Руският президент Владимир Путин и неговият турски колега Реджеп Тайип Ердоган поддържат тесни партньорски отношения, на които другите държави гледат с подозрение, пише Der Tagesspiegel. Те са създали един вид „съюз срещу Запада“, към който изпитват неприязън. Наскоро обаче в този съюз започнаха да се появяват „пукнатини“. Отношенията са охладени, но лидерите на двете страни все пак успяват да намерят общ език, отбелязва авторът на статията, предава "Фокус".

За Турция Русия е основният доставчик на природен газ, както и строител на първата турска атомна електроцентрала. На свой ред Анкара има голямо стратегическо значение за Москва в областта на енергийната политика поради проекта „Турски поток“, който всъщност е южният аналог на „Северен поток“. Сътрудничеството на Ердоган с Путин му позволява да води независима външна политика, тоест да игнорира традиционните си партньори в САЩ и Европа. По отношение на икономическите отношения Москва има голямо влияние върху Анкара, тъй като вносът от Турция в Русия през миналата година възлиза на $ 21 млрд., Докато в другата посока са отишли стоки само за $ 3 млрд. Също така, в туризма Турция е много зависима от Кремъл.

Но през 2015 г., когато Москва се включи във войната в Сирия, Путин и Ердоган се оказаха от противоположните страни на фронта. Москва искаше да задържи сирийския лидер Башар Асад на власт. Анкара искаше да го свали. Доста бързо се стигна до конфронтация: турските ВВС свалиха руски бомбардировач. След това на Путин и Ердоган им отне доста време да се помирят. И това се случи, защото турският президент се нуждаеше от подкрепа при провеждането на военна операция срещу кюрдите в Северна Сирия. Ръководителят на Кремъл видя това като възможност за изтласкване на САЩ от региона и даде съгласието си. В Идлиб обаче Русия и Турция не успяха да примирят различните си интереси. Путин иска Асад да освободи провинцията, докато Ердоган се противопоставя, обяснява вестникът.

В Либия Москва и Анкара също се оказаха от противоположните страни на барикадата. Турция се опитва да разшири влиянието си в Средиземно море и подкрепя Правителството на националното съгласие (ПНС) в Триполи, докато Русия помага на лидера на Либийската национална армия Халифа Хафтар. Свалянето на полковник Муамар Кадафи беше болезнен удар за руските финанси, тъй като Москва му предостави заем от 4,5 млрд. долара за добив на нефт и газ и изграждане на железопътна линия. След смяната на властта Турция сключи подобни договори с новото правителство и Русия изведнъж се оказа ненужна. Но до известна степен руско-турското сътрудничество работи и в Либия.

В конфликта около Нагорни Карабах Анкара и Москва също подкрепиха различни страни, продължава вестникът. Ердоган е за Азербайджан, а Путин е за Армения. Дълго време не беше възможно да се постигне примирие, но „въпреки сериозните противоречия в геополитическите интереси на Русия и Турция, постоянно е възможно да се постигне изненадващо високо и стабилно ниво на сътрудничество“, констатира авторът. „Нашите държави и лидери са намерили оптимален алгоритъм за взаимодействие, който ни позволява да се съсредоточим предимно върху общите си интереси и да разгледаме различията от такава гледна точка, която като правило ни позволява проблемите да бъдат премахнати от дневния ред, срещайки се на половината път“, - обясни руският посланик в Анкара Алексей Ерхов.