Теодора Димова, Портал Култура
Ние най-често търсим еднозначни отговори, но има въпроси, чиито отговори остават докрай неясни. Не всява яснота дори „Шифърът на Леонардо“, където всичко е разшифровано.
За самоубийството на Юда е писано много и все така е неясна причината, подтикнала ученика на Христос да си надене примката на врата. Съществувала ли е възможност да избегне смъртта и то такава ужасна смърт? Самообесването му възмездие ли е, или изход? Но най-дълбоки богословски проблеми поражда въпросът могъл ли е предателят на Христос да получи прошка?
Когато се пише за Юда, най-често се повтаря клишето, че Юда се обесва, защото се е разкаял, но не се е покаял. Скоро пак го прочетох в проповед на един руски епископ. Само по себе си това е вярно – клишетата по принцип повтарят верни неща. Но не се обяснява, след като разликата между едното и другото е толкова жизненоважна, в какво се състои тя. А когато това не е обяснено, нищо не е обяснено. Едва ли не покаянието има някаква мистична или магична сила да ни избавя от смърт, докато при разкаянието тя е неизбежна.
Юда е бил крадец – в Евангелието се казва, че е ковчежник на апостолската дружина и е „бъркал“ в поверената му каса. Възроптал е срещу жената, която облива нозете на Иисус с драгоценно миро, което според него можело да се продаде скъпо. Бил е сребролюбец и крадец, но въпреки това не е отстранен от касиерската длъжност, нито е прогонен изсред учениците.
Случката във Витания е описана кратко, само в няколко стиха, но разкрива важни страни от личността, характера, мирогледа и психологията на загадъчния образ на ученика-предател. Проливането на благоуханното и скъпо миро станало в дома на Марта и Мария, а на трапезата бил седнал техният брат Лазар, който наскоро бил възкресен от Иисус, след като престоял четири дни в гроба, обвит в погребални повивки, а от гроба му се разнасяло зловонието на разлагаща се плът. Възкресяването на Лазар се разчуло в цял Йерусалим, из цяла Юдея, всички го коментирали, всички били удивени, едни недоумявали, други били тревожни от нарастващата слава на Иисус. Причината Лазаровата сестра Мария да облее нозете на Иисус с миро била именно благодарността за възкресяването на мъртвия ѝ брат. И ето, самият Лазар сега е на трапезата с тях, а къщата и двора са пълни с хора, дошли да го видят и да се уверят, че той е жив. Същите тези хора няколко дни по-рано са били на неговото погребение. Самият Юда е присъствал както на погребението на Лазар, така и на възкресяването му. Присъства и на трапезата, която Марта и Мария са сложили за благодарност.
Вълнението, благодарността и трепета са върховни. Само у Юда като че ли нищо не трепва. Първото нещо, което той си помисля, е цената на мирото – пролива се скъпо миро, похабява се скъпа стока. Той веднага е пресметнал цената му – триста динария. Това прави 12 ауреуса – килограм и половина злато. Доста пари са.
Каква е тази душа, която реагира така: когато пред очите му се извършва най-великото събитие в света – възкресяването на мъртвец, да се притеснява за цената на мирото. Явно този ученик нищо не е разбрал от думите и делата на Иисус, три години е вървял до Него, всеки ден пред очите му са се вършели чудеса, бил е свидетел на Божествена мъдрост, а е останал безразличен, далечен и чужд на всичко това.
Изглежда ни странно и необяснимо, но достатъчно, за да се досетим, че всички ние познаваме и днес такива хора около нас. Юда притежава и още едно качество, което обяснява отношението му – той бил човек със социална насоченост. Когато прави забележката за прахосването на скъпото миро, той веднага уточнява, че парите от него можели да се раздадат на сиромаси. Мнимата социална загриженост характеризира Юда ясно, за да покаже защо той е чужд на духовните проблеми. Едното противоречи на другото само в неговото съзнание. Христос го изобличава директно: „сиромасите всякога имате при себе си и, кога поискате, можете да им сторите добро“. А за жената казва, че е преварила да помаже тялото Му за погребение.
И точно в този момент Юда става от трапезата, излиза от къщата и отива при първосвещениците, за да предаде Иисус. Предателството, извършено в момента, когато въздухът е бил изпълнен с благоуханието на мирото, прави смрадта на деянието му още по-отблъскваща. Мерзкото падение на Юда се откроява още по-контрастно на фона на благородната пророческа постъпка на жената. От този момент започва свличането на Юда към зловонието на ада.
Но въпросът е не е ли било възможно грехът на Юда да бъде простен и той отново да бъде приобщен към апостолите? Трикратното отричане на Петър не е по-малко позорно, петното на отричането в момента, когато се изисква вярност не е по-малко черно. Другите ученици също се разбягват при залавянето на Иисус, всички проявяват малодушие. След като им съобщават, че Иисус е възкръснал, всички проявяват маловерие. Слабостта на всички е простена, единствено грехът на Юда не получава прошка и ние се питаме защо?
Деянието на Юда се разкрива най-ясно при съпоставка с постъпката на Петър. И то само в две думи: „горко плака“. Когато Петър чува пропяването на петела, оплаква горко своето падение. Неговите покайни сълзи умиват греха му.
Съвестта също измъчва Юда, той е наясно с низостта на своето деяние: „съгреших, че предадох невинна кръв“. Но постъпва по различен начин – отива да върне трийсетте сребърника на първосвещениците. Те му се присмиват пренебрежително, отказват да ги приемат и той ги захвърля в храма. Безизходицата и отчаянието му достигат до критичната си точка. Не смее да се върне при другите ученици, не смее да поиска прошка, не вярва, че те ще му простят. Като единствено избавление вижда примката.
Христос има прошка за всеки човек и за всеки грях. Докато виси на кръста с прободени ръце и нозе, Той отваря рая за разбойника. Престъпниците са двама, но само един от тях получава прошка – този който моли: „спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“ Престъпленията на двамата разбойници са еднакви, но отношението им към Христос е различно. Същата разлика забелязваме и при съпоставката между Петър и Юда.
Петър се връща при Христос, връща се при Христовите ученици, връща се в църквата. Юда избира друг път. Още докато е сред учениците, той се чуждее от тях. Чужда му е църквата като общност. Остава чужд и след греха си. Не вярва в покаянието, в прошката, в любовта, в Христос, в църквата. Остава сам с греха си, с позора си и с кървящата си съвест.
Може би се е опасявал, че и Христовите ученици ще го отхвърлят по същия начин, както първосвещениците му се присмяха. Той не прави дори опит да ги потърси. Както приеха покаялия се Петър, те щяха да приемат и Юда. Църквата приема всяко искрено покаяние. Юда избира да остане сам. И в самота надява примката на врата си. Извън общността, извън църквата той няма друг изход.
Трагичната участ на Юда не е следствие от неговия грях, а от това, че остава сам, извън общността, извън църквата, и въпреки че се разкайва за греха си, няма от кого да получи прошка.