Бившия министър на отбраната и бивш посланик на България в НАТО Бойко Ноев, изпратена до медиите своя позиция, в която изразява загриженост дали България е готова да предаде своя военно-промишлен комплекс под контрола на Русия.

По думите му Русия отново търси контрол над оръжейната ни индустрия - нещо за което тя настоява с различна интензивност вече повече от 15 години. Нито едно българско правителство досега не е отстъпвало на този натиск, като до неотдавна въпросът практически е бил свален от дневния ред на двустранните отношения.

Вижте пълният текст на позицията:

Зачестяват индикациите, че правителството преговаря с Русия за признаване на нейно право на контрол върху българската оръжейна индустрия. Или по-точно, подготвя се междуправителствено "Споразумение между Република България и Руската федерация за урегулиране на отношенията във връзка с производството на въоръжение, военна техника и резервни части за тях, съгласно междуправителствените споразумения между НРБ и СССР", известно накратко като "Споразумение по лицензите".

Черно на бяло, в чл. 1 на руския проект за такова Споразумение се настоява за следното, цитат: "Българската страна прекратява производството на въоръжения, военна техника и резервни части за нея, по лицензите, които са предадени на Народна Република България от бившия СССР в рамките на междуправителствените споразумения по приложения към настоящето Споразумение списък." По нататък в текста се настоява България да иска писмено разрешение от Русия за всеки износ за трети страни на военна продукция, която има каквото и да било отношение към въпросните споразумения отпреди 1989г.

Казано накратко- Русия отново търси контрол над оръжейната ни индустрия - нещо за което тя настоява с различна интензивност вече повече от 15 години. Нито едно българско правителство досега не е отстъпвало на този натиск, като до неотдавна въпросът практически е бил свален от дневния ред на двустранните отношения.

Историята на тези отношения преминава през редица преговорни цикли в рамките на българо-руската Междуправителствена комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество и различни работни групи. По основния въпрос- имат ли основания руските претенции за контрол над нашата военна индустрия позициите на двете страни са били диаметрално противоположни. Може би досега.

Досега България никога не е допуснала компромис, дори намек за признаване на тези претенции.

Първо, защото въпросните споразумения са де-факто мъртви поради системното им нарушаване, навремето от СССР, а впоследствие и от Руската Федерация до тяхното фактическо, едностранно и пълно прекратяване от руска страна през 1996 г., което, освен всичко друго, е довело до щети за България (по някои оценки над 2 млрд. долара).

Второ, поради липса на каквито и да било правни основания за признаване на патентни права и защита на интелектуалната собственост по въпросните споразумения.

Трето, защото българските производители през годините са въвеждали промени и подобрения на оригиналните образци, на базата на нови технологии и материали. Редица изделия вече нямат почти нищо общо с първообразите си от съветско време.

Четвърто, но не последно- липса на правни основания руската страна да бъде считана за единствен правоприемник по тези въпроси след разпадането на СССР.

Българската позиция досега е била прагматична и честна- взаимен отказ от претенции по споразуменията с бившия СССР; прилагане на общоприетите принципи на международното право; ненамеса на държавите в регулирането на отношенията между стопанските субекти, между авторите и ползвателите на техническата документация; подкрепа на прагматични договорни търговски отношения между български и руски дружества (в рамките на допустимото, предвид членството на България в ЕС и НАТО). С една дума, България е стояла на принципа "да оставим миналото отзад и да гледаме напред", оформен в т.нар. "нулево споразумение".

Интересите на Русия да контролира българската отбранителна индустрия и въобще- колкото се може по-широк спектър от системата за сигурност и отбрана на България - са открито заявени. Тяхната реализация се проявява в рамките на официални формати, двустранни и многостранни. Те се преследват и със сенчестите средства на специалните операции и различни хибридни методи, вкл. пропагандата чрез медиите. Да припомним дирижираните "разкрития" за "български оръжия" в сирийския град Алепо преди около 1 година, които послужиха като повод официална Москва отново да поиска да сложи ръка над българския оръжеен износ. Само преди дни пак станахме свидетели на поредните внушения на официални руски информационни агенции, че едва ли не българска зенитна ракета е свалила руския СУ25 в района на Идлиб.

Натискът на Русия е последователен и системен. Важното е как българската страна, власти, медии и общественост отстояват интересите на България. Нека не забравяме, че около "случая Алепо" българската прокуратура с публична страст се нахвърли да разследва българските производители, като неоснователно омаскари фирмата "Аркус", преди да констатира, че няма никакви нарушения. Подобно е отношението и към други български предприятия, за които представители на българските власти и някои медии изхождат априорно от презумпцията на някаква българска вина, а не чуждо враждебно действие.
Реализацията на руските интереси в България в сферата на сигурността и отбраната се улеснява както от обективни, така и от субективни фактори, които си взаимодействат в различни конфигурации и динамика, в зависимост от управляващата политическа гарнитура на деня.

Главен обективен лост за въздействие е продължаващата висока зависимост на България от благоволението на Русия за поддръжката на основни бойни платформи на армията - на първо място в авиационната и ракетната област. Тази зависимост, съчетана със зависимостите в енергетиката- газ и ядрена, поставя България в позиция на "молещ се" в отношенията с Русия. Това ерозира не само специфичните ни интереси във военната и енергийната области, но и пълноценната реализация на геополитическата ни принадлежност. Това ясно се вижда от съюзниците ни в ЕС и НАТО и се отразява зле върху тежестта на България при формирането на политики и взимането на решения в тези организации. Именно тази зависимост, а не толкова проблеми с корупцията пряко влияе при решаването на такива жизнено важни, стратегически за България въпроси като членството в Шенген и Еврозоната. Време е днешните управляващи да си отворят очите за това.

Субективните лостове за въздействие са свързани с властовата конфигурация в България. Руските интереси са облагодетелствани от участието във властта на български политически субекти, които открито или завоалирано прокарват анти-ЕС и анти-НАТО позиции, открито или завоалирано пропагандират присъединяването на България към различни евразийски формати и чиито лидери се хвалят със своите тесни връзки в Москва. Това влияние все повече прозира в някои ресори на изпълнителната власт, ръководителите на които волно или неволно подпомагат руските усилия да постигнат пробив и в крайна сметка- контрол над военната ни индустрия. Впрочем, в подобен контекст бяха и атаките срещу оръжейната ни промишленост от лятото и есента на 2017 г. Тези атаки отслабиха позициите на България на традиционните планови пазари, които тя с много усилия се опитва да удържа в тежка конкуренция с Русия.

Субективният фактор може да отслабва и прекратява нежелани обективни зависимости. Но той може и да ги засилва и мултиплицира. Как иначе да се обясни ентусиазмът на висши български ръководители, които, според участници в двустранните консултации с Русия по военно-технически въпроси, през есента на 2017 г. са задали следната политическа рамка: "политиците и политиката се променят, но отношенията между България и Русия не се променят". В хода на консултациите тази политическа рамка е била уплътнена с българска нагласа за отваряне на преговори по гореспоменатото Споразумение по лицензите. Тази нагласа е била допълнена и с покана за участието на Русия в поддръжката и даже модернизацията на безпрецедентно широк спектър въоръжения и техника в Българската армия, далеч надхвърлящ болезнените проблеми на военно въздушните ни сили.
Затова въпросът кой разпореди тези позиции на българската страна на тези "консултации", има не само политическа и юридическа, но и друга страна, която засега не е известно да е застанала на вниманието на ДАНС и на прокуратурата. Но във всеки случай е застанала на вниманието на нашите съюзници.

Има различни обяснения за възможните причини тези развития да се случват именно сега, както и за натиска те да се случват бързо. Едно от обясненията е размерът на българския оръжеен износ, който вече надхвърля 1 млрд. евро и поставя страната ни сред водещите в света. Тези постижения на нашата индустрия се дължат преди всичко на усилията на хилядите инженери и работници и на техните ръководители. Те се дължат на предприемчивостта на техните акционери, които през последните години реинвестираха десетки милиони лева собствен капитал, създаваха работни места на собствен риск, без никаква подкрепа от банковия сектор или от държавата, без фанфари и рязане на ленти. Нивата на износа са доказателство за конкурентоспособността, постигната от оръжейната ни индустрия в един сектор, в който Русия претендира за монопол. Тази печалба за България обаче, в Русия се счита за пряка загуба.

Припряността около "решението" на т.нар. "лицензионен проблем" издава намерения за включването му в пакета договорености, за които се натиска да бъдат постигнати по време на посещение на президента Путин у нас. Както казва руският посланик, "Путин няма да дойде да пие чай".
За всички е ясно, че търсеният от Русия контрол над военната ни индустрия, ако й бъде даден в каквато и да било форма, би означавал на първо място загуба на повечето от 20-те хиляди работни места и безвъзвратното загробване на този отрасъл. На второ място, това би било признаване на руско право на вето върху отношенията на България със съюзниците й от НАТО и ЕС и оттам- окончателното й дискредитиране като руски анклав в евроатлантическия регион.

Нито една държава от бившия Варшавски договор и СИВ не е допуснала подобни дискусии, камо ли да признае подобни права на Русия. Не ги е допуснала и Сърбия, най-близкият съюзник на Русия в Европа.

Интересното е дали днешните управляващи си дават сметка за възможните последствия от отварянето на тази "кутия на Пандора" в българо-руските отношения и за вредите, до които това би довело. Във всеки случай, излизането на улицата на работниците на "Арсенал", "Аркус", ВМЗ, "Дунарит" и "Емко" няма да бъде в полза нито на стабилността на правителството, нито на едни прагматични и приятелски взаимоотношения с Русия.
По покана на правителството в близките дни се очаква среща с ръководителите на основните военнопромишлени предприятия за обсъждане на гореспоменатото "Споразумение по лицензите". За тези ръководители, за техните хиляди работници и служители денят на истината скоро предстои. Предстои да разберат истината и по-широките обществени кръгове, които никак не са безразлични накъде управляващите водят България.