За демократичния свят руската агресия срещу Украйна се превърна във война в защита на ценностите, върху които е съградена християнската цивилизация – общият ни духовен дом, за който нашата държава отказва да се бори. Автор на горчивата констатация е писателят Димитър Бочев, чийто коментар по темата е публикуван в kultura.bg:

Като всяко мракобесие, и комунизмът създава оптимални предпоставки за цъфтеж на сатирата – особено на гражданската сатира. Още през 60-те разказваха, че на масата в хола на Радой Ралин имало буркан вода с киснещ в нея от години налъм и надпис под него: „Когато цъфне този налъм, тогава ще цъфне и сатирата в България”. Този пърформанс е също сатира – сатира за отсъствието на сатира. Доколкото българинът е надарен генетично с едно много богато, много витално и неукротимо чувство за хумор, наред с доносите, и политическите вицове се превърнаха през десетилетията деспотизъм в истински фолклор, в общонародна художествена самодейност, срещу чиято стихия и всесилната Народна милиция се оказа безсилна. Но докато същинският фолклор беше безопасен,

вицът беше опасен.

Показателно бе, че ни заплахите, ни арестите, ни уволненията от работа, ни изключванията от вузовете, ни изселванията и въдворяванията на местожителство бяха в състояние да възпрат спонтанната общонародна сатира, побирана в ежедневни, във все нови и нови политически вицове. Заплахата от санкции бе налице, налице бяха и приложните санкции, но налична бе и неутолимата психологическа потребност на обезправените граждани на Народната република да извикат, да оповестят (гръмко, но по възможност анонимно) на този оглушал свят, че цар Траян има кози уши. Тъкмо анонимността на вица връзваше ръцете на репресивния апарат. Държавна сигурност можеше (и го правеше) да арестува отделния разказвач на вицове, можеше (и също го правеше) да арестува и неговите слушатели, но авторът, авторът ѝ се изплъзваше. Като народните песни, като гатанките, пословиците и поговорките, персонален автор политическият виц нямаше – той извираше спонтанно от недрата, възникваше като че ли от нищото, беше самороден и безименен, дело на цял един народ. А това го правеше неразпознаваем и неидентифициран, неуловим и неуязвим – да арестуваш нищото, цял един народ да арестуваш е мистификация. Така че политическият виц е сериозна работа – неслучайно моят приятел Иван Славов (Царство му небесно!) му посвети цяло изследване.

Старата ми памет е съхранила стотици подобни сатирични бисери, но днес ще фокусирам само един от тях – този, който прекрачи през хилядолетията и най-недвусмислено кореспондира с актуалната политическа ситуация, белязана от имперската експанзия на Русия.

И така, в часа по география учителката пита Малкия Иванчо с кого граничи Съветският съюз, а питаният отговаря уверено: „Другарко, Съветският съюз е такава велика, толкова могъща и силна държава, че

може да граничи с когото си пожелае!”

Не ще и дума, че отговорът на Малкия Иванчо намеква, при това доста недвусмислено, за завоевателната политика на Кремъл, самопровъзгласил се още през първата половина на миналия век за столица на световното комунистическо движение – ни повече, ни по-малко. Преди да се превърне в гражданска практика, империализмът се обособи като гражданска теория и залегна в основата на комунистическата идеология, заканила се не на шега още със зараждането на болшевизма да завладее и покори от полюс до полюс света. Става дума за онова месианство, за онзи износ на революция, с който още Ленин насъска Москва срещу целия останал буржоазен свят. Оказа се, че като нацизма, и комунизмът е шило, което в торба не седи. Дегизиран като триумф на общочовешкия прогрес, маршът на правата вяра през институции и обществени съсловия отекна и на родна земя – септемврийските метежи през 1923 г. и последвалият ги атентат в столичната черква „Света Неделя” бяха само част от

зловещия сценарий за световно господство

на комунистическото всевластие. Господство, което бе осъществявано чрез Коминтерна, който пък беше дългата ръка на Москва, протегната над цяла Европа. За благозвучие този международен тероризъм бе наречен комунистически интернационализъм, но дума дупка не прави – с благозвучни имена често се обозначават грозни политически практики.

Надеждите, че краят на Студената война и разпадането на комунизма в световен мащаб ще поставят край и на руската завоевателна политика, се оказаха всуе. Бедите започнаха с обстоятелството, че за разлика от много съставни републики на вчерашната Съветска империя, през новото хилядолетие Русия така и не съумя да извърви пътя от тоталитаризъм към плурализъм, превърна се не в демократична, а в авторитарна държава – този път в името не на комунизма, а на великоруския шовинизъм. При което грандоманията, манията на Кремъл за световно величие и световно господство се съхрани непокътната. Тази ненаситна алчност бе подхранвана от гибелта на СССР, по който така носталгично затъгуваха новите господари на деня – кремълските олигарси. Днес имперският хъс на Русия

рефлектира в най-чист вид в агресията срещу Украйна.

Става дума не само за това, че много от смазалите под веригите си независимостта на страната руски бойни машини бяха накичени със знамето на СССР – става дума и за релевантността между политически декор и политическа действителност. Възстановяването на СССР не е платоничен копнеж – корава реалност е. И доколкото в очите не само на целия Свободен свят тази реалност е морално петно върху Кремъл, руската идеологическа пропаганда бе натоварена с нелеката задача да поизчисти омърсения от хегемониалната политика имидж на Москва. Която, изненадващо и за самата себе си, се видя изолирана и самотна в безскрупулния си грабителски поход. Само четири държави под слънцето – една от друга по-нецивилизовани – със Северна Корея воглаве, подкрепиха агресията. Разбира се, Русия не би желала тези симпатизиращи ѝ държави да са само четири – още по-малко би желала те да са страни като Сирия, Еритрея и Беларус. Подобна подкрепа прилича по-скоро на проклятие.

Конфронтирана с тези убийствени дадености, кремълската идеологическа пропаганда

запретна ръкави да превърне нелицеприятната картина в лицеприятна.

Въпреки унаследения от близкото комунистическо минало богат опит в лъжите, измамите и манипулациите, за руските еквилибристи на словото това се оказа непосилна задача. Ако навремето съветската журналистика успяваше да се справя с подобни поръчения, то бе, защото държавата бе в състояние да наложи повсеместно информационно затъмнение. В онези капсулирани и непроницаеми времена на Студената война политическата истина проникваше в необятната страна само чрез гласа на десетината рускоезични западни радиостанции с Би Би Си, Радио „Свобода”, „Гласът на Америка” и „Дойче Веле” воглаве. Както знаем и от роден опит, техните емисии бяха редовно и плътно заглушавани и малцина жители на най-добрия от световете съумяваха да дочуят изпод воя на заглушителните централи кое-що. Благодарение на технократичния дух на времената ни днес подобно затъмнение е трудно осъществимо – днес електронните медии са общодостъпни и всепроникващи. Тъкмо затова опитите на репресивния кремълски режим да преиначава истината за страната и света са жалки, смешни и обречени. Обречени са те по силата на времената, в които живеем, а са жалки и смешни по съдържание.

Едва ли някой нормално мислещ човек ще повярва на официалните руски легенди, че, видите ли, със съдействието на САЩ Киев разработвал в засекретени биологически и химически лаборатории отрови, с които да трови руското население. Не по-малко абсурдна е и тезата, че ден след ден Украйна се фашизира и нацифицира и така заплашва северната си съседка. Украйна е пострадала от нацизма по-жестоко и от Русия („Бабий Яр”), пък и Зеленски е евреин. А евреин-нацист аз не зная, евреин-нацист е оксиморон, дървено желязо. Вярно е, че като почти всяка европейска страна и Украйна си има своя радикална десница, но нейният рейтинг е само процент и половина и затова тя е без всякакво влияние върху държавната политика. Не политическата фактология и не украинската политическа класа радикализират и фашизират украинското национално съзнание – прави го, доколкото може, кремълската пропаганда. Според която, когато руските ракети обстрелват болници и родилни домове, те громят потенциалния враг, убиват бременни жени, които, видите ли, носят в утробата си малки нацистчета. Ето защо, нашепва ни Кремъл, тези ембрионални убийства са превантивни, те предпазват света от демона на неонацизма и разчистват своевременно пътя към бъдещето – светло и комунистическо. Колкото и обиграни да са, лицемерието и цинизмът на кремълската идеологическа пропаганда не успяха да потулят флагрантната истина, че бруталната руска агресия ден след ден убива и украинските, и нашите, и световните надежди за мир, громи с огън и меч цялата ни християнска цивилизация, връща колелото на историята назад в дебрите на езическото варварство.

Всичко това

Москва прави в една война, която ден след ден губи

– и политически, и икономически, и морално, и физически дори. А в нашия технократичен и все по-ускорено глобализиращ се свят всяко поражение на деспотизма, в която и точка на планетата да се случва то, е победа за всемирната демокрация. Сиреч победа в международен, в световен, в общочовешки мащаб. Но и победа, в която българската държава така и не вля свой собствен принос. Не само Русия и Украйна воюват днес – воюват и варварството и цивилизоваността, воюва свободолюбието и на украинците, и на европейците, и на цялата световна общност срещу крепостническото съзнание, срещу агресията на един самозабравил се олигархичен режим, чиито единствени пътеводители са алчността и грандоманията, властолюбието и сребролюбието. Неочаквано за кремълските агресори агресията им се превърна във война в защита на онези фундаментални ценности, върху които е съградена цялата ни християнска цивилизация. Цивилизация, която е наш общ духовен дом и без която ги няма нито човечеството, нито човека. Така погледнато, бушуващата в Украйна война е повсеместна, световна, в нея воюва всеки: активният – с активността, пасивният – с пасивността си. И доколкото тази битка протича без нашето участие, и победата над мракобесието, с която тя несъмнено ще приключи, няма да е наша победа. Казано по-откровено, ние отново ще се окажем захвърлени нейде зад борда. При това захвърлени не от този лош и високомерен външен свят, който, видите ли, отново ни дискриминира, неглижира и игнорира – захвърлени от собственото си безучастие в съдбата на цивилизацията. Една цивилизация, която вандализмът на Кремъл няма да срине, но към която ние явно принадлежим само формално – не и фактически.