Визитата на Медведев в България едва ли ще остане задълго в историята на двустранните ни отношения. Нейният фокус беше скромен - и съсредоточен върху газовите тръби. Ако трябва да бъдем още по-конкретни, предложена ни беше следната оферта: За да запази около 1,5 милиарда евро транзитни такси през следващите 15 години, България ще трябва да построи за същата сума нова тръба, идваща от Турция (а не от Украйна). Печалба за страната ни няма да има - ще има дори нетна загуба, тъй като години наред ще “инвестираме” това, което сега получаваме без условия. И ще го инвестираме в строежа на тръби, паралелни на съществуващите. Но пък оставаме в газопреносния бизнес!

Тази оферта беше оповестена като символичен рестарт на двустранното взаимноизгодно сътрудничество с Русия. По очевидни причини обаче тя трудно може да генерира обществен ентусизъм, с колкото и историческа близост между двата народа да бъде гарнирана. Просто сметката за ползите на една от страните не излиза.

Но нас това никога не ни е спирало. В АЕЦ “Белене” например по сходен начин сме “инвестирали” вече около 3 милиарда лева (с тенденция да станат 20). При това без да има и най-малката гаранция, че този проект изобщо ще заработи. Да не говорим пък дали ще бъде печеливш.

Но да оставим прагматиката настрана и да преминем към символните послания от визитата на Медведев. Щом материалните изгоди са малки или дори отрицателни, може пък символните ползи за България да са големи. Нека видим.

Защо Медведев и защо не на 3 март?

Първото, което мнозина отбелязаха, беше нивото на посещението - премиер, а не президент. Тук особена драма няма, нито пък нужда от свръхинтерпретации: въпросите, които бяха разглеждани, не изискваха присъствието на Путин. А визитата на патриарх Кирил за честванията на 3 март през миналата година остави, меко казано, смесени впечатления.

Затова прагматичният ход с Медведев, в комбинация с липсата на фанфарност около посещението беше удачно решение от руска страна. А и Путин винаги би могъл да дойде при постигане на по-значими договорености. В този смисъл посланието беше, че има някакво затопляне на отношенията, но всичко зависи от следващите стъпки.

Защо "разрешение" от Брюксел?

Любезностите приключиха със заявлението на Медведев, че всъщност не иска толкова решение от България, колкото разрешение-гаранция от Брюксел чрез България. Идеята, която стои зад това искане, е да се покаже, че страната ни не е суверенна и трябва да се съобразява с мнението на други. Това послание бе подето от местни клакьори, които напомниха как Маккейн бил спрял “Южен поток”, Брюксел ни бил затворил блоковете на “Козлoдуй” и прочие.

Русия има очевидна полза от това страните в ЕС да нямат обща енергийна политика - т.нар. Eвропейски енергиен съюз. Ако такъв реално бъде създаден и ако има общо договаряне на доставки, Газпром ще трябва да продава на всички газ на цената, на която сега продава на Германия. За България и за много други държави това ще е горе-долу два пъти по-ниска цена от сегашната. Това очевидно не е изгодно за Русия. И затова тя всячески се опитва да предотврати подобен сценарий. Аргументът, че при обща политика страните от ЕС губели своя суверенитет, е част от руската стратегия. Плащайте високaта цена, но си запазете суверенитета - какво са тук парите пред суверенитета!

Тази семпла стратегия е разбираема. Не е разбираемо обаче защо я обслужват и български политици - кой съзнателно, кой от криворазбран “патриотизъм”.

Защо да връзваме лева за юана?

На шегата на Борисов ("Нема да се плашиш от нашите самолети”) Медведев отвърна с контрашега - левът да се върже не за еврото, а за юана. Може би това беше просто невинно подмятане, но то все пак повдига важен въпрос. Моментът не е случаен: предстои ключово решение за българското членство в еврозоната. Ясно е, че Русия не желае България да се интегрира по-плътно в ЕС, а еврозоната е неговата сърцевина. Ясно е също така, че Русия предпочита един разединен и слаб ЕС. И затова инвестира в неговите пророци - например Салвини в Италия.

Защо е така ли? Ами защото, разбира се, Русия предпочита да води двустранни отношения с 28 малки и средни по големина държави, отколкото да преговаря с единен съюз, чийто БВП е около десет пъти по-голям от нейния. При първия вариант Русия е Снежанка сред двайсетина джуджета. Във втория вариант Русия е джуджето.

Но освен тези съображения, между ЕС и Русия има и тежък идеологически конфликт, който засяга както националната политика, така и международните отношения. Като модел на вътрешна политика, ЕС е демократичен и либерален. И претендира да е общност именно на такива споделени ценности. Русия залага на традиционната власт - автократичен модел, който търси оправданията си в историята. В този смисъл Русия вижда своя идеал в Китай: икономически ефективна автокрация, легитимирана с доктрина за историческо величие.

В същото време човек не трябва да е много прозорлив, за да види огромния риск за Русия от една китайска свръхсила. Русия е неин пряк съсед, а съседство с военизирани автокрации по принцип не е здравословно.

ЕС е символ и на либералния подход в международните отношения - да се създаде свят, регулиран от общи правила, в който и по-силният трябва да ги спазва. ЕС съществува, следвайки тази теория, въпреки епизодичните отклонения от нея. Докато Русия е в противниковия лагер на “реалистите”, които стоят зад идеята за егоистично преследване на националния интерес. От нормативна гледна точка за “реализма” няма какво добро да се каже. Освен това, че е “искрен” - каквото и да направят държавите, все е окей, стига, естествено, да е в техен интерес. “Реалистите” Путин, Ердоган, Ким и Тръмп си симпатизират един на друг и взаимно се окуражават. Проблемът е, че по дефиниция между тях не може да има истинска общност: днес се величаят взаимно, но утре може и да се хванат за гушите. Добре дошли в “реалисткия” рай!

Хитро коте или Троянски кон?

Като теглим чертата след визитата на Медведев, ще видим, че Русия всъщност не предлага на България търговска оферта (както стана дума, икономическите ползи за страната ни са доста спорни). Русия обаче предлага на България един алтернативен свят и една алтернативна вътрешна политика: “реализъм” в международните отношения и автокрация у дома.

Дори БСП разбира това: нейни представители сметнаха за нужно да заявят, че геополитическият избор на България е направен - ние сме в ЕС и сме член на НАТО. Това безспорно е позитивно. Но и БСП, и ГЕРБ, и “Патриотите” живеят с илюзията, че като хитрото коте ще оближат каймака на руската оферта - комисионните, патриотарското перчене пред ЕС, лакардиите за “суверенитет” и “национален интерес” пред домашна публика, без обаче да се превръщат в Троянски коне или пък да отслабват европейската интеграция. За съжаление, с Русия или без нея, именно такова е отношението към ЕС на повечето от т.нар. национал-популисти. Те не искали да разградят ЕС, а просто да го направят друг. Проблемът е, че ако Европейският съюз се напълни с подобни хитри котета, няма да има нужда от никакви Троянски коне: ЕС ще се разпадне от само себе си, както показва нагледно трагикомедията “Брекзит”. А в България (освен „Атака") никой не иска нещо подобно.

Даниел Смилов, Дойче Веле