Стратегически държави, прокси-държави и територии-импланти. Това не са просто кошници от държави, но и вектор на „антиеволюция“ на една държава, например Украйна. И именно според посочените по-горе кошници ще бъдат разделени страните, които не са включени в елитния клас на „първите”.
Маркерът за разделение ще бъде много специфична концепция за демокрация, например "срещата на върха за демокрация", която се проведе във Вашингтон: бяха поканени 110 държави от 197.
В момента за Съединените щати се появиха редица геополитически активни и потенциални заплахи. Възникващият „синоцентричен свят“ трябва да бъде класифициран като активен: Китай, Северна Корея, Мианмар, Афганистан, Иран, Пакистан, Етиопия и редица други африкански държави.
А също и „Голяма Русия“ (този формат сега се популяризира в Москва вместо неосъществимата идея за нов СССР): Руската федерация, Беларус, Армения, Сирия, Таджикистан, Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието и така наречената ЛДНР (непризнатите „републики“ в Донабас -бел.ред.).
Активните заплахи под формата на двата гореспоменати геополитически субстрата се идентифицират от Вашингтон като ключови външни предизвикателства за Америка.
Но има още два блока, които се възприемат от САЩ не като врагове, а като ненадеждни съюзници. Това е "арабският свят", представен от Египет, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия. И „Тюркският съюз“: Турция, Азербайджан, Туркменистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан. Ненадеждните съюзници са фокусът на вниманието, но не и целта на активната фаза на сдържане.
Що се отнася до „враговете“, трите групи държави, посочени в началото на текста, но с различни функционалности, ще бъдат в челните редици на борбата „за демокрация“. Стратегически държави – тяхната задача е да се ангажират във фазата на максимално обостряне (което според идеята на Вашингтон не трябва да се случва).
По отношение на Китай това са Япония, Южна Корея, Тайланд, Филипините, Израел (в контекста на Иран) и ключов съюзник – Индия (която все още трябва да бъде убедена в тази роля чрез обещания да създаде там аналог на Китайско-американски модел на икономическо взаимодействие от 80-90-те години на миналия век). По отношение на Руската федерация това са Полша, балтийските страни и Скандинавия.
Прокси-държави: тяхната задача е да „играят по геополитическите нерви“.
За Китай и неговия синоцентризъм това е Тайван, за Руската федерация – Украйна, Грузия и Молдова („агресивното трио“). Държавите/териториите-импланти са потенциални „мини", които се създават в тялото на враждебни субстрати.
В Китай - Хонконг, Тибет, уйгурите, опити за "будистки майдани" в Мианмар. В Етиопия (провинция Тиграй) „внезапно“ се появи сепаратизъм. В Руската федерация - Беларус, Северен Кавказ.
За ненадеждни съюзници под формата на тюркския съюз и арабския свят се очакват „гледачи“: например Ирак, който е хванат в триъгълник от проблеми (шиити, ИДИЛ, кюрди).
При определени сценарии Ирак може да създаде проблеми за „Велика Русия” в Сирия и монархическия „арабски свят” в Персийския залив, и тюркския съюз в Турция, и синоцентризма в Иран.
Най-смешното е, че демокрацията няма нищо общо с това. А думата пък изобщо..
САЩ канят Пакистан на срещата на върха с много условна форма на демократично управление, с единствената цел да го откъснат от Китай.
Съединените щати подписват договор за отбрана на стойност 500 милиона долара със саудитците, въпреки че журналист е разчленен в посолство на страната.
Унгария не отива на срещата на върха, но участва Полша (със същия набор от претенции относно формата на управление и нарушенията на правилата на „новата антропология“).
Поканени са Филипините, където се практикуват извънсъдебни екзекуции, но Турция не. Но са поканени ДР Конго, Ангола.
„Боливарската“ Латинска Америка е напълно игнорирана: Куба (разбираемо), Боливия (неразбираемо), Никарагуа (преизбирането на Ортега), Венецуела (разбираемо), Хондурас (изобщо неразбираемо).
Всъщност причините са добре известни: "боливарианската" Латинска Америка просто си позволи да води независима политика, за разлика от Мексико и Колумбия.
И те не са толкова големи като Бразилия, но въпреки това не трябва да бъдат пренебрегвани.
И сега заключението за Украйна.
Цялата външна политика на страната беше изградена върху идеята да стане за Съединените щати „втората Полша“, тоест върху желанието да влезе в групата на стратегическите страни.
Но САЩ нямат нужда от втора Полша, те вече имат „първата".
Просто властите в Киев не забелязаха, че в предишни години Украйна беше страна-имплант в постсъветското пространство.
Сега ѝ отредена ролята на прокси-страна.
Украйна, като костенурка без черупка, пълзеше по оживена магистрала и щеше да пълзи в тревата, но високи бордюри пречат ...
Това е много опасна роля – ако се разгори геополитически конфликт, страни като тази изчезват в началните действия на пиесата, като Меркуцио в "Ромео и Жулиета" на Шекспир.
Както знаете, докато умираше, Меркуцио успя да прошепне на представителите на две враждебни къщи, в битката, в която горещо се намеси: "По дяволите двете ви семейства" ...