Димитър Бочев

Като чета, слушам и гледам как в навечерието на общинските избори ден след ден граждански ангажирани гласове ме уверяваха по медии и форуми, че да гласуваш за когото и да е от двете основни претендентки за кметския стол, е едно и също, кръвта ми кипваше. Подобна уравниловка е колкото неоснователна, толкова и деструктивна. Логиката на най-българина от всички българи – Бай Ганьо, – според която и едните, и другите са маскари, не ми е по сърце. Чрез подобно типизиране се фалшифицират личности, каузи и политики, цели идейни платформи се превръщат в безидейност – чак дотогава, докато се разбутат и всички етични граници, а морал и аморал се смесят в една мътна каша. А тази смесица обслужва винаги обществената непочтеност за сметка на обществената почтеност – заличи ли се границата между нравственост и безнравственост, губи нравствеността, а безнравствеността печели.

Макар и да отразяват до голяма степен партийно-политическите настроения в страната ни, общинските избори са различни от парламентарните – не само защото едните решават управлението на държавата, а другите – на общините. Различията засягат и технологията на изборния процес. За разлика от парламентарните, общинските избори са мажоритарни, което ще рече, че те са по-непосредствена и точна картина на предпочитанията на редовите жители. Не съм привърженик на пряката демокрация, съзнавам колко опасно е да идеализираш масите за сметка на политическия елит – с подобно идеализиране започнаха опустошителния си път двете най-колосални злини не само на миналия век, а и на цялата човешка история – болшевизмът и нацизмът. Които идват по еднороден начин на власт, по еднороден начин господстват над цели народи, по еднороден начин превръщат държавата в свръхдържава, която се саморазправя със всяко свободомислие, институционализира без остатък и целокупното обществено битие, и конкретния човек. В днешна Европа общинските избори не могат да сторят всички тези зулуми, защото тяхната мажоритарност протича под върховенството на едно демократично държавно устройство, изградило си съответните защитни механизми. Тъкмо това обстоятелство ни предпазва от триумфа на един или друг политически екстремизъм в столицата и по места.

Най-общо казано, отново за разлика от парламентарните, в общинските избори битовият елемент, непосредствените социални нужди на гражданите на една или друга община преобладават във вота. Колкото и да са повлияни от партийно-политическите симпатии и антипатии на гражданството, в общинските избори потребностите на бита решават изхода от битката. Макар и общи, тези потребности са пречупени през съзнанието на всеки от нас, а това ги индивидуализира, прави ги и лични. Така че, тръгвайки към урната, всеки си има и свои специфични мотиви. Тук аз ще дам гласност на моите, сиреч ще опитам да се себеобесня като гласоподавател.

И така, бюлетината, с която гласувам като столичанин, е разнолика. Тази бюлетина е облагороденият център на София, където живея през всичките години и десетилетия на младата ни демокрация. Никога трамваите по красивата ми улица с грозно, антибългарско име („Граф Игнатиев”) не са били толкова безшумни, редовни и точни. Никога тротоарите не са били така чисти и равни и толкова осветени. Никога градинката пред черквата „Свети седмочисленици” не е била така красива, спретната и многоцветна. Та всичко това е изписано върху бюлетината, с която гласувах и с която отново ще гласувам след броени дни. Тази моя бюлетина съдържа и метрото, както и целия останал модерен и удобен, съобразен с европейските екологични стандарти градски транспорт. Доколкото считам, че всяка инвестиция в националното ни минало е инвестиция и в националното ни бъдеще, в още по-голяма степен моята лична изборна бюлетина включва и археологическите разкопки в центъра на София, които извадиха от земните недра на бял свят една история, с която имаме основание да се гордеем. В същия смисъл многото спасени с неимоверни усилия и средства от посегателствата на частни инвеститори исторически, емблематични за столицата ни сгради са също моя изборна бюлетина. Ще спомена само две от тях: къщата на Яворов, превърната в литературен музей, и Регионалният музей на София. Зная, свидетел бях на дългогодишните и тежки битки, които Столична община води, за да спаси тези паметници на културата и за всички нас, и за потомците ни. Дълги, тежки и до голяма  степен успешни бяха и битките на СО за съхраняването на много зелени площи в центъра и по кварталите. А това са битки за нашето здраве и за здравето на децата ни, битки за живот и бъдеще.

И ако някой рече, че всичко това е заслуга не на Столична община, а на Брюксел, че щедрите европейски фондове са се изсипали изневиделица върху ни като манна небесна, той или не познава технологията на процесите, или е злонамерен клеветник и манипулатор. Колкото и богат да е, Европейският съюз не поднася евромилиони на тепсия. Тези средства са дело, конкретна оперативна работа на всяка община – те трябва да бъдат извоювани и убедително защитени пред компетентните европейски институции чрез съответните проекти и конкурси, за да се реализират подобаващо. Така че всички тези културни и битови благоустройства са колкото спонсорство на Брюксел, толкова и наше собствено постижение – резултат от обединените усилия на общината ни, на държавата, на представителите ни в Европейския парламент.

А най-важният елемент в собствената ми изборна бюлетина е паметникът на Георги Марков, издигнат преди някоя-друга година на столичния площад „Журналист”. Тук вече въпросът е колкото обществен, колкото граждански, толкова и личен – немалкият ми вече живот е неотлъчно свързан както с политическата кауза, така и с изгнаническата участ, така и (особено!) с безценното творческо наследство на писателя. Като изпълнителен председател на Инициативен комитет „Памет за Георги Марков” (негов почетен председател бе д-р Желев, царство му небесно!) с чиста съвест мога да заявя, че въпреки нашите обединени усилия, въпреки щедрото спонсорство на д-р Лазаров от Балтимор, ако не беше благородният личен принос на заместник-кмета д-р Чобанов, на хора като Малина Едрева и Ивана Пасева и особено на г-жа Фандъкова, паметник на Георги Марков днес нямаше да има – на негово място щеше да има само историческа безпаметност. А безпаметността убива – по-недвусмислено и от оръжията. Можем (аз така и не можах) и да простим на убийците на Георги, но не и да забравим зловещото им престъпление – забравата не е опрощаване, забравата е само изтласкване, което не води до нищо добро. А става дума за престъпление не само срещу националната ни култура, а и за престъпление срещу човечеството – престъпление срещу всеки от нас. Което вече дълги десетилетия след извършването му така и си остана недоразобличено. А за да бъде недоразобличено, значи е и недоосъзнато. Не по вина на Лондон – по вина на българската държава. Която през всичките си правителствени мандати, през всички еднопартийни, многопартийни, десни, леви и центристки, антикомунистически, прокомунистически и служебни кабинети за цели три десетилетия демокрация (демокрация, на която Георги Марков посвети перото си и за която пожертва живота си) така и не намери морала, куража и самочувствието да поеме отговорността за едно от най-зловещите престъпления в цялата ни национална история. Паметникът на Георги Марков е стъпка към поемане на подобна отговорност. А този паметник е дело и заслуга преди всичко на Столична община. Сиреч, на бюлетината, с която преди броени дни гласувах, и с която след броени дни ще гласувам отново. Ще го направя с чистата съвест на гражданин на София. И гражданин на Република България. Както и гражданин на Европа и света.