Ивайло Дичев, Факел.БГ*

Всичко застана на мястото си, след като разбрах, че Константин Павлов е роден под знака на Овена. Тази нужда да се доведе всичко до край по най-краткия начин, непреодолимия порив да се хвърляш отново и отново с глава срещу стената. Авторът – овен, тъй да се каже, прави набези над действителността, разгромява я, за да изчезне в небитието; той не умее да трупа плячка, не знае как да пази завоюваните територии – в мига, в който нещо стане негово, тоест спре, престане да се съпротивлява, то просто изчезва от погледа му, настроен така, че да различава единствено препятствия.

Друг велик овен, Самюел Бекет, прекара живота си в покушения върху езика. Изкуството, твърдеше той, е изразяването на това, че няма какво да се изрази, няма с какво да се изрази, няма откъде да се изрази, няма желание да се изрази, придружено от задължението да изразяваш“.

Откьде това задължение? Бекет не знае. Един глас говори в тъмнината, една уста изпълва сцената, самотно съзнание се самоизмисля, двама скитници играят на взаимоотношения. В мига, в който думите се появяват, човекът вече е хванат в капана: собственият му глас е някой дрѵг, моето – чуждо, рефлексията – битие, мисълта – безсмислие. Мислещият човек е повече от самия себе си, той не може да се мисли сам. Артистът е онзи, който осъзнава това – който е верен на своя провал: „да приемеш, че ти си артист, означава да се проваляш така, както никой друг не смее да се провали, да направиш от провала свой свят, изкуство, занаят, домакинство, живот.“

Константин Павлов пребивава в същия тотален парадокс, но по-скоро в морално-политически смисъл. Ако трябва да кажем с една дума какво правеше той през тези десетилетия, когато всички бяхме в утробата на кита: той изчезваше. замлъкваше, прекратяваше с драстичен образ текста или просто го оттегляше, отказваше да участва, напускаше списания, кафенета, организации.

И всяко изчезване, парадоксално, се оказваше Появяване, всяко замлъкване – реплика. Затова и през множеството присьствуващи в нашата литература писатели, ние виждахме именно него, отсъстващия. Можем да наречем това: невъзможността да умреш.

Колкото по целенасочено се самоликвидираш, толкова по-ярък отпечатък оставяш, защото знакът – това е смъртта на предмета, и заедно с това неговата вечност: защото тъкмо животът е истинско мимолетно, тленно, несъществуващо.

Овенът е началото на астралния кръг, импулс, искрата: наричат го  „бебето на зодияка“, доколкото в него още няма втори план, няма мета-съзнание, което би могло да манипулира, да се използва като средства за някакъв мета-цели. Тази тоталност, тази еднозначност на К. Павлов не само разсейва подозренията ни, че цялото това Изчезване – Появяване в рекламен трик, че той ни заплашва със самоликвидиране като влюбената девойка – любимия, който не ѝ се е обадил.

Много повече, отказът на К. Павлов напуска пределите на литературата, неговите стихове всъщност са само смътни следи на един далеч по всеобхватния житейски абсурд, превърнат от съзнаващия го в тотална драма. Самите стихове няма как да се разберат, те всъщност не ״отразяват“ никаква действителност; тъй както Неистовият текст не разказва, а показва невъзможността на езика да се улови за опашката, така не- прекъснатото самоизтръгване на езика, което представляват поетическите спазми на К. Павлов. Това драматизира невъзможността да живееш и да не живееш, да кажеш и да замълчиш, да присъстваш и да изчезнеш едновременно. Във всеки ред е казано ни повече ни по-малко от всичко наведнъж, думите сякаш са в кучешка захапка, катастрофа, разчекване на ляв от десен крак — и въпреки това се появяват нови спазматични думи, отново този невъзможен отказ от съществуване.

Това е изкуство, в което авторът сам е заложник, сам заплашва, сам се екзекутира. То не влиза в обичайните ни понятия, разпростряно е далеч извън книгите, въвличайки не само Светлин Русев и Любомир Левчев, но и целия идиотски свят, в който живеем.

В него К. Павлов, парадоксално, се е оказал персонаж, а ние, читателите – автори, които тепърва има да повествуват.

*Текстът е четен на сбирка на клуб „Синтез“ през януари 1990 г. посветена на „Появяване“ от Константин Павлов.