Евгени Атанасов

Историята често показва, че старите идеи се завръщат под нова форма. Сблъсъкът между демократичния свят и агресивните авторитарни режими, определил съдбата на XX век, отново е в центъра на международната политика. Затова сравненията между войната в Украйна, реакцията на западните лидери и събитията преди Втората световна война изглеждат неизбежни. Особено когато се противопоставят две силно различни фигури – Уинстън Чърчил, символ на съпротивата срещу умиротворяването, и американския президент Доналд Тръмп, чиито идеи често напомнят на логиката на 1938 г.

Чърчил срещу умиротворяването: гласът в пустинята

В навечерието на Втората световна война британската политика е доминирана от убеждението, че Хитлер може да бъде „успокоен“, ако получи част от исканото – Австрия, Судетите, части от Чехословакия. Чърчил е един от малцината, които предупреждават, че това е опасна заблуда. Според него агресорът приема компромиса като слабост, а всяка отстъпка само увеличава апетита му. Мир, постигнат чрез капитулации, е временна илюзия. Устойчивият мир се гради върху сила, единство и категоричен отказ да се награждава агресията.

Мюнхенското споразумение – историческият урок, който тежи и днес

Мюнхенското споразумение се сключва на 29–30 септември 1938 г., когато лидерите на Великобритания (Невил Чембърлейн), Франция (Едуар Даладие), Германия (Адолф Хитлер) и Италия (Бенито Мусолини) се събират, за да решат съдбата на Судетската област – стратегически важна част от Чехословакия, населена с германоговорящи. Чехословакия не е поканена на преговорите и нейното бъдеще се определя без нейно участие. Резултатът е драматичен: Британия и Франция се съгласяват да предадат Судетите на Хитлер, германската армия влиза в региона без съпротива, а Чембърлейн се връща в Лондон, обявявайки „мир за нашия век“ и е посрещнат като герой. Но този мир се оказва илюзия – през март 1939 г. Германия окупира останалата част от Чехословакия, а през септември същата година Хитлер напада Полша, поставяйки началото на Втората световна война.  Днес историците виждат Мюнхенското споразумение като символ на проваленото умиротворяване – акт на отчаяние, който временно отлага войната, но я прави неизбежна и значително по-разрушителна.

Преди Мюнхенското споразумение Чърчил е член на парламента (бекбенчър) и се намира в опозиция, без официална власт в правителството на Чембърлейн. Именно това е периодът, в който Чърчил е един от най-гласовитите критици на политиката на умиротворяване спрямо Хитлер.

Тръмп и идеята за „бърз мир“ в Украйна

Днес Доналд Тръмп многократно заявява, че може да „спре войната за 24 часа. Неговите намеци подсказват формула, основана на замразяване на конфликта: териториални компромиси от страна на Украйна, гаранции, приемливи за Москва и по-слаба дългосрочна подкрепа за Киев. Това напомня логиката на Мюнхен – опит да се постигне мир чрез отстъпки, които „разумно“ удовлетворяват агресора. Критиците предупреждават, че подобна стратегия повтаря рецептата от 1938 г.:

„Дайте му малко, за да спре“, „По-добре недовършен мир, отколкото продължителна война“,„Нека задържи това, което вече е завладял“.

Докато Чърчил настоява, че умиротворяването е „морално и стратегически фатално“, Тръмп поставя ударение върху скоростта и ефективността на сделката, а не върху принципите.

Паралели с Украйна

Първият тревожен паралел е свързан с териториалните отстъпки. През 1938 г. Чехословакия е принудена да отстъпи Судетската област, а днес новите предложения на Тръмп за „бърз мир“ предвиждат Украйна да остави окупираните територии под руски контрол. Тук логиката е сходна – идеята, че ако не се дразни агресорът, конфликтът може да бъде ограничен. Тогава страхът е от пряка конфронтация с Германия, а днес – от ескалация и възможен сблъсък с Русия.

Следващият паралел е решаването на съдбата на малка държава без нейно участие. В Мюнхен Чехословакия е изключена от преговорите за собствените ѝ територии. Сега се обсъждат сценарии, в които ключови договорки между САЩ и Русия могат да ограничат ролята на Украйна в определянето на собственото ѝ бъдеще.

Към това се добавя и реакцията на агресора, която се повтаря безотказно в историята : Когато агресията бъде възнаградена, това се възприема не като повод за отстъпление, а като стимул за нови действия. Именно поради това Мюнхен се превръща в символ на фаталното убеждение, че компромисът може да спре експанзията.

Тези исторически аналогии се вписват в по-широкия сблъсък между две философии за постигане на мир, символизирани от лидерите на две различни епохи – Чърчил и Тръмп.

Чърчил вярва в мир чрез сила и отбрана, в твърд отказ от капитулации, в принципността като стратегическа основа, както и в необходимостта от устойчивост и готовност за дълга борба. За него компромисът със злото неизбежно води до по-късно и по-скъпо поражение.

От другата страна стои философията, олицетворена от Тръмп – мир чрез сделка, бързо прекратяване на бойните действия, прагматичен и транзакционен подход, подкрепен от нежелание за дългосрочни международни ангажименти и поставяне на вътрешната стабилност на САЩ над глобалните принципи.  Разликата е фундаментална: Чърчил вижда войната като морален избор, а Тръмп – като транзакция.

Възможно ли е войната в Украйна да завърши по „мюнхенски“ модел? 

Историческият опит предупреждава, че агресорът рядко спира доброволно, а териториалните отстъпки почти винаги се възприемат като признак на слабост. Вместо да стабилизират ситуацията, те насърчават по-нататъшни претенции. 

Опитът на XX век показва и друго – така наречените „замразени конфликти“ често се „размразяват“ в момент, когато това е най-неблагоприятно за международната сигурност. Всяко изоставяне на малка държава в името на по-широк, но илюзорен мир подкопава самите основи на международния ред. Мюнхен ясно демонстрира, че мир, постигнат чрез отстъпки, е мир само номинално. В  действителност той представлява отлагане на неизбежния и много по-мащабен сблъсък.

Тези предупреждения имат пряко значение за нашето време. Ако Украйна бъде притисната да отстъпи територии, това може да създаде опасен прецедент за Европа, показвайки, че силата може да променя граници без сериозни последствия. Подобен сигнал би насърчил и други регионални сили да тестват волята на Запада, вярвайки, че подобни действия ще бъдат търпени. В такава среда НАТО и Европейският съюз рискуват да изгубят стратегическо доверие, което е основният им капитал. А вместо път към стабилност, подобен компромис може да увеличи вероятността от по-голям европейски конфликт, а не да я намали.

Историята говори – въпросът е дали политиците са готови да я чуят

Сравненията между Чърчил и Тръмп, между войната в Украйна и Мюнхенското споразумение не означават, че събитията са идентични, но логиката зад тях е поразително сходна. Това е логиката на умиротворяването, на надеждата, че малка жертва може да донесе голям мир. Но именно историята показва, че мирът, постигнат чрез сила и единство е устойчив, а мирът, основан на отстъпки към агресора, е временен и често измамен.

И в XXI век, както и в XX, големият избор остава непроменен  - компромис или принципи, страх или решителност, Мюнхен или Чърчил.