на играта, майсторското боравене с топката. Притежават два нешлифовани диаманта – Ямал и Уилямс.
Във финалната среща с британците владееха играта и с поведението си показаха, че заслужават да станат европейски шампиони.
В основата на игровата тактика на испанците стоеше особена психическа нагласа: Дори когато се защитаваха, те мислеха за атака. Всеки един от тях покриваше огромен периметър, рейдовете им бяха неочаквани, високоскоростни.
Англичаните?

Без съмнение, заслужават уважение от постигнатото, макар че не успяха да полетят с цялата си целеустременост към най-важната победа във финалната среща.
Англия трябва да е сигурна в бъдещето на този достоен отбор, в който блестят Фодън, Уокър, Кейн, Палмър, Уоткинс и останалите.
С удоволствие наблюдавах играта на финалистите. На терена битката се водеше за всяка педя, виждах всяка минута сблъсъци за първа топка, за физическо и емоционално надмощие.

Англичаните бяха достоен опонент, но волята им за титлата беше прекършена от отбор, обладан от една единствена цел: Да станат шампиони. 
И успяха! Те просто бяха блестящи!