Четирикратният печат

Теодора Димова, портал Култура

Като пристъпваме към Великия пост, слушаме за отлъчването на овце от кози. Това е Страшният съд. Овцете са при Бога, козите са отстранени. Всъщност те сами са се отстранили преди съда. Такъв е техният избор.

Разтърсващ е този откъс от Евангелието на Матей за Страшния съд, когато Син Човечески ще отдели едни от други така, както пастир отлъчва овце от кози. Значи ние сме толкова разграничими пред Него, както овцете и козите са различими за своя пастир. Пастирът никога, при никакви обстоятелства не може да сбърка едните с другите. Този ясен взор на пастира е проникновен, дори плашещ за лукавата ни душа. Може би затова сме нарекли съда „страшен“, въпреки че в Евангелието липсва такова определение. Страшно може би ни се струва това, че не ще можем да скрием нищо. Та нали ние все се надяваме, че можем някак да потулим злото, греха, неправдата, да ги замажем, да се оправдаем, злото да не изглежда зло, да го представим в друг ракурс, в друга светлина, да изглеждаме добри и след като сме извършили зло. А в онзи ден пред погледа на Пастира всичко ще излезе наяве точно такова, каквото е, каквито сме и никакво шикалкавене няма да е възможно. Ето, това ни се струва страшно, това прави съда страшен.

Иначе, както е разказан от Христос, той не изглежда така страшен. Там ще става дума за съвсем обикновени, ежедневни неща – дали сме дали хляб на някой гладен, вода на някой жаден, дали сме помогнали на някой странник, на някой болен. Дали сме били милосърдни или коравосърдечни. Дали сме показали любов или безразличие. Това, което ще се коментира на Божия съд е същото, което ние коментираме ежедневно – справедливостта и несправедливостта в света. Нали все негодуваме срещу несправедливостта, за това, че тя не получава справедливо възмездие. Ето, на последния Божий съд ще възтържествува справедливостта.

Царят ще постави овцете от дясната си страна и ще им каже: „…дойдете вие, благословените от Отца ми… защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте…”

От тези думи се започва величествения, космически, вселенски диалог между Царя и избраниците от дясната страна. Те са учудени, разбира се, че са приети в царството. И питат своя Цар с онази детска, непресторена, чистосърдечна простота – кога беше гладен, жаден, странник, кога беше гол, болен, в тъмница? Повтарят след него почти папагалски шестте състояния, които са се оказали решаващи, заради които се оказва, че са поканени в царството, за тяхно недоумение. Те недоумяват, защото за тях да направят добро някому, е нещо естествено, присъщо, нормално. Те не го намират за нещо извънредно, за някакво достойнство, още по-малко за подвиг, а и то наистина не е, защото добротата, справедливостта, състраданието, любовта са естественото състояние за човека. А Праведният съдия няма да изисква от човека нищо свръхестествено.

После Царят се обръща към онези от лявата му страна. Той и на тях дължи обяснение. И за трети път, само че в отрицание, изрича шестте състояния, които не са докоснали душата им, които са ги оставили безразлични, безучастни, топлохладни. Бях гладен и не ми дадохте да ям, бях жаден и не ми дадохте да пия, странник бях и не ме прибрахте…

И те, както и праведните, са в недоумение. Ала тяхното недоумение е коренно различно, противоположно на другите. Те питат предизвикателно, защото са убедени, че винаги са вършили добро и само добро. Ако не са нахранили Господа, то е защото не са Го видели гладен, ако не са Му дали вода, то е защото не са Го видели жаден. Но ако Го бяха видели… Ето, сега Го виждат, Той е пред тях, вече не е гладен или жаден, или странник, или в тъмница, а съдия. Но времето, тяхното време е свършило.

За четвърти път по един и същи начин, в един и същи ред проехтяват едни и същи думи, повтарят се едни и същи ситуации и действия. За четвърти път са изречени все същите покъртващи думи: „Господи, когато Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница и не Ти послужихме?”

Това, струва ми се, е единственото място в Новия Завет, където има  четворно повторение. Знаем когато възкръсналият Иисус три пъти задава на Петър въпроса „Петре, любиш ли ме?”. А тук четири пъти едни и същи въпроси и отговори се повтарят.

Това четирикратно повторение иска да ни убеди кое е важното, кое е решаващото. Иска да се запечата в нас, да се вдълбае в сърцето ни – онова, което ще се гледа в онзи ден, е милостта, която сме оказали към другите. Четирикратното повторение е като четирикратен печат – то цели да запечата в нашето съзнание, че за царството Божие не се изискват нечовешки усилия, а човешка любов. Бог иска да Му служим като на човек и то човек в нужда – гладен, жаден, странник, гол, болен и в тъмница. Той  претърпя всичко от любов към човека и иска от човека същото служение с любов. А любовта пренася добродетелите на милосърдието от този свят в Божието царство, защото единствено тя не отпада.