В началото на XIII век в Европа се появяват редица дисидентски християнски общности, сред които катарите и валденсите. Тези движения поставят под съмнение основни елементи от католическото учение – валидността на тайнствата и посланието на Църквата за спасението на душата. Те вярвали, че Църквата и духовенството са се отклонили от християнския идеал и настоявали за връщане към евангелската бедност. Преди създаването на Инквизицията Католическата църква се опитвала да се справи с еретичните учения чрез публични дебати с цел да върне отстъпниците в „истинската вяра“.

Епископът на Бургос де Осма, Диего де Асебес, който наблюдавал разпространението на катарството, предупредил духовниците в Южна Франция, че ако искат да спрат ересите, трябва да променят собствения си начин на живот. Той настоявал, че свещениците трябва да отказват светските богатства и да проповядват чрез личен пример. През 1207 г. в град Монреал се провежда публичен диспут между катарски водачи и католически духовници, сред които били Асебес и неговият каноник Доминик де Гусман – бъдещият основател на доминиканския орден. В спора катарският дякон Арно От обявил, че Католическата църква е „църквата на дявола“, сравнявайки я с „вавилонската блудница“ от Апокалипсиса, опиянена от „кръвта на светиите“.

Албигойският кръстоносен поход
Религиозните напрежения в Южна Франция се засилват на фона на политическа нестабилност и слаба централна власт. В южната област Окситания местните феодали и градски елити предоставяли свобода на вероизповедание, а някои от тях – като виконтът на Каркасон, графът на Тулуза и графът на Фоа – подкрепяли катарите. Папството реагирало с нови закони и тежки наказания за еретиците, а през 1208 г., след убийството на папския легат Пиер дьо Кастелно, папа Инокентий III призовал европейските благородници на кръстоносен поход срещу катарите.

През 1209 г. започва Албигойският кръстоносен поход, чиято цел била да заличи катарството в цяла Южна Франция. При клането в Безие същата година, според източници, загинали около 20 000 души – цифра, вероятно преувеличена, но свидетелстваща за мащаба на насилието.

Раждането на Инквизицията
Кръстоносният поход завършва с Договора от Мо-Париж през 1229 г., с който графът на Тулуза Раймон VII признава властта на френската корона и папството. Той финансира създаването на Теологическия факултет в Тулуза, ръководен от доминиканци, и въвежда инквизиционната процедура в своите владения. Така се поставя началото на институционализираната Инквизиция, чиято цел била да разследва и наказва еретиците.

Папа Григорий IX издава през 1230-те години серия були, които обявяват ересите за престъпления срещу държавата и вярата. Доминиканският орден получава пълна свобода да провежда разследвания и да организира първите инквизиционни трибунали.

„Голямата инквизиция“ в Тулуза
Между 1245 и 1246 г. доминиканците Бернар дьо Кос и Жан дьо Сен-Пиер провеждат мащабна кампания, известна като „Голямата инквизиция“. Повече от 5400 души от района между Тулуза и Каркасон са призовани да свидетелстват по въпроси на вярата. Разпитваните трябвало да признаят дали те или други лица са имали контакт с еретици или са им помагали. Онези, които отказвали да се покаят, били обявявани за еретици, имуществото им се конфискувало, а самите те били предавани на светската власт за изгаряне на клада.

По това време се появяват и първите наръчници на инквизиторите, оформени от доминиканеца Раймунд де Пеняфорт, който систематизира правните процедури срещу заподозрените в ерес.

Разпад и възраждане на катарството
Под натиска на Инквизицията катарското движение в Южна Франция било почти унищожено, но през втората половина на XIII век негови последователи се установили в Северна Италия, където станали известни като патари́ни. Те намерили поддръжка сред заможни търговски семейства и някои благородници във Флоренция, Болоня, Орвието и Неапол. В контекста на конфликта между гвелфи (папската партия) и гибелини (имперската), катарите често заставали на страната на гибелините.

В началото на XIV век нотариусът Пиер Отие от областта Фоа пътува до Ломбардия, където се среща с катарски учители, и се обръща към тяхната вяра. Завръщайки се, заедно с брат си Гийом, той възражда катарската проповедническа дейност във Фоа. Успехът им бил толкова голям, че през 1308 г. селото Монтаьо било подложено на масова инквизиция, а през 1320 г. – на втора, ръководена от епископ Жак Фурние.

Пиер Отие бил заловен и през април 1310 г. осъден на изгаряне в Тулуза. Свидетел съобщава, че преди да умре, Отие казал: „Ако ми позволят да проповядвам, ще обърна всички свои съдници към моята вяра“.

След смъртта му катарската общност във Фоа била разпръсната, а малцина последователи успели да избягат в Каталония, Валенсия и Арагон. Сред тях бил Гийом Белибасте, последният „съвършен“ катарски учител. Той бил предаден от Арно Сикр, син на жена, изгорена за ерес, в замяна на възстановяване на имуществото ѝ. Белибасте бил заловен и изгорен жив на 24 август 1321 г. в замъка Вилеруж-Терменес, без никога да се отрече от вярата си.

Малко след това братята Пиер и Жан Мори били арестувани и осъдени на доживотен затвор. В своите признания Пиер Мори си спомнял думите на Отие:
„Има две Църкви – едната прощава и освобождава, а другата наказва и дере живо. Коя според теб е по-добрата?“
„Тази, която прощава“, отговорил Мори.
„И ние смятаме така – това е нашата Църква“, завършил Отие. | БГНЕС