Николай Василев*
Месец и половена след като президентът Путин обяви Херсон за неделима част от Руската федерация, министърът на отбраната Сергей Шойгу заповяда изтеглянето на руските части от града, а седмица по-късно те започнаха да го обстрелват. Дори и част от вярващите на заклинанията на руската пропаганда започнаха да изпитват объркване. Херсон част от Русия ли е, или е вражески град? По-същественият въпрос обаче е какво е Русия? От векове като че ли няма ясен отговор на този въпрос.
Знаем, че към края на 9 век в Източна Европа възниква държава, която скоро става по-голяма дори от империята на Карл Велики, разпаднала се няколко десетилетия по-рано. Тя носи името Рус, за което се предполага, че произхожда от името на викингския главатар Рюрик. В края на 10 век владетелят на Рус княз Владимир приема православното християнство от Константинопол, а писмения език от България, макар в обширните му владения да се говорят множество славянски, скандинавски, фински и дори гръцки наречия. Доколко покръстването и въвеждането на църковнославянския език са довели до хомогенизация на населението - е предмет на остри дискусии, но така или иначе през 1240 г. Киев е завладян от монголите и съдбата на различните части на някогашната Рус през следващите векове е много различна.
След разпадането на Златната орда, сърцевината на Рус попада в пределите на Великото литовското княжество, което по-късно постига династично обединение с Полша. Законодателството в Литовското княжество е изписано на езика на Рус, а доста по-късно основен език на аристокрацията става полският. Така се формира Полско-литовската държава или Жечпосполѝта. Тя е аристократична република, в която кралят бива избиран от благородниците. Повлияна е от Ренесанса и от Реформацията. За кратко част от благородниците възприемат протестантството. Но казашките първенци не получават статута на пълноправни граждани и това довежда до множество бунтове.
Докато в ренесансов Киев се водят политически и религиозни дебати, далеч на североизток се утвърждава Московското княжество, което постепенно отхвърля зависимостта си от татарите. През 1547 г, век московският княз Иван, Грозни (Страшни) се обявява за цар на цяла Русия, макар да се става ясно какво точно е Русия. Краят на 15 и началото на 16 век е епохата на големите географски открития и първите опити на европейците да колонизират света. Докато португалци, испанци, англичани, французи и холандци се отправят на задморски експедиции, Московската държава, въоръжена с европейски мускети завладява Сибир, започва търговия с Китай и дори пресича Тихия океан и стъпва на американския континент. Едва московците са стигнали до Охотско море, те успяват да завладеят това, което днес наричаме Източна Украйна, включително град Киев и околностите му. Лазар Баранович, един от владиките от Полско-литовската държава убеждава московските завоеватели, че Киев е майка на всички руски градове и така за известно време успява да запази църковната независимост на града от московския патриарх.
Едва през 1721 г. Московската държава
е официално ребрандирана като Руска империя.
Западната част от днешна Украйна е присъединена към империята едва в края на 18 век, но най-югозападните райони никога не стават част от „Русия”. В съгласие с Договора „Рибентроп – Молотов” Сталин ги присъединява към Украинската съветска социалистическа република, която, според съветската конституция не е „Русия”.
В известната си статия „За историческото единство на руснаците и украинците”, с което той предварително оправдава кървавата си инвазия, Путин обвинява Ленин, че е отделил Украйна от Русия. Истина е по-различна. Далеч преди Революцията, с постепенното засилване на националистическите идеи, се появява неяснота дали цялата Руска империя е Русия, или под този термин трябва да се разбира само земята на „великорусите”, както московците започват да се наричат, за да се разграничават от „малорусите” (украинците) и белорусите. Още тогава се лансират идеи, че великорусите, малорусите и белорусите са всъщност един народ, но империята не прави сериозни опито да изгради подобна идеология, защото тя би отслабила легитимността ѝ върху откровено неруските провинции. Вместо това, се
провежда политика на „русификация”, включително и в Украйна.
През 1863 г. и през 1876 г. са издадени укази, с които се забраняват публикации на украински език, с изключение на фолклорни приказки и песни. Много от украинските интелектуалци са принудени да избягат в териториите контролирани от Австро-Унгария, където властите са щастливи да противопоставят украинския национализъм на полския. Там православната църква запазва своя ритуал, но приема върховенството на папата.
Разграничаване между понятията „Русия” и „Руска империя” е извършено през 1905 г., когато е свикана първата руска Дума. Финландия отдавна се радва на свой парламент, а Бухара и Тува са разглеждани като васални държави и не изпращат свои представители в Санкт Петербург.
Руската историография и до днес разглежда интервенцията на страните oт Антантата през 1918 г. като чуждестранно нашествие, но всъщност целта на интервентите е да помогнат на белогвардейците – страната в Руската гражданска война, която се бори за „единна и неделима Русия”. Побеждават червеноармейците, които след като създават СССР, от който „Русия” е само част.
Съветският съюз е замислен като държава на световния пролетариат. Към него, след „Световната революция” е трябвало да се присъединят всички нации, преди различията между тях да изчезнат, а когато дойде комунизмът, да изчезне и държавата.
Границите на Руската съветска федеративна социалистическа република се променят многократно през съветския период. Тува, родината на Шойгу, за известно време се води „независима държава”, след което е присъединена към РСФРС. Казахстан също за известен период е част от „Русия”. От март 1940 г. до юли 1956 г. съществува Карело-финска съветска социалистическа република, която обаче е върната в състава на РСФСР . Още при съzдаването на СССР е създадена и Кримската автономна съветска социалистическа република, в състава на РСФРС, която след изселването на кримските татари (които в продължение на поне шест века са съставлявли огромното мнозинство от населението на полуострова)
е преустроена като „Кримска област”,
а през 1954 е прехвърлена в състава на Украинската съветска социалистическа република.
През целия период на съществуването на Съветския съюз, мнозина в чужбина продължават да наричат неформално цялата държава „Русия”, поради което процесът на русификация остава почти незабелязан за чуждестранните наблюдатели. С настъпването на ерата „Брежнев”, властите престават да легитимират режима си с проект за изграждане на комунистическо общество. Вместо това се утвърждава идеята за „реалния социализъм”. Строят е такъв, какъвто е и няма нищо по-добро от него.
Но превръщането на СССР в „руска държава” се оказва невъзможно. Според Юрий Сльозкин СССР заприличва на комунален апартамент. Всяка националност придобива своя стая, докато руснаците живеят в хола и си мислят, че целият апартамент е техен. Постепенно обаче се изгражда нещо като „руско-украински кондоминиум”. РСФРС няма своя комунистическа партия, но всички други републики имат и Украинската комунистическа партия се оказва доста влиятелна фракция в КПСС. Лидерът на всяка от републиканските партии ( с изключение на украинската) е от местната националност, но винаги има заместник, който е или руснак, или украинец. Последният често държи реалната власт! Така в самата Украйна „русификацията” (изместването на украинския език с руския) и „украинизацията (утвърждаването на украинската идентичност) се развиват едновременно.
Планът „Солженицин”
Критиците на Путин често посочват влиянието на националиста Александър Дугин и дори на отявления фашист Иван Илин, но избягват да посочат идеите на Александър Солженицин като фундамент на представата на Путин за това какво е „Русия”. Това се дължи вероятно на това, че Солженицин е лауреат на Нобелова награда и човекът, който представи пред света ужасите на „Архипелага ГУЛАГ”. Самият той е наполовина украинец и вярва, че всички народи, които могат да проследят своето културно наследство до Рус, продължават да са един народ, независимо от това, че векове наред са живели при съвсем различни условия. През 1990 г., докато той е все още в изгнание в САШ, „Комсомолская правда” публикува негова статия озаглавена „Как да изградим Русия”. Солженицин предлага Съветският съюз да се преустрои от държава на световния пролетариат, в държава наследник на някогашната Рус. Да обедини тогавашните РСФСР, Украйна, Белорусия и северната част на Казахстан и да даде незабавно независимост на всички останали републики, като на Молдова се позволи обединение с Румъния, стига последната да го пожелае. Трудно е днес да преценим дали неговия план е имал шанс да успее, но е сигурно, че тогава щеше да се възприеме от мнозина като огромен жест на добра воля и на „астиимпериализъм”. Стара максима е, че великият лидер е не този, който настъпва, а тоз, който знае кога да отстъпи. През 1990 г. планът „Солженицин” не бе възприет нито от Горбачов, нито от консервативните му политически противници. И двата лагера се надяваха, с различни средства да запазят единството на целия СССР. Солженицин беше сред малцината, които разбираха, че това е невъзможно.
В крайна сметка планът „Солженицин” не бе реализиран защото бе отхвърлен не само от съветските лидери, които след злощастния опит за преврат от август 1991 г. изгубиха всяка реална власт, но и от републиканските лидери на Украйна, и което е по-важно, на Русия.
И до днес националният празник на Русия е 12 юни, денят, в който през 1991 г. Русия обявява своя суверенитет и избира свой президент. На 1 декември 1991 г. Украйна провежда свой референдум и всички области, включително и Крим, гласуват за независимост. Няколко седмици по-късно три от четирите републики, основателки на СССР приемат декларация,
с която разпускат съюза и формират т.н. „Общност на независимите държави”.
Мъглявината обаче остава в съзнанието на мнозина руснаци. По думите на Андрей Кортунов: „Съветският съюз всъщност не се разпадна в края на 1991 г., а само навлезе в дълъг, сложен и противоречив процес на постепенно имперско разпадане. (...) За много дълго време основната част от постсъветското пространство - с изключение може би на трите балтийски държави - оставаше по същество едно цяло по отношение на икономически връзки, транспортна и логистична инфраструктура, стандарти на образование, наука, култура, и най-вече от гледна точка на манталитета на управляващите политически и бизнес елити. (...) Следователно истинският разпад на СССР се случва едва днес, буквално пред очите ни, а държавите, възникнали в постсъветското пространство, тепърва ще преминават през всички предизвикателства, рискове и болки на имперския разпад.”
Мъглявината в съзнанието на Путин и путинистите за това какво всъщност е „Русия” пролича по най-недвусмислен начин през 2014 г., когато Украйна подписа споразумение за асоциация с ЕС, с което се сложи край на дори теоретичната възможност Украйна да влезе в някакъв руски интеграционен процес. Русия започна война, която доби чудовищни мащаби, през 2022 г., когато става ясно, че процесът на „дерусификация” е необратим. След като не успя нито да обезглави Украйна, нито да „освободи” Домбас, Путин се впусна в кампания на унищожение на украинската инфраструктура, с надежда да деморализира украинското общество и докато част от него напуска страната завинаги, друга част да приеме да се върне в руския „строй”. Планът няма реални шансове да успее, но Путин очевидно е убеден, че няма избор, защото ако се изтегли от Украйна, представата какво всъщност е Русия ще се замъгли още повече и може да настъпи много по-голям кървав разпад.
*Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора