Христо Фотев

Благодаря ти за голямото търпение и за голямото мълчание, Българийо! 

В прозорците на тъмните ти влакове душата ми се радваше на себе си... В прозорците живота ми приличаше 

на истински - приличаше на щастие! Но се разбиха в тъмното прозорците и вятъра ти ми разкъса дрехите.. 

Студено ми е - приеми ме в своите обятия на селска Богородица! 

Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме и помогни ми да не лъжа повече! 

Не позволявай да умра - закриляй ме от страшната магия на красивите предмети и красивите подаръци... 

Усмихвай се на масата ми дървена - единствената маса на живота ми. 

Не позволявай да умра - завинаги да си запазя вярата в приятели... 

Закриляй ми усмивката - помагай ми да задържа до края добротата си! 

И извади ме от кръга на многото безименни жени - съпротивлявай се, - за да заплача пред една-единствена и майка тя да бъде на децата ми. 

Не позволявай да умра - закриляй ме от страшното приятелство на хората, които те изгубиха - показвай ми измамата на техните ласкателства, - не ме убивай с тяхното признание! 

Сближавай ме със болките си, вдигай ме с ръцете на внезапните си радости, аз ще докосна своите съзвездия - ще ги положа тихо пред нозете ти. 

И приеме ме - издържа ли дългото пътуване към тебе, съхранявай ме в унесените устни на децата си, за да живея - да живея истински! 

Не позволявай да умра - сближавай ме и отсега с дълбоките си корени, със корените плахи на цветята си, с дърветата си отсега сродявай ме, за да не мисля за смъртта - без никаква уплаха да се върна във земята си, да й прекрача прага с облекчение и да замлъкна в тихите обятия на майка ми! Благодаря ти за голямото търпение и за голямото мълчание, Българийо!