„Обсебеност. Лора и Поетът“ е заглавието на неотдавна излязлото изследване за взривоопасното пресичане на съдбите на поета Пейо К. Яворов и Лора Каравелова. Авторката д-р Виолета К. Радева посвещава книгата на 110-годишнината от трагичната развръзка на тази любов, завършила със смъртта на всепризнатата столична красавица и ослепяването на обичания и популярен поет. Перипетиите на техните сложни взаимоотношения, чиято кулминация е на 29 срещу 30 ноември 1913 г., през отминалите десетилетия многократно са привличали внимание на литературните критици и историци, издадени са десетки книги, много повече студии и статии.
Изследването на Виолета Радева слага край на десетилетия лъжи, наложени от идеологическата цензура. Тя показва документи, които съзнателно са премълчавани от някои изследователи, а те хвърлят нова светлина върху драмата, която се е разиграла на софийската ул. „Раковски“ № 126.
С любезното съдействие на автора Faktor.bg публикува откъс от книгата:
Из главата "Изкушенията и изкусителките"
"Аз ти завиждам, защото съм влюбен в любовта."
Яворов в писмо до Боян Пенев
Жените, сексът и любовта може да изглеждат страничен и несъществен елемент от историята за връзката на поета с Лора Каравелова, завършила трагично и за двамата. Ако отделям внимание на интимните му преживявания изобщо, на отношенията му с представителките на нежния пол, то не е заради търсене на пикантни подробности, не е самоцелно ровене в неговите похождения, характерни общо взето за почти всички млади мъже, още повече за емоционалните им представители, в чиито редици първите места заемат поетичните натури. Възторженият възглас на Кирил Христов "Пиян съм аз от свойте младини" спокойно може да бъде отнесен и към него. И той като поета, възпял виното и страстта към жените, може да отговори на упреците за забъркване в различни пикантни истории, че истинският лирик е почти винаги роден любовник. Мястото на жената в живота и във вътрешния свят на Яворов има значение, доколкото властното ѝ присъствие очертава генетично заложени характеристики и свидетелства за непримиримите противоречия в неговата неспокойна душа, тласкащи го към крайни действия в решаването на остри конфликтни ситуации. Тези вътрешни противоречия между идеала и конкретните обекти на любовното чувство, между желанията и реализацията им, между Беатриче и Месалина, метафорично казано, са не само житейски жребий, но и център, сърцевина на неговата поезия. Душата му се лута между два свята – земния, този на плътта и небесния, този на духа. Трагедията е, че поетът, а и човекът, не открива път от единия към другия, че тези два свята са в непрекъсната битка и в невъзможност да постигнат разбирателство и хармония, че той е разкъсван между тях. Чувствителността на темата предопределя и подхода ми към нея. Стремежът ми е не да дообогатявам, доукрасявам, досъчинявам повече или по-малко известни любовни преживявания на Яворов. Позовавам се на лични негови разкази, спомени на роднини, приятели и жени, на запазени писма и други документи.
От литературата живеем с образите на няколко типа жени, възпявани или обругавани от мъжете. Това са образите на: жената-ангел – всеотдайна, самопожертвувателна и серафически чиста; жената-вдъхновителка и Муза; жената-изкусителка; жената-демон. Вглеждайки се в живота и в поезията на Яворов, можем да открием всичките тези типове, появяващи се и проявяващи се обективно в едно и също време от различни жени, но и търпящи метаморфоза в неговите очи, докато ангелската девойка от вдъхновителка и мечта се превърне в презирана уличница и демонично същество. Той не понася еднообразието и делничността. Спокойното щастие и верността не са негов дял в живота. Не случайно възкликва: "Аз не живея, аз горя!" ...
Първите засвидетелствани сексуални прояви на Пейчо Крачолов са от времето, когато отива гимназист в Пловдив. Яким Петров, негов братовчед, разказва как се наложило да напуснат набързо квартирата си в дома на един грънчар в Кършияка, защото Крачолчето, ученик тогава в пети клас, нацелувал съседско момиче на тяхната възраст и скандалът ги прогонил. След години е разкрил пред Михаил Арнаудов, че като ученик в Пловдив е живял с омъжена жена, която преди това била без деца и тя родила син от него.
В Анхиало Пейчо Крачолов се влюбва в учителката Нонка Чипева, сестрина дъщеря на д-р Георги Вълкович. Заедно с другарите си Михаил Янков, Петко Тодоров, Яким Петров, К. Лъсков, Сава Донев Добриянов той участва в серенадите, които младите хора устройват на двете учителки Нонка Чипева и Екатерина Бояджиева. Квартирата им била на брега на морето, до самото основно училище. "Кика" – Екатерина Бояджиева, била приветлива, песнопойка и много весела мома и често канела на гости. Нонка била по-сдържана и съсредоточена, но също певица. Докато Кика пеела много хубаво някои народни песни, Нонка в крак с модата от края на XIX век свирела на мандолина и пеела руски романси или декламирала стихове на Пушкин, Лермонтов, Некрасов. Тъга и мечтание. Настроението на тези дни можем да усетим в поемата "Калиопа", в стихотворенията "Великден", "Край морето", "Недей ме пита", "Желание", "Чудак", "Бабина приказка", "Есенни мотиви", "Повя горняка", "Денем призраци мъгливи", "Духна вятър от усои", "Безмълвна нощ", "Не млъква вой", "Май", "Градушка", "Епитафия", "Арменци", "Мъгли покриха небесата", "Минзухар", "Мечта", "Зловещо мръщи се небето", "Сонет", "Сърце, сърце, смири се клето" и други. Приятелите му разказват колко обичал да седи сам върху издадената скала, известна днес като Яворовата скала, и да наблюдава как светлината играе с морето и неусетно променя синьозеления цвят на водата със сив, наситен и тъмен. Слушал как вълните бучат и се блъскат с глух ропот в хлъзгавите черни камъни, как фучи студеният вятър и вдига тревога в гърдите му. Там, усамотен, навярно е мечтаел за любов и щастие, а просторът може би го е викал с неизречени обещания. И какво ли друго, освен безпокойството, събудено от морската и небесната шир, слели се в едно, е водило ръката му, когато тук, в Анхиало, е написал през 1900 година:
"Една съблазън ме упива,
Зовът ме шепотно мечти –
Далеч, де никой не отива..."
Романът с Нонка не продължил, защото, както твърди Михаил Арнаудов, тежката дума си казала майката на начеващия поет. Не я харесала, тъй като "имала била момата високо чело и мязала на п... в лицето, когато си снемела шапката".
Екатерина Найденова споделя в спомените за брат си, че в този романтичен южен град той бил увлечен и в красивата 15-годишна племенница на хазаите си гърци, надарена със сини като цвета на морето очи и с необикновени руси коси с червен оттенък. Той им писал: "Морето се бунтува, обаче аз го не чувам, от съседната стая слушам гласа на малката Ервали, която пее с чист кристален глас една сантиментална гръцка песен, и ето защо аз мисля, че тряба да напусна къщата на кир Хрисо – няма защо това дете да се увлича".
В цитирания спомен за сърдечните романи на Яворов Арнаудов посочва още едно негово увлечение в Анхиало – по чирпанката Ана С., много хубава и приказлива, но омъжена. Бил готов да я вземе, ако оставела мъжа си, но тя била болнава и любовта му минала бързо.
Никола Захариев, също съученик и негов приятел, твърди, че той бил "чувствена и еротична натура", много лесно се увличал и бързо се влюбвал. В Сливен, където двамата били на квартира при едни и същи хазаи, той се увлякъл по 17-годишната племенница на хазайката – хубаво, елегантно момиче с руси къдрави коси, сини очи, червени като ябълки бузи и устни "сочни малини". Само преместването на Пейо Крачолов в Стралджа го спасява от скандал и фатални последици за момичето и за него. Но и в Стралджа страстта го шиба като камшик и той неуморно търси случаи за нейното поне илюзорно задоволяване. В сезона на седенките не оставя на мира връстника си Ст. Г. Кьосев, учител в селото, с настоявания да ходят на седенките, за да погледат "модрите очи на В. К.", рядко красиво девойче, както твърди Кьосев.
Огненият телеграфопощенец, иначе затворен, стеснителен и страхлив, търчи подир момите и подир жените със завидна енергия и безстрашие. В писмо, писано от Сливен през 1897 г., той изповядва: "Аз тук и добре и зле съм; ясно виждам, че службата от ден на ден ме убива. Тук всичко е заспало и нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек разбуди!.. Всичко, що е около ми, е тъй дребнаво, че човек неволно намразва живота си, неволно ръката се повдига към челото и настойчиво някак си иска да прекъсне нишката на този безцелен, омерзителен живот. Но... да живеят Бакхус и Венера!" Приятелят му Петър Алеков отбелязва, че тоя "поет и разбойник в съща премяна", както го нарича, обичал много жените. Когато му гостувал в Ямбол, където Алеков е телеграфист, двайсетгодишният поет винаги настойчиво искал да се разходят из града, за да видят "хубави жени". През 1902 г. Яворов отишъл в Ямбол да държи реч по македонския въпрос. Бързал да си тръгне за София веднага след събранието, но забравил за намерението си. Причината била, че у Алеков в това време дошли от Стара Загора негова леля с дъщеря си, много красива девойка. Нито вечерта, нито на другия ден, нито на третия ден поетът си тръгвал и най-после изплюл камъчето – бил лудо влюбен в братовчедката на своя приятел. Такава красавица виждал за първи път в живота си. Решил да я иска от майка ѝ и да си отиде сгоден, но търсел неговото съдействие. "Можеш да разчиташ – казал той – на моето решително противодействие. Ти не познаваш моята братовчедка и само защото е красива си се влюбил и искаш да се сгодяваш. Тя наистина е добре възпитана, майка ѝ е била дълги години учителка, но нито тя е за тебе, нито ти – за нея." Алеков се постарал да обясни, че принадлежат на два различни свята, а освен това искреното му мнение било, че не трябва да бърза да се жени, защото, увлечен в македонското движение, ще създаде само едно нещастно семейство.
За Яворов в голяма степен важи изводът на Ницше за мъжа:
"Истинският мъж иска две неща: опасност и игра"...
Показателно е, че предимно русокоси и синеоки момичета събуждат неудържимо сексуалния му апетит. Такава русокоса хубавица със сини очи е Гана Крачолова. Той неизменно търси майчиния образ в срещнатите по пътя девойки и жени. Амбивалентното му отношение към майката се пренася върху представителките на нежния пол. Те го изпълват с копнеж, но не могат да задоволят глада на сърцето му, да угасят жаждата на нагона. Любовта за Яворов не е цвете, което, по израза на Ибсен, винаги расте под снега. Това най-съкровено човешко чувство за него няма нищо общо със северна приказка, със съзерцание на хладните звезди или с разходка из ледените фиорди. Неговата душевност е душевност на южен човек, в чиято кръв бушува виното на плътските наслади. Подобно на Молиеровия Дон Жуан той може да каже, че в любовта обича свободата, че пред любовта и свободата избира свободата. Когато Мина е склонна да се омъжи за него против волята на родителите си, Яворов пише на сестра си Екатерина, че малката се е много нажежила. Михаил Арнаудов твърди в статията за сърдечните връзки на поета, че неговото най-сериозно увлечение било по Мина Тодорова и че бил казвал на по-старата си сестра за нея: "Ако ще е, тя ще е вече! И веднъж тя му пристанала, но той я върнал".
Яворов има съзнание за бързопреходността, за ефимерността на своето любовно чувство, за своето капсулирано Аз, което не намира път към жената като духовност. За поета тя е преди всичко плът, съблазън, наслада. Женската душа за него е подвластна на инстинкта и жаждата за удоволствие, суетна и елементарна, затова не търси път към нейната светая светих. За него жената не крие никакви загадки, освен загадката на плътта. Той иска чистота, но не вярва в нея. Търси духовност, но не я разбира. Женската психика за него е запечатана със седем печата. Затова онези любовни връзки, добили печална публичност, имат трагични развръзки и повличат участващите в тях към душевно крушение и към смъртта. Една от характерните негови черти, забелязана от Владимир Василев, с пълна сила се отнася и до интимния му живот. Според критика духът на Яворов "има свои собствени пътища и свои закони". Той чува непрекъснато един зов: "нататък"! и "Още със завоюването на една позиция готов е да я напусне".
Боян Пенев не подминава пикантните истории на своя приятел и често записва в дневника си различни епизоди: "Разказва за ученичеството си в Пловдив. Как живял с хазайката си като ученик от IV клас. Как развивал темите на съучениците си за тютюн – "супостата" и Плачков... за описание "На Бунарджика". Една паметна нощ. От гостилница "Балкан" – на сладкарница. Към двореца. В следите на две "нощни пеперуди" с едно кученце. Към Борисовата градина. Мисията не се увенчава с успех..."
И още: "След първия опит за самоубийство: един сразен лев, физически победен. Неговото погребение. Явиха се толкова много жени, непознати и неизвестни. Плакаха толкоз много, проляха толкоз много сълзи над неговия гроб. Те бяха онези безбройни жени, които той е срещнал в живота си и пред които се е спирал за един ден, за два, за три. Отминавал ги е и ги е забравял, но те никога не го забравиха. Какви чарове за жените у Яворов: винаги им прави силно впечатление със своята страстност, ориенталска необузданост, с невъздържаността на своя темперамент и със своето несъзнато изкуство (инстинктивно някакво) да пленява жените, да ухажва, да кокетира..."...
Пресеклите пътя му момичета и млади жени, в които се увлича, са единствено песъчинката, попаднала в мидата на душата, която става сърцевина на бисерното зърно – неговата поезия за страстта и невъзможната любов. Стихотворенията от "Безсъници" разкриват амбивалентното му отношение към любовта. Там са както великолепните любовни стихотворения "Две хубави очи", "Вълшебница", "Ела!", "Блян", "Благовещение", така и изпълнени с презрение, с към жената, граничеща със садизъм: "Чудовище", "Демон", "Затмение". От една страна дири въплощение на абсолютното любовно чувство, трептящо от чистота и ледена красота. От друга – изпитва неистово желание да свали тази чиста любов от висините, да я натика в калта, да я омърси, да я разкъса и унищожи. Яворов има съзнание за своята двойственост, за двата свята, между които се разкъсва и които терзаят ума и чувствата му. В изповедната "Песен на песента ми" отрицанието е насочено към самия него. Няма средства, които да не използва за постигане на целта си – към развратницата едни, към невинността други:
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и на невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!
(Песен на песента ми)
Противоположните сили, които действат в него, намират израз в редица знакови любовни песни:
От други свят съм аз – не си виновна ти,
дете на прах-земя, на прашните мечти:
не си виновна ти, от тебе исках аз
не сажди на страстта, а дух кристален мраз.
От тебе исках аз да бъдеш огледало
на моята мечта сред ясна самота:
вълшебно огледало, живот и образ дало
на моя хладен блян от светъл бронз излян.
(Не си виновна ти)
Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица...
И благослови тоя ден.
...
Ти в пламък ще се вледениш,
под кървав студ ще изгориш.
Че с ноктете на орел,
пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух...
...
Ще бъде в огън тая плът,
а лед ще бъде твоя дух!
И горко ще ридаеш ти,
ще прокълнеш рождения си час:
земята и небето ще кънти
от твоя стон, от твоя глас.
Тогаз ще дойде и часът
за нашия задружен път:
на моето безумие часът,
за твоето блаженство кратък път!
(Демон)
Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
странно, искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.
(А ти умираше)
Същото амбивалентно отношение към любовта и жената дишат и стихотворенията, посветени на най-съкровеното човешко чувство в стихосбирката "Прозрения", където са поместени "Стон" (На Лора), "Пръстен с опал", "Ще бъдеш в бяло". И тук надделява желанието да бъде разрушена, убита любовта.
Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба –
и себе си, и тебе да погубя...
(Обичам те)
Душата ми, жена, душата ми бе храм
на смелите мечти и светли вдъхновения.
Проклет часа, когато те въведох там!
...
Въведох те светица върху царствен трон,
на моя девствен блян облечена в порфирата.
...
Но стана ти и с яд, разметнала коси,
одеждите разкъса – своето нещастие! –
Кикотене безумно храма огласи...
Ти в блудна голота вертеп на сладострастие
душата ми направи: че бе – което си!
(Проклятие)
Нито една от жените в неговия живот не успява да го заплени и да го задоволи дотолкова, та да съумее да го задържи и да уталожи страстта му към нови завоевания. Показателно е негово писмо до Боян Пенев от 25 декември 1907 г., в което възкликва: "... Нова любов. Ах, нова любов! Любопитство, амбиция, неудържимо желание, неосъществими мечти – всичко в една посока, – напред... Аз ти завиждам, защото съм влюбен в любовта. Или не завиждам, а чисто и просто ревнувам чувството!"
Бележка на редакцията
Уникалното изследване на д-р Виолета К. Радева е отпечатана в Издателство "Лени Ан" – Русе, 2023 г. Разпространява се единствено чрез авторката. Желаещите да купят книгата могат да се свържат с г-жа В. К. Радева на нейната електронна поща: leta41@abv.bg или на лични съобщения на фейсбук профила на автора.