Преди известно време реших сериозно да си задам въпроса как е възможно българите упорито да продължават да помнят – каквото и да се е случило след това – че „Русия е нашата освободителка (от османското иго)“, тоест нещо, направено от нея преди цели 144 години, но в същото време да не се впечатляват от това, да не е травма в националната ни памет, че пак
Русия ни държеше под формена колониална зависимост
само допреди 33 години. Че следователно българите, „освободени“ от Русия, това са генерациите на нашите пра-(и пра-пра-)дядовци и баби, а поколенията на колонизираните от нея са тези на нашите бащи и майки и даже на нас самите, достигнали днес „на попрището жизнено в средата“. Как е възможно според нашата национална памет ние да сме били „поробени“ от турците, от „византийците“ (преди 1000 години), но въобще, въобще да не сме били поробени от руснаците – за половин век и, повтарям, само допреди три десетилетия?
Няма как да не ни направи впечатление, че в това отношение ние
осезателно се различаваме от практически всички народи, преживели съветския комунизъм
Защото краят на комунизма за всички тях – за чехите, словаците, унгарците, поляците, прибалтийците и даже за румънците – бе и край на руското (съветското) господство над страните им, и оттогава насетне освободеността им от комунизма се преживява именно и най-вече като освободеност от руската им поробеност. В тяхното близко минало травматично се помнят не просто „комунистите“ им, а натрапената им от Москва колониална администрация. От близкото минало у тези народи е съхранен не просто споменът за тоталитарната несвобода, сивота и нисък жизнен стандарт, но за националното унижение от руснаците, от които произтичаха всички тези неща. Но ето защо реактивността им към комунизма и до днес е – неразделно – и реактивност към Русия като негов първоизточник.
У нас е отчетливо различно. Наистина немалка част от днешните българи помнят с неприязън „комунистите“ и въобще комунизма, но
не особено тясно свързват комунистите ни с руската наемна прослойка,
каквато те бяха, а и комунизмът у нас с един чужд, инороден режим. Ние не преживяваме близкото си минало като национално унижение, а освобождаването си от комунизма като освобождаване от чуждо господство. Защо това е така?
Като човек, професионално занимаващ се с културна история, и аз, разбира се, мога веднага да изредя нещата, които ще ми припомнят. За разлика от унгарците, от румънците, от прибалтийските народи, от окупираните източни германци, ние българите сме славяни и в този смисъл колонизиралите ни за половин век руснаци не са ни така чужди етно-национално, както на изредените по-горе. Да, те се държаха с нас като господари, ние им бяхме слуги, но специално за нас това бе, тъй да се каже, нещо като вътрешно-племенна ситуация. По-нататък: за разлика от гореизброените народи, плюс славяните – поляци, чехи, словаци (тук – само без румънците), които всичките са с иноконфесионална (католическа или протестантска, тоест западна) културна формираност, ние българите сме православни и в този смисъл по-скоро еднакво, едни с други, заедно с руснаците изстрадвахме тази (дали не породена от недрата на общото ни Православие) девиантна идеология. Накрай, когато „съветските другари“ господарски се обръщаха към подчинените им след 1945 г. народи от Източна Европа,
те им заговаряха на чужд (дори за славяноезичните сред тях) език
и това постоянно напомняше за чужеродността на руското господство. Литературният български език обаче е не просто близък до руския, той – известно е – е формиран от самото начало на ХХ в. именно на основата на руския и това веднага може да се види, ако го сравним с езика на онези, тогава български населения, които след края на Османската империя остават извън границите на държавата ни и го развиват по различен начин (например македонците). В този смисъл ние и само ние си говорехме с руските си „господари“ на (почти) един език. Бяхме заедно с поробителите си и отделно от останалите поробени на това базисно, почти природно равнище.
Всичко това е вярно и все пак то не ми се вижда достатъчно, за да си обясня докрай различието ни от народите на останалите бивши руски (съветски) сателити – тази удивителна не-травматизираност на българите от – направо ще го кажа – руския колониален гнет, под който преживяха детството и младостта си включително днес живеещите генерации наши сънародници; тази аберация в българската памет, повтаряща, че „Русия е нашата освободителка“ (от митичните „турци“) и сякаш напълно изтласкала това, че Русия е и поробителката (изтребителката) на нашите бащи и майки, страната, ампутирала нашите най-ранни години. Тази удивителна, казвам, липса на национална реактивност към довчерашния колонизатор, която стига днес дори дотам да съчувства на подновените му агресивни, имперски инстинкти.
Какви следователно биха могли да са по-дълбоките причини за тази специфично нашенска патология?
Според мен най-дълбоките (исторически) са преди всичко две и са тясно свързани помежду си. Първата – колкото и скандално да прозвучи, онова, което ще кажа сега – е, че за разлика от народите на повечето източно и централноевропейски национални държави от Новото време, пренебрежимо малка част от българите още от появата на новата ни държава и до самата 1944 г. успяват да изградят същинско национално самочувствие. И тук аз не говоря за някакъв национализъм (който би могъл да бъде и порок). Говоря за базисното положително отношение към националната ти обективираност в света – за това да приемаш, да си приел националността си като нещо важно за теб и затова да не си безразличен към това някой да си позволи да ти я присвоява или подчинява. Не, голяма част от българите до самата 1944 г. нямат базисно национално самочувствие – националността им не им дава самочувствие. Но тъкмо поради това и след руската окупация през 1944 г. масата от тях не се усеща особено уязвена, че чужда държава е отнела суверенитета ѝ. Нека не си правим исторически илюзии – под крехката повърхност на урбанизираното („буржоазно“) население масата от сънародниците ни и до 1944 г. „овайква“ националната си принадлежност – тази принадлежност не ѝ дава нищо съществено, а за това и поначало тя няма сериозен мотив да я отстоява около 9 септември на тази фатална година. Тя не се е почувствала нито същински унизена след инсталирането на московската (компрадорска) върхушка в страната (и изтреблението на чуждата ѝ градска „буржоазия“), нито подир краха ѝ през 1989 г. се почувства удовлетворена от освобождението си. Ако сме поробени – винаги така го е чувствала тази маса – то е „защото сме (уви) българи“ и в това няма особена скандалност (каквато би имала една поробеност за поляците, чехите, унгарците, прибалтийците). Ако пък сме свободни – така го почувства след 1989 г. същата тази маса – и в това няма нищо особено важно и скъпоценно, защото… „нали пак сме си (уви) българи“.
Ще кажа, че за това
особено българско национално само-безразличие
по парадоксален начин свидетелства и нашият официален „национализъм“. Всъщност още от самото си „изобретяване“ и до днес той е изключително „намислен“ и обикновено решително се разминава с настоящото самочувствие на сънародниците ни. Нека се забележи, че той „се гордее“ и се самонахъсва да „ревнува“ именно и най-вече нашето „славно минало“, като ще добавя – толкова повече „се гордее“ с него и толкова повече го „ревнува“, колкото то е по-далечно. Би могло да се каже, че нашата „ревнувана“ нация е нашата легенда и именно легендата е нашата същински ревнувана нация. Забележете, че истински удовлетворяващите българите „българи“ до един са били – „някога“. Сънародниците ни, чиято суверенност нашият официален „национализъм“ брани и от чиито поражения се покрусява, са… „конниците на Аспаруха“, респективно „ослепените воини на Самуила“, „вдигащият шум край Босфора (през ІХ в.) Симеон Велики“ и респективно трагичният „Иван Шишмана“. Напротив, в най-близкото си минало и особено в настоящето си българският „националист“ не намира нищо, което „да брани“, както това правеха през годините на руската комунистическа поробеност поляците, унгарците, чехите и даже румънците.
И ето: именно поради посочената особеност на българското национално самопреживяване от самото начало на съществуването ни като самостоятелна нация ние
търсим… нещо по-голямо, в което да се впишем,
в което и от което да съумеем да намерим самочувствие. Кое обаче би могло да е то?
Най-естествено – като късно сдобила се със суверенитет нация в Европа – това „по-голямо“ за нас би трябвало да е именно „Европа“. Всъщност от това, че са и са се формирали като „европейски“, се е изградило националното самочувствие на повечето национални общности на нашия континент през Новото време – включително на онези, които след средата на драматичния ХХ в. попаднаха под властта на (съветска) Русия и които именно затова преживяха тази си подвластност на неевропейския „Бегемот“ като трагично национално унижение, а освобождението си след 1989 г. като завръщане в Европа.
Тъкмо тук е втората (и тясно свързана с първата) причина за нашето
уникално, патологично русофилство
Там е работата, че от самото ѝ възникване на новоевропейската карта за България „Европа“ се оказва непосилна. Българите и преди 1944 г., с изключение на крехко малцинство, не успяват нито да станат, нито същински да се самопреживеят като „европейци“. В Европа те се чувстват или като парии или като „варвари“, които са отишли да я „послъгват“ (срв. Алековия Бай Ганю), а самата „Европа“ чувстват като земята на враждебните и играещи си с нас „велики сили“. Да, до 1944 г. (и особено след 1917 г.) „своя“ на българите не е и Русия. Те са си сами сред тия „велики сили“ и „съюзници-разбойници“. След 9 септември обаче – така и останали си „чужденци“ в Европа, невписали се в никакъв „по-голям“, за да им даде самочувствие свят – българите изведнъж се намират в нова „метрополия“. И тази „метрополия“ не ги грабва от един техен свят, какъвто е била Европа за поляците, унгарците, чехите и даже румънците, но всъщност от една културна „чужбина“, в която те са били, ако не парии, то най-малкото „маргинали“. И макар за новата руска „метрополия“ ние също – като всички завоювани страни – да ставаме „провинциали“, ние и изглежда единствени ние не се преживяваме като провинциали, откъснати от историческата си „родина“ Европа. Напротив – сега българите сякаш са станали забележими, уникални в новата империя. Те са сякаш най-заедно с новия господар на Източна Европа, в която преди това са били чужди. Да, ние поначало не сме и не сме били „близки“ с останалите поробени народи от Източна Европа, и затова сякаш и след 1944 г. не сме поробени точно като тях. Напротив: ние дори сме си намерили „по-голямото“, в което можем да се впишем, и от което да се сдобием с отсъствалото ни в Европа самочувствие. Неслучайно в съветската империя ние станахме собствено „по-малкият брат“ на „Големия“. Да, ние бяхме – също като поляците, унгарците, чехите, прибалтийците поробени, но измежду поробените бяхме в „братска“ връзка с „господаря“. В каквато не бяха останалите и в каквато не бяхме ние с тях.
Е, добре, след половинвековното пребивание извън „непосилната“ ни Европа, през 1989 г. ние отново се намерихме в нея. За нас обаче, нека си дадем сметка, това на дълбинно културно ниво не бе завръщане у дома, каквото бе за останалите бивши комунистически страни. Бе по-скоро начало на
повторно – след 1878 г. – усилие да се интегрираме
в тази Европа, да изградим собствено национално самочувствие. А нас, както тогава, така и днес, усилията ни обезсърчават. Ето защо доста бързо започнахме да изпитваме носталгия към 45-годишната си историческа дрямка в комунистическата Руска империя и в скута на „Големия брат“, който – особено днес – не би имал нищо против да си сънуваме „националистичните“ легенди от Аспаруха до Шишмана.
И да избираме „Възраждане“, за да ни направи „независими“ от Евро-Атлантика, която, за разлика от Русия е, видиш ли, „колонизатор“.