Виолета Радева развенчава митове около драмата, разиграла се на софийската ул. „Раковски“ № 126

„Обсебеност. Лора и Поетът“ е заглавието на неотдавна излязлото изследване на д-р Виолета К. Радева за взривоопасното пресичане на съдбите на поета Пейо К. Яворов и Лора Каравелова. Авторката посвещава книгата на 110-годишнината от трагичната развръзка на тази любов, завършила със смъртта на всепризнатата столична красавица и ослепяването на обичания и  популярен поет. 

През отминалите десетилетия перипетиите на техните сложни взаимоотношения, чиято кулминация е на 29 срещу 30 ноември 1913 г., многократно са привличали внимание на литературните критици и историци, издадени са десетки книги, много повече студии и статии. Изследването на Виолета Радева слага край на лъжите, наложени през десетилетията от идеологическата цензура. Тя показва документи, съзнателно са премълчавани от някои изследователи, но които хвърлят нова светлина върху драмата, разиграла се на софийската ул. „Раковски“ № 126.

С любезното съдействие на автора Faktor.bg публикува поредния откъс от книгата:

„ФАТАЛНАТА“ ЛОРА КАРАВЕЛОВА, „УБИЙЦАТА“ НА ЯВОРОВ

Всякакви легенди се разказват – и вярват! – за Лора Каравелова.

Сред свободните съчинения, да не кажа художествени измислици, а по-просто – лъжи, е един „спомен“ за Яворов и Лора в Париж от Васил Стефков Атанасов, писан през 1962 година. Той е част от поръчваните „спомени“, събирани от роднините на Яворов и се намира в ЦДА, ф. 10, оп. 3, а. е. 127. Куриозното е, че авторът е следвал в Сорбоната, бил е дълги години журналист и преводач, като кариерата си е завършил през 1960 г. във в. „Отечествен фронт“. Между 1925 и 1942 г. е бил специален кореспондент в Париж по културните въпроси на вестниците „Заря“ и „Утро“. Дългогодишният журналист, подобно на някои днешни свои колеги, така се е увлякъл в изпълнението на поръчката, та пренебрегва съобразяването дори с елементарни, известни по негово време факти. Още повече, че разказва като свидетел. За чест на Милка Марковска, тя не включва тези малко повече от три машинописни страници в сборника „Спомени за П. К. Яворов“. В тях В. Атанасов разказва как се запознал през 1910 г. с Яворов и Лора: „През това именно време, един хубав летен ден се пръсна новината, че в Париж са пристигнали Яворов и Лора. Много от моите приятели, които бяха много по-възрастни от мене, познаваха лично тази интересна двойка и бяха се виждали вече с тях. Иван Ст. Андрейчин, Николай Лилиев, Георги Белчев, Стоян Миленков и др. говореха с ентусиазъм и топлота за тях. Аз познавах Яворов само по поетичните му творби, които и до сега си декламирам тихомълком в самотни и тъжни часове. Лора не бях виждал също. С голям интерес слушах Андрейчин и Лилиев да разказват за Яворов, за неговата поезия, за Лора, за тяхната любов. Горях от желание да ги видя, само да ги видя, не да се запозная, което ме смущаваше“. 

Тук някогашният студент в Париж обяснява, че живеел на ул. „ Sommerard“, която започвала от музея „Клюни“ и завършвала с халите на Латинския квартал: „В тази същата улица, ако не се лъжа на нумер 9, се бяха установили да живеят в един хотел Яворов и Лора“. Една сутрин рано той и приятелят му Стоян Миленков имали небивало щастие: „Занесени в разговор ние не бяхме забележили, че пред нас вървяха Яворов и Лора. В един момент Миленков трепна и едва ли не извика, какъвто си е бърз и ентусиазист, а само ме стисна за ръката и развълнуван ми каза:

–Васка, гледай, ето ги! Яворов и Лора!

И цял побледня. Побледнях и аз, а може би и се разтреперах от вълнение. Пред нас бавно вървяха ТЕ… ТОЙ малко прегърбен, приведен напред. ТЯ го беше хванала под ръка и му разправяше нещо весело…. Колко красив ми се видя в своята мургава приведена фигура… Няколко време след това… забелязахме голяма група, която заобикаляше една двойка мъж и жена. Веднага познахме там Иван Ст. Андрейчин, Николай Лилиев, Петко Петков, Георги Маджаров, проф. Ст. Иванов и други български студенти, които бяха заобиколили Яворов и Лора. Присъединихме се и ние… Лора се беше плътно приютила до него. В последствие така ги срещах често и тази проявена към Яворов нежност от страна на Лора ми харесваше много… Винаги, когато ги срещах по улиците „Сомерар“ и „Де-з-Екол“, по „Бул-Миш“ или в Люксембургската градина, те ме спираха… Яворов винаги с лека усмивка ме поканваше да ги придружа. Това беше за мене най-голямо щастие и аз изпитвах гордост, когато български студенти ме срещаха с тях. През цялото време Яворов говореше на Лора (може би и на мене…) върху френската културна продукция, върху модерната френска поезия, а също така и върху пиесите, които бяха гледали“.

Не е необходимо да бъде детайлно опровергаван споменът на 70-годишния журналист (роден е на 28 ноември 1891 г. в град Карнобат). Достатъчно е да се каже, че през лятото на 1910 г. Лора е в Лондон, откъдето дори на 17 ноември 1910 г. пуска пощенска карта до Петко Тодоров, с която му съобщава, че английският език, който учи, върви добре и че възнамерява в скоро време да отпътува за Париж, а оттам за Мюнхен. От 8 декември 1910 г. пък е краткото Лорино писмо до Яворов от Париж: „Господин Яворов, ще ми бъде много приятно, ако дойдете утре заран да ме видите. Ето адреса ми: 41 Bd. S. Michel – Hotel Dacia“. На 22 декември тя напуска френската столица и на другия ден е в Мюнхен, откъдето изпраща на Яворов карта, завършваща с: „Най-искрен приятелски поздрав, разчитайки на приятелството, което ми обещахте и което бърже забравихте“. А Яворов, докато е бил в Париж през 1910 г., наистина е живял на ул. „Sommerard“ № 9. Единственото вярно нещо в този „спомен“! Ако отделям внимание на тези измислици, то е, за да илюстрирам до каква степен огромният масив от архивни материали, събрани в ЦДА, в НБ „Св. Св. Кирил и Методий“ и в музеите на поета в София и Чирпан, са несигурни и безкритичното им ползване е довело до изкривяване и дори до подменяне на факти и събития. 

Тук е мястото да се спомене за още едно свободно съчинение – как Лора, узнавайки, че  Яворов ходел често след смъртта на Мина на нейния гроб в Бианкур, го издебнала там и му се обяснила в любов. Какво казва Никола Тодоров? След погребението на сестра му той, като най-благосклонен към поета от цялата фамилия, редовно се срещал с него. Яворов го разпитвал за болестта  на Мина, кога са пристигнали Петко Тодоров и майка им, за агонията, продължила 36 часа. „Ние се срещахме още след това (става дума след опелото и погребението – бел. моя) – продължава Н. Тодоров. – Хранехме се често заедно. Един  път ми разказа, че четял Мюсе. Но той не можел да бъде нежен като Мюсе, защото е израснал в други условия. „У дома имаше често груби разправии. Аз съм свикнал на това. Къде е Мюсе! Обичан от толкова жени, гален! А какво съм аз, какъв произход? Ние сме груби хора. И не можем да дадем такива нежни стихове“… На гроба на Мина заведох аз Лора за пръв път. Тя носеше цветя. Там заварихме Яворов. Аз казах на Лора: „Да Ви представя на Яворов“. А тя: „Ние се познаваме“. Той подаде ръка, тъжен. Размениха се няколко общи приказки. Ние си тръгнахме с Лора, Яворов остана още на гроба.“ По-нататък Н. Тодоров добавя, че Лора била отседнала в същия пансион, където бил и самият той. Не знае кога Лора се е срещала с Яворов, защото той прекарвал много време с поета почти всеки ден.2. По-голямата част от останалото време поетът посвещавал на русата „приятелка на творците“, с която живеел в една квартира.

Повече от век смъртта на Лора Каравелова остава загадка въпреки внушителното количество писания, обясняващи как и защо се е самоубила. През тези десетилетия стотици пъти е обругана като виновница за гибелта на Яворов, като „фаталната жена”, повлякла го в блатото на смърдящата буржоазност и откъснала го от творчеството. Обвиняват я за нейната „тиранична любов“, определят я като „своенравна“, като съпругата, отредила му „една сурова и безпощадна участ“, тъй като го тласнала към самоубийството. В изобилието от изстъплена литература по въпроса, хвърляща безапелационно вината и отговорността върху нея и очистваща изцяло поета, авторите не само си позволяват да фалшифицират данни, да изкривяват или да премълчават факти, но и най-откровено да лъжат. Документалните свидетелства за живота и за взаимоотношенията на Яворов и Лора се използват често пъти не само недобронамерено, но в много случаи и недобросъвестно, въпреки гръмогласните клетви. В случая е добре да си спомним един от уроците на Буда, който казва да не вярваме на нищо, което е повторено много пъти; да не вярваме на авторитети или на учители, а да изследваме сами нещата.

Истината не се определя нито от политическата власт, нито от диктата на манипулираното обществено мнение. Често повтарят приписваното на Гьобелс изречение, че една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина. Обичайната практика сякаш потвърждава валидността на това твърдение. Но само на пръв поглед. Лъжата никога и при никакви обстоятелства не може да бъде истина. Защото истината не зависи от нашите желания, колкото и горещи да са те. Тя не зависи от волята на човешките институции, без значение дали са политически или религиозни. Тя е скрита в деликатната хармония между нашите разум и чувства, и онова, което Е, т.е. Абсолюта.  Дори когато посредством физически и психически терор изглежда сразена, погубена, тя все пак си проправя път и неунищожимата лоза разперва своите ластари като апокриф, като притча, като семейно предание, като виц ако щете. Трябва само да си отворим очите и ушите. Над нея бдят сили, по-висши и вездесъщи от най-бруталната човешка мощ. Живите води на истината неминуемо отмиват всяка закоравяла лъжа.

Обикновено за творчеството на Яворов казват, че е „раз-двоено”. Няма да се впускам в сухо картотекиране на какви „двойки“ различните литературни историци и критици го делят: два периода на творчество, двусмисленост и яснота, социални и интимни и т.н. Както иронично се изразява Никола Георгиев, „Пъден от вратата, злият дух на „грубите сечения“, канен или не, влиза през прозореца“. Защото, допълва ученият, е ясно, че „без понятията за двоичност в случая не може да се мине“. Но в случая не ни интересува оценката, анализът на творчеството му с оглед на неговите характеристики, теми, жанрове, художествени средства. Интересува ни човекът, разкриващ се чрез своята поезия, който също е раздвоен, противоречив, неясен. Той не е раздвоен в смисъла на колеблив, променлив, непостоянен. Той е антиномичен, тотално вътрешно противоположен, едновременно добър и жесток, разяждан от необуздана ревност и страдащ от своята необузданост. Райна, вдовицата на П. Ю. Тодоров, в интервю пред Христо Бръзицов обяснява защо Петко не разрешил на сестра си да се свърже с Яворов с думите: „Петко обичаше Яворова, но сестра си обичаше повече и не искаше да я види в ръцете на тоя човек с властническо чувство – колкото нежен, толкова и корав”. Нещо подобно е записал в спомените си за кръга „Мисъл“ и Стилиян Чилингиров: „Той (става дума за Яворов – бел. моя) на пръв поглед беше много тих и кротък, но разядоса ли се нещо, веднага побързва да бръкне в задния джоб на панталоните си. Там той постоянно държеше малък джобен револвер, винаги пълен. Угрозата от тоя револвер съм изпитвал неведнъж и аз и то за нищо никакво. С какво съм го предизвиквал до едва ли не смъртна заплаха, не си спомням“.

У него творческа сила и нагон за разрушение съществуват заедно, което, ако се доверим на Юнг, е възможно при слаба способност за рефлексия. Той е крайно чувствителен за своите страдания и за абстрактните неволи, изпитвани от другите, например за изгнаническите мъки на арменските неволници, прогонени от роден дом, откъснати от любими близки хора или ангажираността му с македонското освободително движение, но е твърде равнодушен към мъките на онези, които го обичат. Такъв е спрямо Минка Тодорова, така се отнася и към Лора Каравелова. Често се е гневил безмерно, когато някой е постъпвал не според неговите очаквания и в разрез с личното му желание. Потърпевшите сигурно биха могли с пълно право да се провикнат като Давид: „Докога ще гори като огън гневът ти?” Подобно поведение Карл Густав Юнг нарича аморално. Прекалено страстна натура, Яворов не се отказва от нищо, сякаш изживява всеки свой ден като последен. Животът е пилигримство. А пилигримството е пътуване, насочено към определена цел, което включва и някакво търсене. Без съмнение човекът Пейо Крачолов Яворов е в плен на архетипа на Разрушителя. Целта на този архетип е растежът. Подвластният му Аз най-много се страхува от застоя или от унищожението, от смъртта. А смъртта е един от демоните, които го преследват още от зората на неговия живот. Спрямо Змея (проблема) той реагира като се стреми или да го унищожи, или да се унищожи. Или убиваш, или се самоубиваш! Преживяването на този архетип в крайна сметка води до смирение, до приемане на смъртта и тленността. В живота на Яворов Ерос и Танатос си оспорват първенствуващата роля. На ниво съзнаващ разум, на ниво Его като че ли побеждава Смъртта, но на трансцендентно ниво тържествува Любовта. Поетът преживява мистериите на Любовта и Смъртта като посвещение в едно по-висше ниво на битието. В някакъв момент преди да изпие чашата с отрова, той неминуемо е осъзнал, че не е невинна жертва, че злото, жестокостта и смъртта живеят в Цялостната личност.

Коя е Лора е известно. Отговорът на въпроса обаче каква е като личност, като психика зависи изцяло от гледната точка на този, който търси обяснение за нейната смърт. Както можем да се уверим от обичайните твърдения както на пристрастните роднини на поета, така и на мнозина наши съвременници, тя е фаталната жена, погубила големия български поет със своята патологична ревност, с капризите си, със своята еснафщина и разглезеност. Без типичните пристрастия  и клетви към Лора беше очеркът на Стефан Памуков, придружаващ книгата му „Неизвестни писма на Лора“. В послеслова на редактора литературният критик Атанас Свиленов отбелязва приносния характер на книгата: „Отговаряйки си на въпросите каква е тази жена и какво е мястото ѝ в духовния живот на поета, ние си доизясняваме и неговата личност… На много от предубежденията на пристрастията, натрупани около Лора, тази книга отговаря убедително, като ни рисува личност силна и оригинална, духовно извисена, творчески самостоятелна“. Закъснял опит да се оттласне донякъде от характерната омраза на Яворовите роднини към Лора и да обрисува сравнително по-обективно нейния вътрешен свят, прави и Ганка Найденова в книгата „Лора – Яворов. Писма и документи“ (по същество второ допълнено издание).

Доколкото мога, ще се абстрахирам от всяко пристрастно мнение и от предвзети заключения, почиващи върху отдавна утвърдени прочити или от емоционални предпочитания към любимия поет, с чието творчество сме израснали, а то ни вълнува, разтърсва, покорява. Както и досега, ще се придържам максимално към фактологията, независимо дали някому е неудобна или не я познава. В поредица за Яворов журналистката Светослава Рудолф интервюира между другото двама психиатри – доц. д-р Георги Койчев и д-р Василева. В техните коментари има две фрапиращи неистини. Едната е на д-р Койчев, който твърди, че смесени кокаин и вино водели до „още по-страшна агресия“. Не знам откъде е професионалната информация на психиатъра д-р Койчев, че Лора във въпросната вечер у д-р Тихов е била употребила кокаин… 

Приказките без доказателства, че била „душевно болна кокаинистка“, излизат от ветеринарния лекар д-р Найден Найденов, племенник на Яворов, който прави неимоверни усилия да спре появата на втората част от книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов“ и засипва редакции и официални партийни органи с всякакъв род обвинения и абсурдни истории. За чест на авторите, които изследват и пишат за събитията и трагедията на две по своему забележителни личности трябва да се признае, че те не са се подлъгвали да мултиплицират измислиците и злостните лъжи. Не вярвам, че сериозен учен като д-р Койчев се е доверил на фрапантните лъжи, разпространявани от известния с голямата си активност в съчиняването на най-различни абсурдни истории д-р Найден Найденов, според когото Лора била „тежко заболяла от злоупотребата с кокаин“ и била навлязла в живота на поета като „душевно болна кокаинистка“. Тъжно е, ако източникът, върху който се гради компетентното мнение на доц. д-р Г. Койчев, е този! А вечерта у д-р Тихов, според свидетелските показания пред съдебния следовател, Лора изобщо не е пила. Четиримата мъже са изпили четири бутилки вино. Повръщаното с дъх на алкохол, за което се споменава в огледния протокол, е от Яворов след прострелването. Втората неистина е лансирана от д-р Василева, явно възмутена от поведението на Лора в Париж. Според нея тя дебнела Яворов на гроба на Мина. Тази лъжа шества триумфално в кажи-речи всеки текст, посветен на връзката между бъдещите съпрузи. Едва в последните години се чуха гласове на изследователи, които подложиха на съмнение истинността на тази измислица, както и на прословутия епизод със зимната виелица и премръзналата Лора, която по нощите отишла да тропа в квартирата на поета, а той по милост я пуснал и… така тя го „съблазнила“ и „изиграла“. 

Появата на писмата, които Лора е писала до Яворов, разсеяха тази съчинена от Атанас Крачолов басня, като дадоха отговор на много въпроси. Интимната връзка между двамата е точно фиксирана – 1септември 1911 г., денят след генералната репетиция на пиесата „В полите на Витоша“, на която Яворов е поканил Лора. Следобед той отива да ѝ занесе луксозен екземпляр от драмата с посвещение: „На госпожа Лора Каравелова“. Двамата са сами. Искрите, които прескачат между тях, довеждат до възпламеняване. Вечерта е премиерата. През нощта влюбената пише: „Не мога да спа и не мога да пиша. Щастието е и скъпо и неочаквано… Ако можеш да подозираш колко е скъпо и желанно и отдавна очаквано това „неочаквано“ щастие…“ Приятелите им забелязват промяната. Михаил Арнаудов отбелязва в дневника си, че след премиерата отишли в казиното, където стояли до 11/2 часа. Дора Габе пише:

„Седяхме на втория ред с Боян Пенев, а зад мене беше Лора. Нищо не знаехме за нея, нито за него… Когато извикаха на сцената Яворов, видя ми се много променен – не бях го виждала отдавна: свитият и приведен Яворов имаше нов блясък в очите, беше нов човек, вече изплувал от нивото на нашата действителност, сякаш имаше пиедестал… Когато се свърши, Яворов ни намери и отидохме заедно в казиното.“ Заедно са с Михаил Арнаудов, д-р Михаил Тихов, Александър Паскалев. Появява се Лора – „в черно, с гладко вчесана черна лъскава коса, с големи влажни тъжни очи. Мина край нас. Яворов и Б. Пенев се привдигнаха и я поздравиха. Тя отмина и седна заедно с лицата, които я придружаваха, недалеч от нас“. 

На 30 август Лора изпраща на поета няколко думи, които започват така: „Скъпий приятелю, позволявам си да Ви нарека тъй, защото, струва ми се, че приятелството е чувството, което съзирам в очите Ви и което, като нещо искрено, чисто и никога несрещнато, ми е много ценно“. Само два дни по-късно, след посещението на поета в дома ѝ, обръщението вече е друго: „Сега се върнах от казиното, гдето отидох да те вида на излизание от театра“. 

И още една лъжа или по-скоро изкривяване на фактите. Д-р Георги Койчев споменава, че двамата били изградили садомазохистични отношения, но не конкретизира кой е садистът и кой  – мазохистът. От общия смисъл на неговото становище личи, че садистката е Лора, а Яворов е мазохистът, любителят на страданията. Като такъв го разкриват и редица негови стихотворения. Какво крият обаче писмата на Яворов? На Дора Габе, в която е влюбен, на 10 юли 1905 г. пише: „Следвало би да заключа, че аз обичам лошите си настроения. Щом е тъй, ако господ поиска да ме направи щастлив, трябва да ми стовари върху главата такъво нещастие, че всички хора, от първия до последния, да бъдат върховни щастливци при мене. Но понеже такъво щастие не е по човешки сили, мога да се опасявам, че ако някога побеснея от отчаяние, аз ще полудея от радост! (Без смях!)…“ По-нататък влюбеният Яворов продължава: „… Вие имате натура, при която и да бихте желали да направите зло, ще пипате с пръстите на ангел, когато аз – и да искам да помилувам човека, пак ще го удуша“.  На 23 юли 1905 г. изповядва, че от любов искал да ѝ бие шамари, за да се разплачела , а той да я утешавал. Двойственият Яворов по дълбинни наклонности е и садист, и мазохист. А ето какво пише Михаил Кремен в пощенска картичка от декември 1906 г.: „Аз няма да ти стискам до болка ръката, а ще я целуна, макар да зная, че във време на целуването може да ме цапнеш по устата. Ти не си играеш“. Яворов е интровертна натура и може да бъде описан чрез дефиницията, която Юнг дава на този психологически тип: „Човекът с интровертна нагласа мисли, чувства и действа по начин, от който ясно проличава, че мотивацията изхожда преди всичко от субекта, докато обектът играе в най-добрия случай второстепенна роля“. Докато Лора, въпреки леко меланхоличния си израз е жизнерадостна, весела по натура, но възпитателните методи, приложени спрямо нея от майка ѝ и от  Католическия пансион, я правят понякога бунтуваща се, объркана и донякъде колеблива, променяща решенията си при силен психологически натиск. 

Не куршумът, а попарената любов взривява сърцето на Лора. Знаем, че любовта може да бъде много опасна. От любов хората правят безразсъдни неща – отвличат изгори, похищават чужди жени, започват епични войни. Митовете и класическата литература, както и операта, изобилстват с примери. Дали обектът на страстните чувства ще се казва Елена, Жулиета, Офелия, Бътерфлай, Флория Тоска, Виолета, Мими, Гергана, Ралица или Лора е без значение. Любовната страст, образно казано, води жертвата си за халката в носа. 

Юношата Пейчо Крачолов рано започва да осъзнава потребността си от любов и от задоволяване на либидото. Прави го дръзко, без съобразяване с условията и обичаите, без особени задръжки и някакъв подбор на обектите, към които насочва стрелите на нагона. Иска да бъде обичан, но опасността от обвързване го ужасява и в крайна сметка любовните отношения изпадат в криза. Докато е в позицията на ловец, преследващ подплашената плячка, се показва като жаден за взаимност, за нежност, за любов. Когато обаче покорената, трепереща от желание и изгаряща за ласките му жертва се остави в неговите ръце, панически гледа да се измъкне и започва да се чувства като уловен в капан, сякаш не е бил той преследвачът. Това, че пред Мина поставя като пречка благосъстоянието на нейните родители, а той държал жена му да бъде бедна, е измислена, несъстоятелна причина, за да отхвърли ангажимента си към детето с две хубави очи, на което уж бил посветил съответното стихотворение. Като знаем за неговите многобройни сексуални завоевания, как можем сериозно да повярваме на думите, отправени към Мина Тодорова, че никога не я бил погледнал с очите на мъж, че никога не я бил пожелал като жена? От една страна се стреми към идеалната, възвишена любов, а от друга – задоволява половия си нагон със случайни жени без задръжки. Така висшият Ерос, съединяващ душите и нисшият Ерос, съединяващ телата, остават завинаги на двата противоположни полюса – единият земен, смъртен, другият небесен, безсмъртен – подобно на Кастор и Полукс. Той не може да обикне Жената като жива, цялостна същност. Тя или е само вдъхновителка, Муза, или е задоволяваща плътските му потребности. Опитът двете функции да бъдат съвместени чрез връзката с Лора Каравелова и последвалия брак, се оказва пълен провал, завършил със смърт.

Никога и никоя жена Яворов не е обичал така, че да не може да си представи своето съществуване без нея. Едва ли някога е виждал собствения си живот като хармонично съчетание между творчеството и любовта с конкретна жена, каквато илюзия със сигурност е имала Лора Каравелова. Той преследва обекта на възпламенения си интерес, но щом паднат всички реални или фиктивни пречки към обладаването на жената, първата му мисъл е да бяга. Да си припомним как постъпва с Мина. Яворов обича чувството си към нея, а не живата, крехка, победена девойка. Ако Лора го беше държала на разстояние, ако той трябваше да се доказва непрекъснато като победител в двубоя с жената, вероятно не би се стигнало до трагедията. Нейната любов обаче е такава, че помита всички пречки по пътя си. Въобразявала си е, че брачният им съюз ще е венецът на тяхната, минала през големи изпитания, любов. Вярвала е, че ще може да осъществи, заедно с любимия мъж, и най-смелите си мечти, да изживее магията на тъй наречения hieros gamos, на космическия брак. Странно е, че тя не е  класическата кокетка, която умее да създава изкуствени препятствия край себе си, че не съумява да разпали с по женски коварни ходове жив неговия мъжки интерес. За разлика от много по-малката от нея Дора Конова. Лора е чужда на подобни евтини хитрини. Нейното поведение не е на свенлива, неуверена, покорна жена. Със съзнанието за собствена стойност и право на свободен избор тя изпреварва своето време, превръща се в символ на модерната жена с освободена от предразсъдъци психика, заявяваща естественото си право да избира и да се превърне от обект на мъжките желания в субект на любовта. Така тя изпреварва Багряна с нейната виталност и езическа чувственост…