Момчил Дойчев
Съвременната македонска идентичност е "въобразена" и съответно "конструирана", по известното определение на Бенедикт Андерсън. Всяка модерна нация се конструира по този път от своите национални водачи- по тази теория. Все пак трябва да се види дали това създаване на въобразена национална общност става „отдолу нагоре“, или обратно – „отгоре-надолу“, т.е. чрез натиск от страна на държавната власт. Нормалният процес на постепенна етническа и национална идентификация се осъществява отдолу нагоре – така възникват всички европейски нации. Познати са две изключения - северомакедонската национална идентичност в бивша Югославия и молдавската в бившият СССР.
Няма и следа от различна от българската македонска идентичност със сигурност до Балканските войни и чак до началото на Втората световна война. Нещо повече – всички междувоенни европейски етнолози и изследователи третират населението в границите на Югославия, а именно във Вардарска Македония и източната и южната част на Моравско и Тимошко в „стара Сърбия“ като „българско национално малцинство“. Като такова го третират сръбските документи от това време, гръцките документи от Южна Македония, присъединена към Гърция, както и документите на дипломатите от всички европейски страни и Турция.
Все пак нова Македонска идентичност има и тя е
„въобразена и конструирана“
поради трагични и травматични политически превратности основно в продължение на едно поколение, родено между 20-те и 40-те години на ХХ-ти век. Тя е въобразена и изкуствено създадена най-вече от господстващата тоталитарна комунистическа държава Югославия на много ясна просръбска, проюгославска и антибългарска основа.
„Въобразяването и конструирането“ на българска национална идентичност започва като процес в границите на Османската империя в големите исторически области Мизия, Тракия и Македония, където българският етнически компонент се настанява между 7 и 9 век. Процесът на етническа идентификация продължава до периода около началото на Просвещението, когато започва процес на национална идентификация и формиране на модерните европейски нации.
Процесът на националната идентификация в Европа постепенно приключва в периода между Наполеоновите войни и края на Х!Х век и продължава до средата на Х!Хвек. Българската национална идентичност се оформя основно след Кримската война и особено в десетилетието между обособяването и признаването на Българската екзархия, т.е. между 1860г. и 1870 г.
Възстановяването на българската държава с решенията на Берлинския конгрес през 1878 е само следствие от това вече национално обособяване.
Но какви са неговите граници?
Неоспорими са два основополагащи документа –
Султанският ферман от 1870 г.,
който определя границите на Независима българска църква и решенията на Цариградската посланическа конференция за създаването на две автономни български области.
И според Султанския ферман от 1870 г., и според решенията на Великите сили в Цариград през зимата на 1876-1877 г. областите, където поне две трети от християнското население се самоопределя като българско са: Добруджа, Мизия, Нишкия и Софийския санджак, Северна и Централна Тракия, Странджа, Родопите и Вардарска Македония.
Съществува и трети основополагащ документ – определените граници на Българско автономно княжество в Сан-Стефанския прелиминарен договор между Руската и Отоманската империи. Само че този договор е в нарушение на договорките на Руската империя с останалите Велики сили – най-вече с Австро-Унгария и Великобритания, според които автономно българско княжество ще има само между Дунав и Стара планина, което и отменя османския и общоевропейския консенсус относно това „Къде е България“. Отежняващо обстоятелство е и, че този предварителен и неприемлив за другите Велики сили предварителен договор придава на българското княжество Беломорието, Южна Македония и Източна Албания, където българското население е малцинство за сметка на български земи - Нишко-Моравския санджак и Северна Добруджа, които предава съответно на Сърбия и Румъния.
Данните за самоопределянето на населението в историческата област Македония до навечерието на Балканските войни са непреодолими. Говорещите български език християни се самоопределят като българи, а не като македонци, с толкова изключения, колкото в днешна България има хора , които се самоопределят като тракийци, добруджанци, или шопи /но не и като българи!/.
Етнографска карта на Османската империя на Буе от 1847 г., за която руският учен Тимотей Флорински казва, че е максимално точна и е правена преди началото на споровете за народностите в Македония .
Султанският ферман определя границите на Българската екзархия след нещо нечувано по това време не само за Османската империя - проведен референдум сред християнското население в европейската част на империята. В резултат от самоопределението на християнското население към българската екзархия се включват онези територии, в които две трети от християнското население се самоопределя към Българската екзархия. Определено това не е само религиозно, но национално самоопределение просто защото Вселенската патриаршия се смята от българите за предимно гръцка, т.е. проядена от етнофилетизъм, в каквото пък патриаршистите и гърците обвиняват българите / а не „македонците“, защото половината от българските църковни дейци-екзархисти са от македонските краища/. В Истанбул по това време живеят и около 50 000 българи – повече от половината от тях идващи от Македония.
Карта на Българската екзархия в нейните граници (1870 - 1912 г.).
Второ признание за българския характер на Вардарска Македония идва от
решенията на Цариградската посланическа конференция през зимата на 1876-1877 г.
Великите сили представят исканията си пред султана за създаване на две автономни български области – Източна и Западна. В западната влизат цяла днешна Вардарска Македония /заедно с Леринско и Костурско в днешна Гърция/, Моравско с градовете Ниш, Пирот и Враня – в днешна Южна Сърбия и дори източната част на днешно Косово, в което мнозинството е албанско.
В по-голямата част от съвременната географска област Македония – без нейните крайни южни и крайни западни краища, където българите съжителстват с гърци, турци и албанци, на основата на общ език, територия и етническо самосъзнание се е утвърждавала българска народност в продължение на повече от 11 века. И затова, когато идва времето тя да бъде национално "въобразена" през Х!Х-ти век, това не среща никаква съпротива сред населението нито в Тракия, нито в Македония.
За съжаление такава голяма независима държава не е изгодна на никого – нито на Великите сили, нито на съседите на България.
Отделянето на Македония от Свободна България, обединена през 1885 г. с Османската провинция Източна Румелия зарежда бъдещи противоречия. От една страна Македония става ключова позивна за българско национално обединение. От друга страна в османската провинция протичат процеси на разграничение от идеята за Целокупна България просто поради силната съпротива на всички политически фактори – от Османската власт, до съседите Гърция и Сърбия и на практика от всички останали Велики сили, начело с Руската империя. Геополитическият фактор в случая е неумолим – България не може да се противопостави на всички, за да осъществи национално обединение. „Македонският въпрос“ не е чисто български, а международен въпрос. Не става дума за това, че географската област Македония е мултинационална – в крайните южни части и в Беломорието гръцкият и турският елемент заедно са доминиращи, в западната част доминират албанците, турският етнически компонент, заедно с мюсюлманите достигат до над една четвърт от населението, в македонските предели живеят още и други малцинство – столицата на областта Солун е предимно еврейски град, арменци, куцовласи, цигани и др. допълват пъстрата етническа картина. Българите-християни са около две трети във Вардарска Македония и до една трета в днешна Егейска Македония.
Никоя велика сила и най-вече Русия нямат интерес от обединение между българите от България и Македония. Това се разбира още непосредствено след обединението на княжеството с Източна Румелия. Пръв Стамболов /а след него и Гоце Делчев/ осъзнава, че Македонският въпрос не е чисто български, а международен въпрос и затова отхвърля всякакви революционни авантюри за насилствено присъединяване на Македония към България, давайки си сметка, че това ще доведе до катастрофа поради съпротивата не само на Османската империя, но най-вече на Сърбия, Гърция и особено на Руската империя, която по това време вече мечтае да окупира цялата Черноморска област на Румъния и България , за да си отвори пътя към Цариград и Проливите.
От тази гледна точка стратегията, която поемат българските дейци и от свободна България, и от Македония след Стамболов е съдбовно погрешна. Това се проявява по време на Балканската война, когато българската армия се бие с основните сили на Отоманската империя пред нейната столица Истанбул, когато в същото време сърби и гърци „освобождават“ Македония. Ясно е че след това ще последва катастрофа, когато по време на неизбежната втора балканска война всички съседи на България я нападат от Запад, Север и Юг.
Стратегията на Сърбия и Гърция в Македония е ясна –
асимилиране на българите и превръщането им сърби и гърци.
И докато гърците имат успех в това – все пак българите в Егейска Македония са малцинство, в голяма част патриаршисти и гъркомани, във Вардарска Македония Сърбия, която няма малцинство там, освен шепа сърбомани, залага на терор, въоръжена пропаганда, образователна асимилация и заселване на сърби. След Първата световна война тази терористична политика на Сърбия, а и политиката на българските правителства след войната, води до отдалечаване на македонците от България и поява на идеи за отделеност. Но това е само началото на процеси, които не водят нито до сърбизация, нито до „македонизация“ на мнозинството от населението в Македония в междувоенния период.
Затова навлизащите в Македония български войски на Великден 1941 г. са посрещнати като освободители , а не като окупатори.
Истинско начало на македонска национална идентичност започва от края на Втората световна война в комунистическа Югославия. Едва тогава се поставят основите на въобразената и конструирана отгоре надолу нова македонска национална идентичност.
В резултат на силно травматичния исторически опит - това, че България губи за 20 години 3 войни за национално обединение с Македония – се появява възможността на основата на антибългаризъм да се формира едновременно просръбска и прокомунистическа, на основата на решенията на АСНОМ националистическа македонска идентичност.
Днес тази нова идентичност се основава на нова собствена държава, нов собствен официален език и на нова, пренаписана в националистически дух история.
Но днес буди учудване фактът на странното почти пълно съвпадение на мнението по македонския въпрос на нашите либерални хуманитаристи –„антипримордиалисти“ и антибългарските скопски примордиални националисти. За каква "наука" може да се пледира, при положение, че едните и другите отричат съществуването на исторически факти и "историческа истина". За тях научна е всяка интерпретация на фактите , понякога съчетана с пълното им отричане /както бе казал Сталин, ако нашата правда не съответства на фактите, толкова по-зле за фактите!
Факт е, че Вардарска Македония остава извън българската национална общност и държава. Факт е, че има съвременна македонска нация, съвременна македонска държава с нова национална идентичност със свой собствен официален език. Но исторически факт е и, че населението във Вардарска Македония до Втората световна война е имало българско самосъзнание и българска национална идентичност.
На преминалата дискусия за идентичностите и българо-македонския спор на кръгла маса от 27 януари, 2021 г. македонистът Стоjчо Стоjчев заяви, че в Битолския надпис, където три пъти се споменава, че цар Йоан Владислав е българин по рождение, български цар, построил крепостта на Битоля за спасение на българите - българи било не етноним, а политоним - като ромей напр. На забележката, че в български средновековни извори на много места се говори, че българите са разбили гръцката а не ромейската войска, отговорът бе че и гърци било не етноним, а политоним. На въпроса - тогава сегашния македонец не е ли по същата логика само политоним, отговори , че било означавало и националност и много друго. А не означава ли етнографска група като тракиец, шоп и пр. – за това отговор няма.
С какво спекулират хем постмодерните, хем примордиални македонисти?
Спекулира се с примордиалистката теза, която не прави разлика между античния и днешния македонец в РСМ, също както не правят разблика и българските примордиалисти между древните, средновековните и съвременните българи, с други думи не се прави разлика между етнос и модерна нация .
Но да се твърди, че българи е само политоним, но не и етноним в Средновековието е доказателство за липса на логика, защото ако е само политоним той на какво се основава ? - на някаква честа политическа територия, на мит, идеология, или на държава без население? Тогава е чудно защо македонистите приемат, че има едни и същи македонци като етнически субстрат и през античността, и през Средновековието и отново от 60-те години на Х!Х век, което е пълен нонсенс. Етноним "македонци" има, но те по време на Римската империя и Византия живеят в Тракия. Такъв е император Василий Втори, който преди да стане Българоубиец носи прозвището Македонец, защото идва от тогавашната географска област Македония!
Защо днешните македонци са издигнали паметник на "политонима" Самоел, а не на "техния" човек Василий Втори Македонец-Българоубиец?
Едва ли може да има по-подходящ паметник в днешната антибългарска република Скопие от този паметник!
Но всички тези факти ясно показват, че насилствено конструираната македонска идентичност е националистическа, а не национална, формирана по време на тоталитарния комунизъм, а не по време на демокрация.