Путин и путинистите по света отново активно заговориха за дипломация. Но техният лидер даде недвусмислен отговор за това какво разбира под дипломация. А именно да бъдат признати някои от анексиите, които страната му обяви през последните месеци. Или казано с други думи, светът или поне Европа да се върне към стария познат свят преди Втората световна война. До тогава, в продължение на векове войните са често явление и те винаги завършват с "дипломация". Едната страна обикновено преговаря от позиция на силата и убеждава другата, че ако не направи определени отстъпки, ще плати още по-голяма цена. Страната, която преговаря от позиция на слабост, се опитва да убеди силната страна, че не е в неин интерес да изисква прекалено много отстъпки, защото цената, която ще трябва да плати, за да получи повече от това, което ѝ се предлага, (краткосрочно или дългосрочно) ще бъде по-висока. И разбира се съществува дипломация между равни "велики" сили, които се договарят за това, което малките страни ще трябва да изпълнят. Или казано по друг начин, си
"признават" сфери на влияние и сфери, в които се конкурират
Този опасен и отвратителен световен ред доведе до две световни войни и след създаването на ООН, и особено след подписването на Хелзинкското споразумение, се прие, че границите на държавите не могат да бъдат прекроявани със сила, или със заплаха със сила. Но същевременно се приемаше, че всяка "страна" има право на самоопределение, защото противното е империализъм. Никоя етническа или религиозна група обаче няма право на държавно самоопределение, защото това би било сепаратизъм. А дипломацията се превръща в умение да убедиш другата страна да направи това, което искаш от нея, като я убеждаваш, че то е и в неин интерес, или като ѝ предложиш нещо в замяна, без възможност да я рекетираш!
Подобен международен ред е разбира се спорен като легитимност и труден за поддържане. Но все пак изглежда някак по-добър от стария.
Към края на Втората световна война, президентът Рузвелт си представа международния ред да бъде поддържан от
"четирима полицаи" - САЩ, СССР, Великобритания и Китай
Маоистки Китай за дългу губи статута си на велика сила, а Франция, която по настояване на Великобритания получава право на вето в ООН, губи серия от колониални войни и престава да е толкова значим фактор, колкото би се искало на нейните лидери. Великобритания след Суецката авантюра, обикновено следва САЩ.
Презумпцията, на която се крепи следвоенният ред е, че тъй като победителки във Втората световна война изглеждат териториално задоволени, заедно ще се борят за запазването на международното статукво.
И наистина, за десетилетия войните за територии между държавите затихват. С малки изключения, като арабо-израелският конфликт, или войните между Индия и Пакистан, конфликтите се водят в границите на отделните страни и целта на враждуващите сили - пряко или косвено подпомагани от някоя суперсила - е да завземат властта и да обвържат, или извадят страната от някой пакт. Вместо за територии се водят войни за идеологии.
Това престана да е факт след 1989-91 г. Съветският съюз се разпадна и с това сякаш изчезна идеологическият съперник на "Колективния запад". Очакването беше, че както Великобритания Франция, Русия също ще приеме разпада на СССР като нещо неизбежно и ще се адаптира в новия "еднополюсен" свят. Още повече, че за разлика от Великобритания и особено от Франция, Русия не само че не губи владения след войни, а напротив. Елцинова Русия взема активно участие в разпада на Съветския съюз.
Само че, когато дивергенцията в развитието на страните от бившия СССР стана очевидна и стана ясно, че Русия губи играта на "голямата шахматна дъска" (както Бжежински оприличава Евразия),
Путин обърна дъската с фигурките
Никой, според него, не можел да го задължи да играе "по правилата". Русия имала хилядолетна мисия. Нямало как, само защото Горбачов, Елцин и т.н. преди няколко десетилетия взели едно или друго решение, Русия да се съгласи Украйна, в нейните признати граници да стане "либерална демокрация", член на ЕС и НАТО. Това било първична реалност. Ако някой в Украйна не се съобразявал с нея, означава, че е готов да остави страната му да бъде срината до основи. Ако някой на запад не се съобразявал с тези реалности, значи рискувал ядрена война, както често споделя американският "реалист" Джон Миършаймър.
Ако войната завърши с изтеглянето на Русия от международно признатите граници на Украйна (но и на Грузия и Молдова) и Москва приеме, че не може да налага на никого ограничения за членуване е отбранителни блокове или организации за икономическа интеграция,
Европа ще получи няколко десетилетия на мир и сигурност
Ако ли не, ще се върнем към поредицата от война - дипломация - война дипломация - прим!
България често се е опитвала да отложи вземането на важни решения, като накрая е вземала погрешното. А историята ни учи, че националният ни интерес изисква да сме част от голямото семейство на демократичните народи и никога да не заставаме до велика сила, която се опитва да разруши международния ред. Но изборът не е само геополитически. За да сме част от колективния демократичен запад, трябва да се държим като западняци. А това май не ни се отдава освен за кратки периоди!