Няколко седмици преди смъртта си бившият министър на външните работи на Германия Ханс-Дитрих Геншер дойде на конференция, провеждана от лондонската Чатъм хаус - кралския институт за международни отношения, известен с акцента си върху сериозния стил. Там Геншер беше попитан какво го тревожи сега и какво го е тревожело преди.

Отговорът беше следният: в самия край на войната, през 1945 г., той се тревожел дали заедно с остатъците от армията на Венк може да стигне до американците и да се измъкне от руснаците. Тогава бъдещето зависело от това дали ще попаднеш в плен на изток или на запад от Елба.

По-добре е американците да окупират, отколкото руснаците да освободят - така описваме накратко съществуването на германците в края на войната. Хелмут Кол често припомняше хуманитарните пратки от Америка, които помогнаха на хората да оцелеят. От Холивуд до Уолстрийт американците задаваха своите мащаби. Всяко поколение германци имаше своя представа за Америка: някои я обичаха, други я мразеха, но никой не беше безразличен към нея.

В световен мащаб американската „Европейска програма за възстановяване“ наля, като кръв от донор, милиони долари в отслабени, но все още способни западноевропейски икономики, предимно във Федерална република Германия. Към това се добавя и немската марка, която е много сходна по дизайн на американския долар, сякаш е сигнал, че САЩ финансово и морално подкрепят младата германска държава.

Но работата не се ограничаваше само с валутата и икономиката. Когато войските на Сталин блокираха достъпните пътища към Западен Берлин, хората започнаха да се страхуват, че Третата световна война ще избухне. Тогава президентът на САЩ Труман нареди на два бомбардировача, като тези, които бяха бомбардирали Хирошима, да летят около света без междинно кацане. Ядрената новина достигна до Сталин и той я разбра: шест месеца по-късно блокадата беше отменена. Трите западни сили и германци разбраха по време на бруталната конфронтация, че са съюзници. В Северноатлантическия договор от 1949 г. на Америка беше гарантирано европейското статукво: разширено възпиране, подкрепено от САЩ, заради Западна Европа.

Федерална република Германия влезе в алианса през 1955 г., съхранявайки суверенитета си и получавайки правото на превъоръжаване – наистина и едното, и другото в ограничени мащаби. В бонското министерство на отбраната макар и да имаше ръководен щаб, нямаше генерален щаб.

Но още по-важен беше ясно дефинираният отказ за придобиване или производство на ядрено оръжие. Като компенсация САЩ гарантираха сигурност на Федералната република. На практика този отказ на два пъти доведе до тежки кризи и значително промени партийния спектър на страната.

Това се случи за първи път през 1956 г. по време на кризата в Суец, когато Вашингтон отказа да подкрепи британците и французите в отговор на масивни заплахи от страна на Съветския съюз. Вторият път се случи след 1979 г., когато плановете за превъоръжаване на НАТО в отговор на разполагането на съветски ракети със среден обсег и протестите срещу това трайно промениха спектъра на страната.

Какво означава сега ядрената архитектура за американския президент, главнокомандващ, който играе решаваща роля за европейската сигурност? Самият факт, че този въпрос се задава във всички европейски столици, и колкото по на изток се намират, толкова по-настоятелно, показва, че трансатлантическите отношения, които сега изпитват тежка криза, са изложени на голям риск.

НАТО със своите гаранции за сигурност не е противопожарна бригада, която пристига, когато започне пожар. Нужна е система. В противен случай усилията, спешно необходими и наскоро систематично поставени под въпрос от Белия дом, насочени към разоръжаване и контрол върху оръжията, не са нищо друго освен измама и самозаблуда.

В тази връзка Владимир Путин може да бъде упрекван по много начини, но не и в незнанието за тактическите и практическите методи, необходими за разединяването на Запада. Ключовото понятие тук е хибридната война.

Позицията на Запада не е важна. Съединените щати са вътрешно разпокъсани и не са сигурни в себе си; те са уморени да бъдат водеща сила. Борбата с Поднебесната империя продължава и освен това не според американските правила - за разлика от случилото се преди едно-две десетилетия и се очакваше сега.

Тази борба привлича всички сили и подлага на проверка лоялността на всички съюзници, включително и в разглезената от света Европа.

Урок номер едно, преподаван от Китай, е следният: глобализацията не е за слабаците. Лозунгът на Обама за „обръщане към Азия“ при Доналд Тръмп се трансформира в изолационисткото търсене „Америка на първо място“. В Тихия океан сме свидетели на абсолютно непредсказуем дисбаланс.

В новите огнища на конфликт и точките на използване на сила източно от Суец Америка не трябва да очаква много от европейските партньори. Дори от Федеративната република, която спечели повече от "Американския свят" от всеки друг и ще загуби повече от другите от разпадането му.
………………………..
Михаел Щюрмер, „Ди Велт”/БГНЕС