„Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,

защото не обичам да съм обиталище на врани…“

На българската поетична сцена през последните десетилетия се появява глас, който мълчи, вместо да крещи. И този глас е на поета Борис Христов. Някои определят появата му като чудо, защото се ражда във време, когато свободата на думите е табу.

Изстрелян с фанфари под светлините на прожекторите, той слиза много бързо от сцената с тихо „довиждане“. Отказал да бъде придворен поет, да се подчинява на чужди правила за „успех“ и „слава“, той създава свои, оставяйки ослепителна пътека в модерната ни поезия. 

През 1992 г. президентът Желю Желев го кани да стане вицепрезидент на България, но Христов избира оглушителната тишина на родопското село Лещен пред непоносимата шумотевица на Ларгото.

Сложил „честен кръст“ на публичните изяви, поетът се сбогува с тривиалната представа за литература. Затова, когато през 2010 г. му присъждат орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен (отказан от него с открито писмо), той казва просто „не“ – защото за него купчината отличия е ненужно бреме.

„– довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.“ (Честен кръст, 1982)

Критиците виждат в публичния му отказ от поетическа слава достоен бунт срещу системата и алтернатива на господстващия социалистически реализъм. Защото потопен в тишината на Лещен, Борис Христов твори поезия, родена от безмълвието, но именно заради това звучаща много по-силно. Там, сред пукнатините на „лятната чакалня“, откриваме неговия самотен човек – не изолирания, а онзи, който доброволно емигрира от фалша и лицемерието на заобикалящия го свят:

„…Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня…“ (Книга на мълчанието, 2014 г.)

Пишейки за изгнаника по собствена воля, за гражданина на мълчанието, той не бяга от живота, а от пустословието. Не се отказва от литературата, а от литературщината, обслужваща идеологеми и кухи ценности. Неговата лирика разбива клишето, че изкуство се ражда само от опустошена душа. Защото в поетичното слово на Борис Христов прозира  изключителна интелигентност и финес,  достойнство и талант. Той създава голямо изкуство, което може да бъде описано с думите на Атанас Далчев – „истинската поезия е „придобиване“ – болезнено приобщаване към покаянието за грубостта в нас и около нас“. Христов прави именно това, когато говори за тъгата на осквернения човек. Когато пише за него, той говори в едно за живота и смъртта, за битието и съдбата, усещайки света като едно цяло.

Истинското чудо на явлението Борис Христов е в този парадокс– не във физическото му отсъствие, а в духовното му присъствие в полето на свободата. Тръбач на истините, които ние се страхуваме да изричаме. Творец на поезия, която ни стряска, но и просветлява. Която ни кара да се вглеждаме в поетичните й образи и вслушваме в мъдрите посланията, които се крият зад тях. Стихове, с които Борис Христов  не задава посока – той пита. И тъкмо в това питане се крие истинската свобода - свободата да чуем собственото си мълчание.

БИБЛЕЙСКИ МОТИВ

Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно… И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.
Това ли си представях аз, когато малък,
размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце… и лягах
да спя до него в дупката на мрака.
И мен ли бе избрал безмилостния господ
да видя как веднъж крадецът на квартала
целуваше жената на учителя… и потни,
телата им димяха в лятната омара.
Ала когато изпълзях от буренясалото детство
и моя нос опря на Голиат в ботуша,
разбрах, че глупостта с черпака си надвесен
ще ме преследва цял живот и ще ме суши.
И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена…
Но черните овце живеят настрани от стадото –
не искат те да ги дои стопанина.
Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.