Гърците донякъде сложиха прът в колелото на развихрилата се антиквизация в Северна Македония, но паметниците на глупостта и пошлостта все още са по местата си, казва пред Faktor.bg историкът
Интервю на Васко Василев
- Г-н Билярски, българите от Битоля поискаха от президента Стево Пендаровски да бъдат разсекретени досиетата от 1945 г. Защо Северна Македония мълчи, какви тайни се крият в засекретените документи и какво не искат да се научи от българите и македонците?
- Не е толкова важно какво ние трябва да разберем от архивите. Въпросът е, че в Северна Македония трябва да си изяснят много моменти, както от историята, така и от съвременния им живот. От тях ще научат факти за принадлежността им към българския народ. В пресата се прокраднаха някои факти от досиетата за някои личности в Северна Македония. Интересното е, че в архивите на УДБ би трябвало да съдържат документи за концлагерите, за затворите и за антибългарските процеси. В същото време, с мои колеги сме гледали архивите на югославския министър-председател Милан Стоядинович. Там се говори за Вардарската бановина и става дума навсякъде за „българи“. Четите на ВМРО са определяни като „български бандити“. Без да се отварят досиетата, могат да се прочетат още стотици документи в Архива на Македония в Скопие за процеси срещу македонски българи, съдени по закона за сътрудничество с т.нар. „български окупатор“. На стотици страници от тези документите сме направили копия по съществуващия обмен между нашите архиви, които се пазят в Централния държавен архив в София и всеки може да влезе и да ги разгледа. Интересното е, че тези документи са комбинирани с такива от обикновени криминални процеси срещу престъпници, убийци, черноборсаджии и крадци. Покойният журналист Владо Мокров беше писал за разкритите гробове в нивите около Велес, Щип и Радовиш, където са разстрелвани българи след 1944 г. В Скопие излезе книга за разстрелите на български войници и офицери, служили в българската армия в периода 1941-1944 г. на Скопското Кале, но там истината е размазана и завоалирана. Трябва да се чете между редовете.
- В засекретените македонски папки има ли информация, която да даде повече светлина около ролята на България, на Георги Димитров, на СССР?
- Мисля, че няма да се намерят подобни документи. Бях на представянето на книга на Кръсте Цървенковски. В нея се разказва за срещите му с Тодор Живков. В нея са публикувани стенографските протоколи. Македонски историк пък наскоро публикува архива на Й. Б. Тито, съхраняван в Белград в 3 тома. Интересно е, че в тях няма цялата информация, която имаме в нашите архиви и в архивите на Коминтерна. Очевидно се прави подборка на информацията, която западните ни съседи в Белград дават на скопските историци, журналисти и писатели. Нас ни интересува дейността на югославските служби през 1944-1946 г. По косвен път може да се намери информация за сътрудничеството на нашите служби в тези процеси, а има и запазена и публикувана такава кореспонденция между Вълко Червенков и Александър Ранкович, началника на ОЗНА. Като бяхме в Скопие преди 20-тина години проявихме интерес към личните архиви на Лазар Колишевски и Вера Ацева, като едни от най-изявените партийни и държавни дейци от онзи период. Не бяхме допуснати до тяхната документация, защото бяха още живи, а и нямахме тяхното съгласие. Владо Куртев, един от спасителите на кюстендилските евреи, който е сред хората на Иван Михайлов, когато е начело на ВМРО, се води че след 1946 г. е безследно изчезнал, и изведнъж попадаме в Скопие на неговите показания на сръбски език. Като компенсация, че не бяхме допуснати до архива на Л. Колишевски беше ми предадено ксерокопие от протокола от разпита му от тогавашния директор на Архив на Македония. Оригиналът на протокола от разпита му се пази в архива на Лазар Колишевски в Скопие. Явно, че той не е изчезнал безследно, а е разстрелян от тамошните служби, без съд и присъда. Друг случай - в края на 1944 г. има опит за опожаряване на Охрид от немците, когато са спасени няколко пленени български войници. Преводачката на немския командир Кети Савинова, австрийка по рождение, съпруга на охридския фотограф Петър Савинов, е арестувана след 1944 г. и е безследно изчезнала. Тогава съпругът ѝ отива лично при Георги Димитров, който се свързва с Тито и в неопределен ден Кети Савинова се прибира окъсана и мръсна на Столичната централна гара. До края на живота си тя не проговори за това, което е преживяла в Титовия ад. Нейният архив постъпи в ЦДА и аз в разговор съобщих на Серафим Северняк, който беше написал книга за тези събития и по които имаше и игрален филм, че може да допълни книгата си с документи от нейния архив. Думите му бяха, че той е приключил с този въпрос, пък имал и деца, а скоро след това и той си отиде от този свят. Явно, че са съществували подобни връзки. Има много интересни документи, съхранявани сред документите на бившия Партиен архив, свързани с Павел Шатев, който е министър на правосъдието в Скопие след 1944 г. и е единственият оцелял „солунски атентатор“, който през Втората световна война е бил съветски шпионин в България. За тази си дейност той излежава присъда в Кюстендилския затвор. Другият деец е Панко Брашнаров, който е свързан с левицата в македонското движение. Скоро след като двамата изпадат в немилост пред Лазар Колишевски изпращат писмо до ЦК на БКП, което настояват да се препрати до Й. В. Сталин. В писмото те пишат за продължаващите гонения и репресии срещу македонските българи във Вардарска Македония. Явно, че писмото от България е препратено до Й. Б. Тито. Двамата скоро са арестувани, като П. Брашнаров е убит в концлагера, където е изпратен, а П. Шатев хвърлен в затвора, но скоро е изхвърлен, защото е тежко болен, и умира на битолското сметище, където наскоро след това е намерен. В архивите на УДБ би могло да се види кой за какво е репресиран и съден и колко е лежал в лагерите, както и за разстрелите. Дори комунистите в Македония са преследвани. Почти всеки българин, обявил се дори насила за македонец, е лежал в затвори и концлагери. Спомням си, че такъв е охридският комунист Петър Пирузе. Пострадали са и семействата на тези хора. И днес страхът е толкова голям, защото от отварянето на архивите в Северна Македония може да се види истината. В същото време Белград не отваря своите архиви, където са истинските документи на тайните служби и на репресиращия апарат.
- През последните 30 години имало ли е случай, в който някой от македонските политици да прояви воля да отвори архивите?
- С бившия шеф на Архив на Македония – Зоран Тодоровски, работихме заедно и издадохме две книги – за революционните борби в Тиквешията и дневника на Кръстю Мисирков. Той беше сред кандидатите да оглави комисията по досиетата в Македония. Започна голяма кампания за дискредитирането му, заради тази му кандидатура. В личен разговор ми сподели, че ще го принудят да се изсели. Каза ми преди 10-15 г.: „Ти нямаш представа каква документация има в тази комисия и колко много желаещи има да се отворят досиетата им. Или очакват някакви пенсии, или привилегии за това че са били агенти на УДБ“. Той почина преди 4-5 г. Интересното е, че тези, които се интересуваха от тази тема, много бързо си отидоха от този свят, а бяха здрави и прави. Журналистът Владо Мокров също почина много рано. Бившата министърка на МВР Доста Димовска, която беше директор на Културния македонски дом в София, също бързо си отиде. Ходили сме при нея в Културния център да ѝ занесем документални издания по македонския въпрос, издадени от нашите архиви, но тя ни казваше, че това е огън и не може да ги сложи в библиотеката на центъра и си ги носеше вкъщи. Този страх съществуваше още по времето на Любчо Георгиевски, когато беше министър-председател и беше искрен привърженик за по-голямо сближаване между двете страни. Той, заедно с Димовска, която тогава беше министър на вътрешните работи, не можаха да направят нищо, макар че бяха начело на македонската държава. Там, и до ден днешен съществува този страх. Искам да споделя още нещо, което тук малко е известно. Към всяко издателство и институция в Македония има т. нар. лектори, които цензурират написаното и без техните корекции нищо написано не може да бъде отпечатано. Те са или сърби, или от смесени македоно-сръбски бракове. Бил съм свидетел на такова издевателство над авторите, за което вероятно има някакви нормативни наредби.
- Кога започва подготовката за сърбизация в македонските територии?
- Сръбските апетити към нашите територии започват още 40-е години на 19-и век, при Илия Гарашанин, който по това време е министър, а по-късно и министър-председател. Сърбия е имала претенциите да бъде обединително звено на всички славянски територии на Балканския полуостров. Тези си идеи той разработва в неговото известно „Начертание“. Но за истинска македонизация вече може да се говори след Сръбско-българската война в края на 80-те години на XIX век, по времето когато проф. Стоян Новакович е дипломатически представител на тогавашното Сръбско кралство в Цариград. Започва се използването на продажни български души от Македония, като едни от първите са Коста Групчев и Наум Евров, а по-късно към тази група се присъединяват Кръстю Мисирков, Диаманди Мишайков и Димитър Чуповски. Тогава никой не обръща внимание и не се гледа сериозно на тези опити. Но тази опасност, надвиснала над македонските българи става реалност след резолюцията на Коминтерна от 1934 г. по македонския въпрос и най-вече от есента на 1944 г. когато се създава отделна македонска държава в рамките на СФРЮ. Днес определено можем да кажем, че македонизмът в Повардарието вече е победил. Центърът на Скопие прилича на лунапарк. Ако погледнем тамошните монументи на българските герои като Гоце Делчев и Даме Груев, ще ги видим на Скопския площад яхнали коне, а те кон не са „виждали“… Там ще видите скулптори освен на Александър Велики, и цар Самуил, но и на римският император Юстиниан, на антични весталки и античен кораб сред Вардара и какви ли не още налудничави творения. Гърците донякъде сложиха прът в колелото на тамошната развихрила се антиквизация, но тези паметници на глупостта и пошлостта все още са по местата си.
- От това ли се страхуват в Северна Македония, за това ли не отварят досиетата, за да не бъде разбита на парчета историята на западните ни съседи, възможно ли е да са унищожени документи?
- Не съм сигурен дали досиетата ще излязат някога на бял свят, защото дори мнозинството в парламента е антибългарско, а то би трябвало да гласува за тяхното разсекретяване и оповестяване. Те, най-вероятно ще бъдат унищожени. Много бързо западните ни съседи могат да „преработят“ истината, което те много успешно демонстрират през последните десетилетия. Не само е възможно, а е сигурно, че са се унищожавали документи. Тези документи, които са пристигали в Скопие, са идвали от Белград, а там никога няма да отворят архивите си. Цялата информация е минавала през цензура. Аз дори не съм сигурен, че архивите на УБД изцяло са в Северна Македония. По-скоро досиетата в Северна Македония се пазят, за да се „удрят“ неудобни хора чрез пресата. Сред хората, които взеха български паспорти, има и такива, които са на важни места, но не са все още пряко ударени. Може би и техните досиета да са на разположение и се чакат техни изяви. Освен това, Зоран Заев заяви, че най-близкият народ на македонците са сърбите. Аз съм сигурен, че архивите в Северна Македония няма да бъдат отворени. Четох писмото на Любчо Георгиевски. То е доста разумно, но защо той като беше министър-председател не направи нищо, а може би както казва той тази „дълбока държава“ му пречеше за това? Разговарял съм с Доста Димовска, която също ми казваше, че не може да направи нищо, а тя беше министър на вътрешните работи. Щом те не можаха, след като имаха възможностите и желанието да излезе истината на светло, не виждам кой сега ще направи това. Давам ви за пример – получихме документи от досието на Павел Шатев, което беше пристигнало от Белград, но ни предупредиха да не ги публикуваме, защото нямало разрешение от Белград. Копия от тези документи са в ЦДА в София в Отдела за чуждестранни микрофилми. Ако има някакви досиета, ще бъдат вадени на парче, за да „скъсяват с една глава“ тези, които ги надигат! Досиетата държат хората в страх. Хората може да са починали, но те могат да се използват срещу семействата им, нещо което там е правено не веднъж. Най-важни според мен са не толкова личните досиета на агентите на УДБ, защото те отдавна може да са унищожени, а документите за антибългарските процеси, за концлагерите, за затворите и за разстрелите на българите след 1944 г. Много малко са оцелелите от тези затвори и концлагери, сред които са Венко Марковски, Благородна Божинова, Темелко Нешков и Васил Хаджикимов и от които има писмени свидетелства за ада през който са минали.