ЦРУ: Сърбия и Тито денационализираха Македония, наложиха изкуствено македонско самосъзнание

След края на Балканската война, Сърбия започва да води денационализаторска политика в Македония, но не успяват да унищожат подкрепата за българския дух. След 1944 г. започва налагането на македонско национално самосъзнание във Вардарска и Пиринска Македония под натиска на диктатора Тито.

Това се казва в доклад на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на САЩ от 1968 г. Документът е озаглавен „Македонският въпрос никога не умира“, а негов автор е Денисън Русинов.

Авторът подчертава, че въпросът далеч не е само исторически, а има пряко политическо и геополитическо значение. Според анализа конфликтът се изостря особено силно през 1967–1968 г., когато български публикации, свързани с 90-годишнината от Санстефанския договор, предизвикват остра реакция в Белград. Във въпросните статии „Македония е описвана като българска историческа земя, един от трите исторически центъра и горд център на българската култура“.

Анализаторът на ЦРУ отбелязва, че в България Санстефанският договор от 1878 г. е разглеждан като символ на националното обединение. Югославското ръководство реагира остро на подобни интерпретации. В Белград се появяват обвинения, че София поставя под въпрос съществуването на отделна македонска нация. Докладът посочва, че югославската преса и политически среди започват кампания срещу българските публикации, а въпросът е обсъждан дори в Съюзната скупщина (Югославския парламент).

Всичко това се случва само две десетилетия, след като югославският диктатор Йосип Броз-Тито е започнал насилственото налагане на изкуственото македонско национално самосъзнание на българите, живеещи във Вардарска Македония. В анализа изрично се подчертава, че след Втората световна война

Белград последователно изгражда отделна македонска нация, език и културна политика

Именно в тази връзка Русинов отбелязва, че Югославия е реагирала особено бурно на публикуваното в българския печат. По това време македонската идентичност вече е превърната в основен елемент от структурата на федералната югославска държава.

Американският разузнавач отделя специално внимание на историческата идентичност на това, което той нарича „славянско население“ в Македония. Русинов твърди, че този въпрос остава един от най-оспорваните проблеми на Балканите.

По-нататък Русинов отбелязва, че след учредяването на Българската екзархия националното самоопределение на голяма част от славянското население започва ясно да се свързва с българската идентичност. В анализа се казва, че „онези, които избират Екзархията, започват да се наричат българи“. Авторът допълва, че „преди 1870 г. повечето от тези славяни, които изобщо са се определяли по някакъв начин, изглежда са се наричали „гърци““, но след църковното разделение „объркването постепенно започва да изчезва“. Обективността изисква да отбележим, че

населението в Македония започва да се самоопределя като българско векове преди 1870 г

В този ред на мисли служителят на ЦРУ представя един по опростен и схематичен поглед към сложният процес на формиране на българската национална идентичност, започнал още през Средновековието. 

Русинов посочва, че българските историци смятат, че „не съществува македонско национално съзнание“ в периода преди формирането на югославската политика след Втората световна война. Докладът разглежда и демографската картина в Македония през XIX век. Русинов отбелязва, че населението в региона често е променяло националната си идентификация според политическата ситуация, религиозната принадлежност и влиянието на различни държави.

Авторът посочва, че

България, Сърбия и Гърция започват борба за влияние

в Македония чрез църкви, училища и политически организации, което постепенно превръща региона в една от най-оспорваните територии на Балканите.

Разузнавачът обръща внимание и на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), основана от шестима българи в Солун през 1893 г. под името - Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Авторът заявява, че още в началото на съществуването си ВМРО се разделя на две крила  – едното, което подкрепя присъединяване към България, и другото, което защитава автономия на Македония. В доклада се посочва, че някои от привържениците на второто крило впоследствие стават комунисти.

„В този контекст трябва да се разглежда съвременният югославско-български спор за мощите на такива герои на ВМОРО като Гоце Делчев и за подкрепеното от ВМОРО, но неуспешно Илинденско въстание от 1903 г. Принадлежат ли те на България или на югославска Македония?“, пише авторът.

Той пропуска да спомене, че костите на Делчев са предадени от българските комунисти на СР Македония през 1946 г., под натиска на диктаторите Тито и Йосиф Сталин. 

В анализа се разглеждат и Балканските войни, след които Македония е разделена между Сърбия, Гърция и България. По отношение на сръбската асимилаторска политика в Македония, Русинов пише следното:

„От друга страна, етническата политика на сърбите, които управляваха Югославия между войните и поддържаха тезата, че македонците също са сърби, изглежда също не е спечелила много привърженици там… Разбира се, това отдавна тлееше и под повърхността, където съществуваха силни пробългарски настроения; това обаче не увеличи броя на техните (сръбските) привърженици.“

Докладът описва и последиците от Първата световна война. Според автора българските надежди за обединение на Македония се провалят след поражението на България, но македонският въпрос остава източник на напрежение между балканските държави. Американският разузнавач отделя значително внимание и на периода след Втората световна война.

Авторът на анализа посочва, че

тезата за „македонска нация“ не е нищо повече от лъжовно творение 

на югославските комунисти, възприето от българските им другари.

„За по-малко от двадесет години след освобождението българските комунисти пет пъти възприеха напълно противоречиви позиции по македонския въпрос. Така през 1944-1948 г. те не само се отказаха в полза на югославяните от териториалните си претенции към Македония, но дори приеха югославската теория, че славянското население на Македония като цяло е „македонско“, т. е. нова етническа група.“ - пише Русинов.

В анализа се засяга и „културната автономия“, която българските комунисти дават на Пиринска Македония и факта, че

български граждани насилствено са карани да се запишат като „македонци“

Той отбелязва, че след 1958 г. в отношенията между София и Белград отново настъпва изостряне. Според него българската страна постепенно се връща към тезата, че „македонците“ са „българи“. /БГНЕС