Денко Малески, БГНЕС

Езикът на дипломацията не е същият като този на реалния анализ на международните отношения. Трябва да бъдем внимателни и да не изтълкуваме силната дипломатическа подкрепа, която тези дни получихме от лидерите на ЕС и САЩ относно нашия език и идентичност и началото на преговорите с Евросъюза.

Подкрепата за Македония е искрена. И винаги е била. Още при първите разговори, които проведох със западни представители в началото на 90-те години, разбрах тяхната философия: всичко, което е жизнеспособно, трябва да бъде подкрепено да расте и да се развива, независимо дали става въпрос за един човек или народ. Миналото няма значение. Важни са настоящето и бъдещето. Някога сте били комунисти, сега искате да бъдете демократи – заповядайте, покажете го на практика. Събеседниците бяха искрени относно своята подкрепа за Македония и тогава, и сега.

Все пак става въпрос за начало на преговорите за присъединяване. Продължава да бъде в сила същият железен закон в международните отношения от времето на спора с Гърция и от памтивека. А именно, че съюзите са създадени, за да защитават интересите на своите членове. Оттам е и механизмът за вземане на решения – с консенсус. Ние, разбира се, както преди, също и сега искаме да не бъде така. В името на нашите народи родните политици упорито изпращат апели и дори укори към Евросъюза, че не е направил повече за нас срещу блокадата на България.

Забравяме, че този път веднъж вече сме го минавали. И че ни липсваше подкрепа през тези три десетилетия. Нека припомня, че в началото на 90-те години Арбитражната комисия, начело с Робер Бадинтер – председател на Конституционния съд на Франция, реши, че имаме право на името „Македония”. С изключение на Северен Кипър, нямаше държава не само в Европа, но и в света, която беше против да наричаме държавата си, както искаме. Благодарение на това беше и огромният брой международни признания под конституционното име.

Но липсата на опит при самостоятелното управление на държавата в световната политика доведе до схващането, че времето работи за нас и нашата грешна политика на „антиквизация“ запечата съдбата ни.

След почти тридесет години се сблъскахме дори с по-голяма отстъпка от тази, която трябваше да направим, ако бяхме решили проблема по-рано: да променим името не само за международна, но и за вътрешна употреба. Платихме цена, която не се плаща според международното право, но се плаща според международната политика.

Защото международната политика не е продукт на правни норми, а на реални интереси, на избори и борба за власт, на приоритети на вътрешнополитическия дневен ред, солидарност между съюзниците и други подобни.

Както тогава, така и сега големите европейски сили са отговорни за единството на алианса повече, отколкото за претендентите за членство, гласи един железен закон в международните отношения. Това беше валидно за Гърция и ще бъде валидно и за България.

Имаме аргументи и в наша полза.

Разширяването на Европейския съюз със Северна Македония цели да стабилизира, а не да унищожи страната ни. Ако това е целта на Евросъюза, българската политика трябва да се отърве от позиции и действия, които заплашват да съборят младата македонска държава, нейната нация и език. Македонската политика, от друга страна, трябва да се изправи срещу митовете от миналото, които у нас са по-силни от историческите факти. По този начин ще разрешим дилемата за сигурността, която винаги е била източник на конфликти и която се основава на страха и недоверие между македонския и българския народ относно истинските намерения на съседа.