Васил Славов

      „А аз от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на римата.“

                                                                                                                                     Борис Христов

Всеки от нас си спомня. Срещата си с тази книга. Срещата си с тази Поезия. 

За мен това бе „Изгрева“ – онези блокове срещу „Магарешкия Рай“ – онова глинено место, под кортовете на Телевизионната Кула. Бяхме чували за тази книга – колегите от Университета, приятелите от софийските улици, гамените от софиянските предградия. Но не можехме да сложим ръка върху нея. А това бе времето, когато опашките за нови книги – там на площад „Славейков“ – въртяха кръговете си около кино „Култура“ и започваха в среднощията, два часа преди пропяването на несъществуващите градски първи петли. 

Книгата бе доша. 

„Вечерен Тромпет“!     

И тогава някой се обади... намерих я... и го населихме онзи апартамент срещу „Магарешкия Рай“. С очакването си първо, с мълчанието си – след това. 

И намерилият зачете... 

Падна тогава Тихо, дойде тогава секудна поемане на дъх, невъзможност да се проумее, да се обхване чутото, чувството, дойде колебание, може би възхита, която не можеше да бъде назована, споделена дори...

Така си спомням тази среща. Преди многото години.

Далеко, в друг литературен контекст, рaзбира се, пишейки за Уитман, Рандъл Джаръл споделя: „Понякога литературната критка е не само ненужна, но и абсурдна.“ Защото творени думи за тази Поезия не могат да бъдат „сътворени“. И връщам казаното от Поета – това, което може да даде смисъл на стих е ако този стих остави „сълза в окото или драскотина в паметта“. 

 За всички нас Борис Христов дари „ Драскотина в Окото и Сълза в Паметта“. Помогна ни да открием най-доброто в сърцата си. Даде смисъл на младежкия ни път. Тогава. Дава топлота на зрелия ни път. Днес. 

 И сме благодарни!

Честит Юбилей! И нека днешният красив ден да е с най-съвършения стих, срещнат от мен във всичките ми дълги години на „срещи“ със стихове.

ГРАФИКА

В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.

Трептеше въздухът и раменете ѝ трептеха
под слънцето запалено, под твърдата ѝ дреха.

Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха...

Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла... Нататък беше сянка.