През последните седмици сме свидетели на изключително активна външнополитическа офанзива на властите в Скопие. Гласуваната вчера декларация на германския Бундестаг в подкрепа на „македонският език, култура и идентичност“ е само един от примерите, а според информациите, с които разполага БГНЕС, подобни декларации предстоят и от страна на други държави- членки.

Освен сюрреалистичното „признаване“ на подобни дефиниции, самата декларация не казва нищо ново по отношение на това, което е казвано или признавано от страна на Германия и досега. Никой, включително и България, не оспорва на Северна Македония правото да нарича езика, идентичността и културата си, както си поиска. За сметка на очевидното обаче, декларацията апелира към Скопие да бъдат приети конституционните промени, свързани с вкарването на българите в нея, за да може да се отворят и самите преговори за членство. В този смисъл точно тук ясно проличава и каква е била целта на „молителите“ на самата декларация, а именно да си дадат малко повече шансове за успех в прокарването на конституционните реформи с оглед опозицията на мнозинството от гражданите и липсата на необходимото квалифицирано мнозинство в парламента.

Германската декларация, приета единствено с гласовете на социалдемократи, зелени и либерали (десните ХДС и ХСС гласуваха против), е преди всичко един изцяло празен откъм реално съдържание политически жест, даден „по милост“ за вътрешнополитическо ползване от партии, принадлежащи към едни и същи европейски политически семейства. Външнополитическият аспект, а именно призива към България да се въздържа от допълнителни условия към Северна Македония, освен вече одобрените и фигуриращи в европейската преговорна рамка, е прекрасен пример за юридическа тавтология.

Всички условия на България от Рамковата позиция вече фигурират в преговорната рамка: вкарването на българите в конституцията, спазването на Договора за добросъседство от 2017 г. и имплементацията на протоколите, произтичащи от този договор. В този смисъл неизпълнението от страна на Скопие на което и да е от тези европейски условия, включително и на историческите теми, фигуриращи в протоколите, например, е априори мотив за спиране на преговорите във всеки един момент, без това да бъде тълкувано като „ново условие“ или „двустранен въпрос“. Бившият македонски премиер Зоран Заев прекрасно разбираше този аспект и в типичния за него „търговски“ стил неколкократно е заявявал, че България може да блокира, както си иска „2 пъти по 31 пъти“.

Друг пример за засилената дипломатическа активност на Скопие е своеобразната битка в Европейският парламент по отношение на тазгодишният доклад за напредъка на Северна Македония. В последните дни наблюдаваме безпрецедентен лобинг основно сред групите на либералите, социалистите, зелените и комунистите за да бъдат отстранени проблемните за Скопие поправки, касаещи всички случаи на насилие и говор на омраза от последните месеци, на които са жертва хората, самоопределящи се като българи. Обезпокоени, че приемането на подобни поправки ще ги затрудни още повече вътрешно и външнополитически, македонските власти активираха всички лостове, особено тези по бившата югославска линия, за да блокират и премахнат всичко, което би опетнило прекрасната картина за етническа толерантност, която се опитват да представят пред света.

И двата горепосочени примера показват, че власти и опозиция в Скопие все още живеят във времената на бивша Югославия когато на България биваше гледано освен с „традиционните“ отвращение и омраза, така и с перманентната арогантност и подценяване. Очевидно те отказват да осъзнаят и приемат, че започването на преговорите за членство минава основно през София и че само и единствено бързото и задоволително (за София!) изпълнение на условията от европейската преговорна рамка би им отворило европейския път.

Пилеенето на време, енергия и финансови средства за лобинг, натиск или негативна кампания срещу България не само няма да им помогне, а ще създава още по-голяма „фригидност“ сред властите в София - дори и най-либералните, да приемат макар и минимални компромиси по отношение на подкрепата си за Скопие. В този смисъл, ако беше по Шекспир, цялата дипломатическа офанзива на македонските власти би била характеризирана като "много шум за нищо". В реалността обаче, вместо нищо имаме често още по-лоши последствия.