Димитър Иванов

Случват се и „чудеса“ в България!

Втори ден медиите гърмят с новината, че в петък, 30 януари, гост в БНТ ще бъде абдикиралият от поста президент Румен Радев. Очаква се той да разкрие какъв ще бъде бъдещият му политически проект и кога ще бъде реализиран — при това в неизменната „Панорама“.

Без съмнение тази изява на самопровъзгласилия се нов „спасител на нацията“ може да бъде разглеждана единствено с доза ирония. Именно затова я наричаме „чудо“. При Радев и гласността, и откритостта са просто несъвместими. В продължение на девет години откакто обитаваше „Дондуков“ 2 като държавен глава, Радев не даде нито едно истински свободно интервю, не застана с лицето си пред микрофоните и камерите на нито една неконтролирана пресконференция. Отношението му към медиите напомняше по-скоро на командир към редници в строя, отколкото на избран от народа президент.

Всичките му редки публични изяви бяха

строго режисирани, внимателно подбрани и контролирани

Малкото случаи, в които журналисти успяваха да зададат неудобен въпрос, бяха случайни — по време на посещения в институции или обиколки из страната.

От времето на президента Желю Желев се утвърди демократичната традиция държавният глава да застава открито пред медиите поне веднъж или два пъти годишно — без сценарий, без предварителен подбор на въпроси. Петър Стоянов продължи този диалог без да дели медиите. Георги Първанов също не изневери на тази практика и поне веднъж годишно допускаше всички журналисти и неконтролирани въпроси. Росен Плевнелиев запази същия модел на работа.

Румен Радев, обаче, безцеремонно сложи кръст на тази демократична традиция, която бе част и от доверието към президентската институция. Отношението му към медиите — а оттам и към гражданите, които имат конституционно право да бъдат информирани — бе подчинено на откровено прокремълски стил на управление, съчетан с

казармен манталитет

Именно поради този модел на общуване обществото така и не получи ясни и еднозначни отговори по ключови въпроси:
– защо бе предпочетен проектът „Грипен“ за модернизация на авиацията;
– как се стигна до скандалната сделка с БОТАШ, която струва на България близо половин милион евро дневно;
– защо служебните му правителства не провеждаха реални антикорупционни политики, а напротив — генерираха корупционни съмнения;
– каква е ролята му в т.нар. „Път на копринката“;
– какви са връзките му с масонската ложа „Слънце-Ориент“, с червени олигарси и мрежи от бившата ДС;
– защо водеше двойнствена политика — навън демонстрираше евроатлантизъм, а вътре в страната защитаваше позиции, удобни за Кремъл?

Темите са безброй, въпросите — още повече. А отговорите така и никога не дойдоха. В прощалното си обръщение Радев поиска прошка от гражданите, но не обясни за какво точно тя трябва да му бъде дадена.

С едно закъсняло интервю в БНТ той няма как да заличи усещането за системна

липса на прозрачност и отчетност пред обществото

Още повече сега, когато лавинообразно се натрупват нови въпроси:  защо пренебрегна конституционните си задължения, заради личните си политически амбиции; откъде ще дойде финансирането на бъдещия му политически проект; защо около него се групират основно компрометирани фигури от БКП, ДС и задкулисието; какви политики ще предлага, с кого ще управлява и на каква цена.

След девет години управление на тъмно, зад спуснати щори и с контролирани публични изявления, логичният въпрос е: ще излезе ли Радев от военния мундир за открита и директна комуникация с хората, какво ново изобщо може да очаква обществото от него като стил и поведение? Ако като президент той бягаше от въпроси, криеше решенията си и отказваше гласност, защо някой да вярва, че като политически лидер ще бъде по-прозрачен, по-открит и по-честен?

Историята показва, че хората не се променят само с нова роля, спусната от кукловодите — те просто пренасят старите си навици. За това под скъпия костюм на политика Радев винаги ще надничат зеленият потник и зелените чорапи. А когато един политически проект се ражда без яснота, без лица с доверие и без отговори, той не носи промяна, а предчувствие за повторение на старото. България вече плати твърде висока цена за управления в сянка, за да си позволи отново да повярва на обещания, дадени на тъмно.