Цветан Мънгов, Германия
За разлика от двата предходни „концептуални“ текста, любезно публикувани от Faktor.bg, настоящото писание не се изля едноактно и бързо, а се развива с месеци, търпи корекции, допълнения и съкращения.
И как иначе? Откъм северозападна Македония не спира да приижда материал, непреодолимо изкушение за всеки коментатор! Показателен детайл: предизборния клип на евроориентирания бивш премиер Ковачевски! Вероятно сте го гледали ? – Играч в „бяло, зелено, червено“ консеквентно пречи на футболист в знамето на РСМ да вкара гол! На терена се появява Ковачевски, спира топката и заявява: „Бъдещето на страната не е игра! “.
След което забива страхотен шут.
И по-нататък - победата на ВМРО – ДПМНЕ, водена от Хр. Мицкоски и Г. Силяновска – Давкова – сили, определяни като просръбски и югоносталгични – и то точно за „деня на Европа“ ! Политическото поведение и риторика на Мицкоски и Давкова, опитите за ревизия на Преспанския договор (засега вербални), демонстративния завой към т.нар. „сръбски свят“ и назначението за вицепремиер на водача на сърбите в РСМ Иван Стоилкович, стопирането на коридор номер 8 за сметка на номер 10, вълните разнокалибрен антибългаризъм …
Всичко това надграждаше ситуацията и даваше нови възможност да се уверим отново и отново в
неотслабващата "северномакедонска любов".
Стотици статии се изписаха след смяната на властта в РСМ, обществото като че ли започва да приема реалността – че вече сме два народа с два езика, населяващи две отделни независими държави.
Все още не липсват и учудени – всред тези, които хранят фалшиви надежди, живеят в началото на по-предния век или вярват в постигане на някаква правда под слънцето на общото ни грешно небе.
Но сякаш започва да се налага едно ново, адекватно разбиране! Защото македонският въпрос днес не е това, което беше преди едно-две столетия. Тогава, в романтичните години, това беше въпросът за обединението и целостта на България и българския народ.
Днес македонският въпрос е друг. И е все още открит, макар че вероятно сме на прага на окончателното му решение и трагичното затваряне на македонската глава в българската история.
Дали разбираме правилно нещата, дали ги осъзнаваме в дълбочина и перспектива? Поставяме ли точните акценти?
На това са посветени следващите редове.
Нека тук още отбележим, че - което е позитивна изненада - лутащият се из нашата медийна среда нагон за справедливост се материализира, макар все още хаотично и спорадично, в обозначение на народа и езика на съседите като „северномакедонски“. Къде осъзнато, къде не дотам, къде с доза социална агресия – защото се разбра, че било обидно „за тях“.
Но ако приемем, че - както те го искат – са просто “македонците“, къде се губи и на какво отгоре им се отдава няколковековното българско македонско? Къде остава правото на нашите сънародници от югозапада да са „македонци“ на етнорегионален принцип и българи едновременно? Можем ли да игнорираме историческата истина, българо-македонския континуитет, фолклора, богатството на западните говори, паметта на бежанците и героите ?
Изобщо започва да се осъзнава, че в настоящето
съществуват паралелно „наше“ и „тяхно“ македонско
и предимно дефиниционният дефицит и неподреденост създават неяснота и проблеми между народите и политическите им проекции.
Превъзмогвайки изкушението за пространни коментари и анализ на конкретни политически актове и етюди, оставям само същественото в текста. Защото в крайна сметка – нещата, за които иде реч са толкова ясни, че могат да се вместят в няколко изречения.
Основният изходен пункт е да разберем интенциите на северномакедонската политическа класа за ревизия на договорите от Преспа и нашият - за добросъседство и приятелство.
Общото ни минало пречи да проумеем, че основната и напълно разбираема мечта на съседния народ, пряко следствие от тяхната, от общата ни историческата драма, е да бъдат признати пред света за „македонците, говорещи македонски език, живеещи в Македония“.
Поколения в съседната държава са учени, че отделен македонски народ съществува открай-време и се е утвърдил въпреки зловредното съседство на бугарите. Те просто охраняват от редакции приказката, която са създавали десетилетия в стерилните условия на югоинкубатора. Произведени се фантастични наративи, осъществена е еманципация от паралелно съществуващите оттатък границата българи-македонци, които не са загубили българската си принадлежност и не са научени на модерния македонски език.
Но нека повторим - наблюдаваме като цяло нормална реакция на народа на днешната република северна Македония и политическото му представителство. Стремежите им са по човешки разбираеми.
Тук е мястото да се отбележи, че сръбското и московското влияние за тези нагласи се преекспонират. Такова безспорно има, но ако някой потрива ръце и получава изгоди от незрялостта в нашите отношения, това следва да ни препрати към историята с ядящия баницата и този, който я дава, не да стимулира конспиративни теории.
В РСМ на власт бяха про-европейци, сега са югоносталгици. И едните и другите
отбраняват същите „червени линии“, повтарят едни и същи заклинания.
В РСМ дори няма политически субект, който доближава нашите тези! И това – 30 години след разпада на Югославия!
Отделно от това - ако Скопие бе подвластно на Москва и Белград – откъде извира тази чевръстина, с която влезе в НАТО и се стреми към евросъюза ?
Второ - по отношение на основния днешен „препъни-камък“ в отношенията между нас и Скопие - вписването на българи в конституцията, истината е една: нито народът, нито политиците в РСМ имат проблем с това.
Северномакедонският политически елит отдавна се погрижи да обезопаси ситуацията чрез пакетно вписване на българите заедно с египтяни, хървати, черногорци и др.. Така есенциалните народи ще станат 11 . Всички условия българите да се изгубят в това мнозинство и никой да не помисли, че става дума за специален, ориентиран към България жест са осигурени.
Не е това проблемът за северномакедонските политици. Но всеобхватността на наличния договор за приятелство и добросъседство, поправките в учебниците, възможността за всевъзможни спънки по време на дългия преговорен процес, работата на съвместната историческата комисия и изобщо - перспективата пресингът от наша страна да продължи с години и да съпътства целия присъединителен процес, за предизвика реално преосмисляне на миналото – е проблем. Това е, което Мицкоски и Давкова не искат, това е, от което се страхуват.
Желанието им е вписването на българите да стане последният и единствен акт, свързан с България по пътя към еврочленството.
Именно затова наблюдаваме
преекспониране и фетишизиране на исканите промени в конституцията.
За да подсилят тези позиции, северномакедонските политици чевръсто осветляват алтернативи – сближаване със сръбски свят, руски мир и пр., Мицкоски периодично произвежда заклинания, че докато е премиер това няма да се случи, лансира вариант с „отсрочено действие“ и т.н.
За наше съжаление – въпреки разделянето с Албания, в тази посока се позиционира активността на американската и европейската дипломация. Мануел Сарацин – специалният представител на немското правителство за западните балкани - изрази пределно ясна позиция: северна Македония няма проблеми с език, идентичност и култура, но в замяна вписва българите и спазва правата им. Същата теза преповтори външният министър на Германия Аналена Бербок преди седмици. Тя каза, че вписването на българите в Конституцията било „последното парче от пъзела“ и това е официалната позиция на германското Министерство на външните работи. А Урзула фон дер Лайен каза на Мицкоски, че „конституционните промени трябва да бъдат подготвени и направени, за да се отвори първия клъстер от преговорите с ЕС колкото се може по-бързо“. Имало е и среща „на четири очи“ . Най -вероятно фон дер Лайен е повторила това, което каза на висок глас преди година - че РСМ ще влезе в ЕС като македонски народ с македонския си език.
Какво излиза? Хем имаме договор, който не се изпълнява, историческа комисия, която за пет години стигна до 11 век и охридската Архиепископия, стопирани проекти и антибългарски медиен хор,
хем едно – единствено „вписване“ било пречката ?
Редица наши политици и дизайнери на стратегията по македонския въпрос са се качили доброволно на тази пързалка с наивното убеждение, че конституционната промяна ще отприщи процес на ребългаризация, различно отношение към хората с българско самосъзнание и пр.
Празни надежди! Нека само вметнем, че основните дилеми и зреещи предизвикателства в северномакедонското „мултиетническо“ общество са свързани с албанската експанзия, не с българите. Практическата двунационалност на РСМ сплотява и едните и другите, не оставя празно място. Нека напомним, че наличието на собствена държавност улеснява роенето на народите и утвърждаването на нации. И нека най-после видим – колко от стоте хиляди притежатели на български паспорт участваха в парламентарните избори у нас ? Проверете, драги читатели! Непременно проверете и вижте – напомня ли тази избирателна активност активността на българите в останалата чужбина …
И тук стигаме до главното, до същността на македонския въпрос днес.
Това е кръстопътят за съхранението или отдаването на историческото право на над милион българи в югозапада и запада на България, както и на наследниците на стотиците хиляди бежанци от географска Македония да използват обозначението българи – македонци.
Това е въпросът за честта на пиринска Македония като плът от плътта на България, за правото в настоящето и бъдещето до северномакедонското да съществува и българското македонско.
Запазването на това право, на българската сюжетна линия в македонското развитие минава през едно единствено искане, през отстояването на едно единствено условие .
И то не е „бугари“ да се впишат в северномакедонската конституция.
Това условие е непризнаването на езика, който се говори в РСМ за „македонски“ език.
Да приемем съществуването на македонски език, без определение, указващо че го говори забравилата българското си минало македонска половина, значи да приемем съществуването на единен македонски народ.
Което би поставило CODA на македонското в българската история.
Това ще се случи бързо, за има – няма десет години, щом съседите започнат преговори и документооборот с ЕК на „македонски“.
Допуснем ли това значи да решим, че нашите сънародници от югозапада, които ползват някоя и друга диалектна дума, практикуват български диалект на македонския език, а не обратното!
Допуснем ли това, значи да мотивираме Мицкоски да продължи да преследва равнопоставеност и реципрочност – в РСМ има българско малцинство, в България – македонско! И това не са тавтологичнти словоблудства, а същината на проблема.
Защото въпросът за езика е интегрален, защото неглижирането на тази „подробност“ ще се превърне в окончателно решение на македонския въпрос.
Какви опции се очертават ?
Северномакедонските политици от изборите насам говорят за нови преговори и предоговаря-не. Това е отлична възможност!
Нека опишем идеалния вариант, пазещ интересите на двете страни. Той е елементарен и ясен като Преспанския договор, който (си) конструираха гърците.
Нашата дипломация налага обозначаването в официалните международни дела на езика на РСМ като македонски език /РСМ/ или с някакво друго определение. Заедно с това – в двустранен документ се описва какво се разбира у нас и в РСМ под „македонски народ“ и „македонски език“. Като изрично е разписано, че с „македонец“ се обозначава както гражданин на РСМ, така и българин от югозапада, пиринска Македония – македонец на етнорегионален принцип и българин едновременно.
Постигнем ли това, като жест на добра воля можем спокойно да приемем използването на „македонски език“ за вътрешна употреба в РСМ.
Ако този идеал не бъде постигнат и международно признат, следва да решим въпроса едностранно чрез повсеместно обозначаване на езика и народа на съседната държава като северномакедонски - чак докато от БАН не излязат с ясна теза как следва да бъде обозначаван езикът. В предни текстове коментирахме вариантите - Охридски ? Скопски ? Вардарски ? „Македонски – славянски“ (гръцкото предложение) ?
Отделно от това следва
Народното събрание да фиксира българската позиция в нарочен документ.
Който вижда нещата различно, очевидно не си представя как за няколко години из брюкселските зали и коридори, преговарящите от северна Македония ще се утвърдят като „македонците“. А нашите тези и наративи, където и да зазвучат - по международни форуми, научни конференции и пр. все повече ще губят легитимност, ще изглеждат като посегателство над чужда собственост, намеса във вътрешните работи и самоопределението на суверенен народ.
За миналото и историческите факти никой няма даже да попита. Македонския институт следва да затворим и да го нямаме, както нямаме сръбски, румънски и унгарски институти.
Всъщност, този процес отдавна е започнал. Македонският език присъства като такъв в стандарта ISO 639, фигурира като такъв в известните преводачи като Гугъл и др.. Дори северномакедонската редакция на „Дойче веле“, се представя като „Дойче веле на македонски“!
В този контекст нашата официална правителствена позиция, заявена през 2020 г., че „България ще признае македонския език и македонската идентичност, ако Северна Македония признае, че исторически те произтичат от български основи“ е очевидно неработеща.
Тя съществува, но керванът си върви.
Необходимо е зряло, пълноценно решение, което бързо и без болезнени рани за съседния народ, да позволи безпроблемен преговорен процес с ЕС, заравяне на томахавките, реално отваряне на границата, общуване на народите, развитие на логистиката.
За да ускорим тези процеси, следва да се откажем от редица искания, присъстващи сега в нашите позиции. Да очакваме изпълнението им значи напрежението със съседната държава да продължи още десетилетия. Поставянето на нереалистични условия ще постигне само едно – все по - пълно интегриране на РСМ в сръбско-гръцко-албанското културно и икономическо пространство. Не бива нито за миг да забравяме , че пренията ни с РСМ са буря в чаша вода. Нашите проблеми не са планетарни, а разпра между малочислени европейски народи.
Като модерна нация, член на ЕС ние трябва ясно да съзнаваме какво можем да си позволим, какво бива и какво не бива да искаме от съседна държава и народ. Нека подчертаем – не е европейско, нито модерно да указваме на РСМ какви националноисторически парадигми да развива, как да се самоопределя, как и с кого да чества исторически събития и дати.
Това на което имаме право, това, което можем да изискваме е
охраната на нашето собствено историческо наследство
в неговите знаковост, символност, пунктуалност и цялост. Изобщо принципът, който трябва да следваме, който се уважава в Европа е „чуждо не щем, своето си не даваме“. Т.е. имаме право да не допуснем някой да узурпира и изземва понятия и знаци от нашето изконно, пропито с българска кръв минало.
Отделянето на народа на РСМ от българския, както и на езика им е факт.
Но признаването на времевия пункт на раздялата не носи нищо.
Не поставим ли въпроса за езика в центъра, нашето „последно искане“ – за вписването на българите - ще бъде изпълнено и ще се превърне „в последно желание“.